Б. А. Парис
Зад затворените врати (17)

Настояще

Взирам се в Мили, хапчетата са все още в ръката ми и се чудя дали съм я чула правилно.

— Мили, не можем.

— Да, може. Трябва. — Тя кимва с глава решително. — Жорж Куни лош човек.

Уплашена от посоката, в която тръгва разговорът, и осъзнаваща, че Джак чака, увивам пак хапчетата в плата.

— Мисля, че трябва ги пуснем в тоалетната, Мили.

— Не!

— Не бива да правим нищо лошо, Мили.

— Жорж Куни прави нещо лошо — казва тя мрачно. — Жорж Куни лош човек, много лош.

— Да, знам.

Бръчки набраздяват челото й.

— Но аз скоро идва да живее с Грейс.

— Да, точно така, съвсем скоро ще дойдеш да живееш с мен.

— Но аз не живея с лош човек, аз страхувам. Затова ние убие лош човек, ние убие Жорж Куни.

— Съжалявам, Мили, не можем да убиваме никого.

— Агата Кристи убива хора! — казва тя възмутено. — В „Десет малки негърчета“ много хора умират, а г-жа Роджърс умира от приспивателно.

— Може би тя умира — казвам категорично. — Но това са само истории, Мили, ти го знаеш.

Но още докато й казвам, че не можем, мислите ми препускат напред, питам се дали има достатъчно хапчета поне да пратят Джак в безсъзнание достатъчно дълго, за да избягам. Здравият разум ми подсказва, че дори и да има достатъчно, шансовете да му ги дам са почти незначителни. И все пак, въпреки това, което току-що съм казала на Мили, знам, че никога няма да мога да ги пусна в тоалетната, защото те са първият ми проблясък на надежда от много време. Но също така знам, че каквото и да реша да правя с тях — ако реша — не бива да въвличам Мили.

— Отивам да изхвърля хапчетата — казвам аз и влизам в една от кабинките. Пускам водата и бързо натъпквам кърпичката в ръкава си, но веднага изпадам в паника, защото осъзнавам, че Джак ще види издутината и ще попита какво е това. Изваждам я, оглеждам се от горе до долу и се чудя къде мога да я скрия. Не мога да я сложа в чантата си, защото Джак винаги я проверява, преди да я прибера, не става и в сутиена или гащичките, защото той винаги ме гледа, когато се събличам. Навеждам се и напъхвам смачканата кърпичка в обувката си, натъпквам я здраво пред палеца. Трудно ми е да си обуя пак обувката и знам, че ще стане още по-неприятно, когато започна да ходя, но се чувствам по-сигурно, ако хапчетата са скрити там, отколкото някъде по тялото ми. Нямам представа как ще успея да ги извадя от обувката, ако настъпи момент, в който почувствам, че мога да ги използвам, но самата мисъл, че са там, ми носи утеха.

— Грейс глупава! — казва гневно Мили, когато се връщам навън. — Сега не може убие Жорж Куни.

— Точно така, Мили, не можем — съгласявам се аз.

— Но той лош човек.

— Да, но ние не можем да убиваме лошите хора — обяснявам. — Не е законно.

— Тогава кажи на полиция Жорж Куни лош човек.

— Това е добра идея, Мили — казвам, като се стремя да я успокоя. — Ще кажа на полицията.

— Сега.

— Не, не сега, но скоро.

— Преди да дойда живея с вас?

— Да, преди да дойдеш да живееш с мен.

— Ще кажеш на полицията?

Вземам ръката й в моята.

— Вярваш ли ми, Мили? — Тя кимва с неохота. — Тогава ти обещавам, че ще намеря решение, преди да дойдеш да живееш с мен.

— Обещаваш?

— Да, обещавам — казвам й аз, като се боря със сълзите.

— А сега ти трябва да ми обещаеш нещо. Трябва да обещаеш, че ще продължиш да пазиш тайната ни.

— Харесва Джак, но не харесва Жорж Куни — декламира тя, но все още ми е сърдита.

— Да, точно така, Мили. Хайде, да се връщаме и да видим Джак. Може би ще ни купи сладолед.

Но дори мисълта за сладолед, едно от най-любимите неща на Мили, не е в състояние да повдигне настроението й. Когато си мисля колко горда и развълнувана беше, когато ми подаде внимателно увитите хапчета, колко умно беше намерила решение за отчаяната ситуация, в която бяхме, се вбесявам, че не мога да й кажа колко е удивителна. Но въпреки прилива на надежда, който почувствах, когато скрих хапчетата в обувката си, не виждам как ще мога да ги използвам.

Разходката до близкия парк и фургона за сладолед е мъчителна заради смачканите пръсти на краката ми и разбирам, че няма да съм в състояние да прекарам следващите три часа в ходене. Мили е толкова потисната, че се притеснявам Джак да не се досети, че нещо се е случило между нас, докато бяхме в тоалетната, и да не започне да задава въпроси, на които тя няма да знае как да отговори. В опит да я разсея питам какъв вкус сладолед ще избере, а когато тя свива рамене без никакъв ентусиазъм, преценяващият поглед на Джак ми казва, че дори и да не е забелязал до този момент промяната в настроението й, със сигурност вече е привлякла вниманието му. Търсейки начин да отвлека вниманието му и да разведря настроението на Мили, предлагам да идем на кино, което също би ми спестило ходенето.

— Ти искаш ли? — обръща се Джак към Мили.

— Да — казва тя без въодушевление.

— Тогава ще отидем. Но най-напред, Мили, искам да знам какво се случи в тоалетната.

— Какво иска да каже? — заварена неподготвена, Мили звучи оправдателно.

— Само това, че беше щастлива, когато отиде до тоалетната, а си нещастна, когато излезе — казва той успокояващо.

— Имам цикъл.

— Знаеше го, преди да отидеш. Хайде, Мили, кажи ми какво се случи, че така се разстрои. — Тонът му е окуражаващ, приканващ и когато усещам, че Мили се колебае, настръхвам от страх. Не мисля, че внезапно ще изтърси пред Джак за хапчетата, но той е толкова умел в манипулирането на хората, че би било неразумно да не се страхувам, а в настроението, в което е, Мили лесно може да свали гарда. Особено след като ми е сърдита. Завъртам глава към нея, като се надявам да успея да я предупредя с очи да бъде внимателна, но тя отказва да ме погледне.

— Не мога — Мили поклаща глава.

— Защо не?

— Тайна.

— Боя се, че не ти е позволено да имаш тайни — казва Джак със съжаление. — Така че защо не ми кажеш? Грейс ли каза нещо, което те разстрои? Можеш да ми кажеш, Мили. Всъщност трябва да ми кажеш.

— Тя каза не — свива рамене Мили.

— Не?

— Да.

— Разбирам. И на какво каза не Грейс?

— Казвам убие Жорж Куни и тя казва не — отвръща тя мрачно.

— Много смешно, Мили.

— Вярно е.

— Работата е там, Мили, дори и да е вярно, аз не мисля, че си в лошо настроение заради това. Знам, че не харесваш Джордж Клуни, но не си глупава, знаеш много добре, че Грейс не може да го убие. Затова ще те попитам пак. Какво каза Грейс, за да те разстрои?

Бързо се оглеждам за нещо, което да звучи достоверно.

— Ако искаш да знаеш, Джак, тя ме попита дали може да дойде и да види къщата, а аз казах не — намесвам се раздразнено.

Той се обръща към мен, разбиращ точно защо искам да държа Мили далеч от къщата.

— Така ли е? — пита.

— Искам видя моята стая — потвърждава Мили и ме поглежда, за да ми покаже, че е разбрала какво искам да каже.

— Значи трябва да я видиш — казва Джак великодушно, сякаш й прави подарък. — Права си, Мили, имаш право да видиш стаята си. Всъщност сигурно ще ти хареса толкова много, че може да поискаш да се преместиш при нас веднага, вместо да се върнеш в училище. Не мислиш ли, че може да стане така, Грейс?

— Жълта ли? — пита Мили.

— Разбира се, че е жълта — усмихва се Джак. — Хайде да отиваме на кино — трябва да обмисля доста неща.

В киното седя в тъмното и се радвам, че никой не може да види сълзите, изпълващи очите ми, когато осъзнавам колко безразсъдна съм била. Като казах на Джак, че Мили е поискала да види стаята си, защото не успях да измисля нищо друго, може да съм приближила още повече опасността, която я очаква. След онова, което ми каза в тоалетната, че не иска да живее с Джак, се съмнявам дали ще пожелае да се премести при нас по-рано, отколкото по-късно, както предположи Джак. Но ако Джак го предполага заради себе си? След забележката му снощи, че се чувства уморен от чакане, не бих се учудила. И каква причина бих имала да кажа не? Какво извинение бих могла да изтъкна, за да остане Мили в безопасност в училището? Дори и да намеря, Джак никога не би ме подкрепил. Хвърлям поглед към него, като се надявам да го видя погълнат от филма или заспал, но изразът на тихо задоволство на лицето му ми подсказва — вече е осъзнал, че да покани Мили в къщата може да му е от полза.

Мисълта, че съм задвижила нещо потенциално опасни за Мили, ме ужасява, защото знам, че няма как да го спра. Точно когато безнадеждността на положението ми заплашва да ме смаже, Мили, седнала от другата страна на Джак, избухва в смях заради нещо на екрана и си казвам, че трябва да я спася, каквото и да ми струва, от ужаса, който Джак й е подготвил.

Филмът свършва и потегляме към училището, за да оставим Мили. Джанис вече е там и когато си вземаме довиждане, ни пита дали ще се върнем следващата неделя.

— Всъщност смятаме да заведем Мили в къщата вместо това — казва Джак меко. — Крайно време е да види къде ще живее, не мислиш ли, скъпа?

— Мислех, че искаш да почакаме, докато всичко е довършено — изтъквам аз, като се опитвам да звуча спокойно, ужасена, че е направил своя ход толкова бързо.

— Ще бъде до уикенда.

— Каза, стаята ми не готова — намесва се Мили обвинително.

— Шегувах се — обяснява търпеливо Джак. — Исках посещението ти у нас следващия уикенд да бъде изненада. Е, какво ще кажеш да те вземем в единайсет часа и да те доведем? Съгласна ли си?

Мили се колебае, несигурна какво би трябвало да каже.

— Да, съгласна — изрича бавно. — Иска да види къща.

— И твоята стая — напомня й Джак.

— Жълта е — казва Мили на Джанис. — Имам жълта стая.

— Е, ще ми разкажеш всичко, когато се върнеш — отвръща Джанис.

Страхът, че Мили може и да не се върне, че Джак ще измисли повреда на колата, за да я задържи у нас или просто ще каже на Джанис и г-жа Гудрич, че е поискала да остане, ми пречи да мисля трезво. Осъзнавам колко малко време имам, за да действам и мислите ми препускат в търсене на начин — не да спра лавината, твърде късно е за това, а да я отклоня от пътя й.

— Защо не дойдеш и ти? — чувам се да казвам на Джанис.

— Така ще можеш да видиш сама стаята на Мили.

Мили пляска с ръце от възторг.

— Джанис ще дойде също!

Джак се намръщва.

— Сигурен съм, че Джанис има да върши други неща през своя уикенд.

Джанис поклаща глава.

— Не, няма нищо, всъщност бих се радвала да видя къде ще живее Мили.

— Тогава мога ли да те помоля да я докараш? — питам бързо, преди Джак да е измислил причина Джанис да не идва.

— Разбира се! Би било глупаво вие с г-н Ейнджъл да изминете целия път дотук само за да се върнете отново. Това е най-малкото, което мога да направя. Ако просто ми дадете адреса си…

— Аз ще ви го напиша — казва Джак. — Имате ли химикалка?

— Боя се, че нямам у мен. — Джанис гледа чантата ми.

— Имате ли?

Аз дори не се преструвам, че търся.

— Съжалявам — казвам извинително.

— Няма проблем, ще изтичам да взема.

Тя ни оставя. Болезнено съм наясно, че очите на Джак са впити в мен и не успявам да отговоря на въпросите за предстоящото посещение в нашата къща, с които Мили ме обсипва развълнувано. Гневът му заради начина, по който поканих Джанис, е осезаем и знам, че ще се наложи да измисля правдоподобна причина защо съм го направила. Но ако Джанис ще доведе Мили, се подразбира, че тя и ще я върне, следователно е по-малък шансът Джак да подреди нещата така, че да остане при нас.

Джанис се връща с химикалка и лист, Джак записка нашия адрес и го подава. Тя сгъва листа и го слага в джоба си и може би защото е свикнала да отменяме срещите си в последния момент, повтаря, че поканата е за тази неделя. 2 май. Когато чувам датата, нещо ми хрумва и се вкопчвам в него с двете си ръце.

— Току-що си помислих — защо вместо това да не го направим следващата неделя?

Мили помръква, а аз се обръщам бързо към нея:

— Тогава ще можем да отпразнуваме и осемнайсетия ти рожден ден. Той е на десети — напомням й. — Не искаш ли, Мили? Не искаш ли празненство в новия си дом?

— С торта? — пита тя. — И балони?

— С торта, свещи, балони, всичко — казвам аз и я прегръщам.

— Каква хубава идея! — възкликва Джанис, а Мили пищи от удоволствие.

— Това също така ще ни даде време да завършим напълно къщата — добавям, развълнувана от начина, по който успявам да спечеля време. — Какво мислиш, Джак?

— Мисля, че е отлична идея — казва той. — Много умно от твоя страна, че се сети. Е, ще тръгваме ли? Става късно, а има нещо, което трябва да свършим тази вечер, нали, скъпа?

Страхът изтласква радостта, която изпитвах само преди миг за това, че бях успяла да го надхитря, тъй като той би могъл да има предвид само едно нещо. Не искам да види колко са ме засегнали думите му, затова се извръщам и целувам Мили за довиждане.

— Ще се видим следващата неделя — казвам й, макар да знам, че Джак никога няма да ми позволи да дойда заради поканата ми към Джанис. — Междувременно ще започна да подготвям твоето празненство. Искаш ли нещо специално?

— Голяма торта — смее се тя. — Много голяма торта.

— Ще проследя Грейс да ти направи най-красивата торта в света — обещава Джак.

— Аз те харесвам, Джак — грейва тя.

— Но не харесваш Джордж Клуни — довършва той и се обръща към Джанис: — Всъщност тя толкова много не го харесва, че поиска Грейс да го убие.

— Не е смешно, Мили — намръщва се Джанис.

— Тя се шегуваше с теб, Джак — казвам спокойно, знаейки, че той е наясно колко много мрази Мили да бъде порицавана.

— И все пак не бива да се шегуваш с такива неща — твърда е Джанис. — Разбираш ли, Мили? Не бих искала да ми се налага да казвам на г-жа Гудрич.

— Съжалявам — отговаря Мили унило.

— Мисля, че слушаш твърде много истории от Агата Кристи — продължава Джанис строго. — Боя се, че ще трябва да се лишиш една седмица от тях.

— Не трябваше да казвам нищо — добавя Джак разкаяно, а очите на Мили се изпълват със сълзи. — Не исках да й причиня неприятности.

Преглъщам гневната забележка, която напира на устните ми, изненадана, че дори съм си помислила да му противореча. Спряла съм да го правя отдавна, особено пред хора.

— Е, наистина трябва да тръгваме — казвам на Джанис вместо това. Прегръщам Мили за последен път. — Помисли си коя рокля искаш да носиш на празненството и ми кажи, когато се видим следващата седмица — добавям с надеждата да я развеселя.

— В колко часа бихте искали да дойдем на девети? — пита Джанис.

— Около един? — Поглеждам Джак за потвърждение.

Той поклаща глава.

— Колкото по-рано, толкова по-добре, мисля. А и нямам търпение да покажа на Мили стаята й. Така че защо да не кажем дванайсет и трийсет?

— Отлично — усмихва се Джанис.

В колата на път за вкъщи съм нащрек за онова, което ще ме сполети. Известно време Джак не казва нищо, може би, защото знае, че очакването на гнева понякога, макар и невинаги, е по-лошо от самото избухване. Казвам си, че не мога да си позволя да допусна страхът да размъти мислите ми и вместо това се съсредоточавам върху намирането на начин да отклоня яростта му. Решавам, че най-доброто решение е да го накарам да мисли, че съм се предала, че не ми е останала надежда и се успокоявам с мисълта, че летаргията ми през последните няколко месеца, за която се укорявах, всъщност ми е послужила добре, защото изпадането в пълна апатия сега нямаше да изглежда толкова престорено.

— Надявам се, осъзнаваш, че направи всичко много по-лошо за себе си, като покани и Джанис — казва той, когато решава, че съм се потила достатъчно.

— Причината да поканя и Джанис е, че тя ще може да докладва на г-жа Гудрич колко подходяща за Мили е нашата красива къща — казвам уморено. — Наистина ли смяташ, че училището, където Мили е прекарала последните седем години, ще й помаха за довиждане, без да провери къде отива?

Той кима одобрително.

— Много великодушно от твоя страна. Но сега ще трябва да те попитам защо избра да бъдеш великодушна предвид обстоятелствата.

— Защото, предполагам, съм приела, че не мога да направя нищо, за да предотвратя неизбежното — казвам тихо. — Мисля, че всъщност го разбрах много отдавна. — Оставям хлипанията да заглушат гласа ми. — Известно време наистина мислех, че ще успея да намеря изход. И се опитвах, опитвах се толкова силно. Но ти винаги беше една крачка пред мен.

— Радвам се, че си го разбрала — казва той. — Но трябва да призная, че ми липсват безплодните ти опити да избягаш от мен. Бяха забавни, ако не друго.

Лекият проблясък на задоволство, който изпитвам, защото съм надиграла Джак, е безценен. Дава ми увереност, че мога да го направя отново, че мога да обърна ситуацията и да превърна отрицателните страни в положителни. Нямам представа какво положително ще открия в идването на Мили у дома за обяд, но поне е само за обяд. Ще ми бъде доста трудно да понеса неизбежната й възхита, когато види къщата, през няколкото часа, които ще прекара с нас. Да издържа, като знам какво й е приготвил Джак, без да съм успяла да намеря решение, както й обещах, е немислимо.

Пръстите ми пулсират и ми се иска да събуя обувката си, но не смея от страх, че няма да мога да я обуя отново, когато стигнем до къщата. В светлината на неизбежното й посещение хапчетата, които Мили ми даде, придобиват ново значение. Бях планирала да ги оставя скрити в обувката си, докато дойде момент, когато ще мога да ги използвам, но вече нямам време за такъв лукс. Ако смятам някога да ги използвам, трябва да ги внеса в стаята си, където ще бъдат по-лесно достъпни. Но Джак наблюдава всяко мое движение и това ще бъде почти невъзможно.

Използвам останалата част от пътуването, за да обмисля какво мога да направя. Единственият начин хапчетата да ми бъдат от полза е да направя така, че Джак да погълне достатъчно от тях, за да изпадне в безсъзнание. Но ако да ги внеса в стаята ми изглежда невъзможно, да му ги дам ми се струва още по-невероятно. Казвам си, че не мога да си позволя да гледам толкова напред, че всичко, което мога да направя, е да напредвам стъпка по стъпка и да се съсредоточа върху настоящето.

Пристигаме в къщата и още докато си сваляме палтата, телефонът започва да звъни. Джак отговаря, както прави винаги, а аз чакам послушно, както правя винаги. Няма смисъл да тръгвам нагоре по стълбите, за да се опитам да извадя хапчетата от обувката си, защото Джак просто ще ме последва.

— Днес тя е добре, благодаря ти, Естер — чувам го да казва и след миг на недоумение събитията от предишната вечер ме заливат отново и осъзнавам, че Естер се обажда, за да разбере как съм. Той замълчава за момент. — Да, току-що влизаме всъщност. Изведохме Мили на обяд. — Нова пауза. — Ще предам на Грейс, че си се обаждала. О, разбира се, давам ти я.

Не показвам изненадата си, когато Джак ми подава слушалката, но наистина съм изненадана, тъй като той обикновено казва на всеки, който иска да говори с мен, че в момента не мога. Но предполагам, понеже каза на Естер, че току-що влизаме, едва ли би могъл да обясни, че съм под душа или спя.

— Здравей, Естер — казвам предпазливо.

— Знам, че тъкмо се прибирате и няма да те задържам, само исках да разбера как си, нали разбираш, след снощи.

— Добре съм, благодаря ти — казвам й. — Много по-добре.

— Сестра ми преживя спонтанен аборт, преди да роди първото си дете, така че знам какво може да бъде емоционалното изтощение — продължава тя.

— Дори и да е така, ми се иска да не бях натрапвала разочарованието си на всички вас — отговарям аз, съзнавайки, че Джак слуша какво казвам. — Просто ми стана мъчно, когато чух за бременността на Даян.

— Разбирам те — съчувства ми Естер. — Надявам се, знаеш, че ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм насреща.

— Благодаря ти — казвам аз. — Много си мила.

— Е, как е Мили? — пита тя, очевидно с желанието да укрепи основата на нашето приятелство. Винаги съм нащрек за склонността й да любопитства, затова съм готова да приключа разговора с „Добре е, благодаря ти за обаждането, боя се, че трябва да вървя, Джак чака вечерята си“, когато решавам да продължа да говоря, както бих направила, ако водех нормален живот.

— Много се вълнува — усмихвам се аз. — Нейната възпитателка, Джанис, ще я доведе на обяд по-следващата неделя, за да види най-сетне къщата. Навършва осемнайсет в понеделник, така че ще й организираме малко тържество.

— Колко прекрасно! — възкликва Естер ентусиазирано.

— Надявам се, че ще ми позволиш да донеса картичка за нея.

Каня се да й кажа, че бихме предпочели да бъдем само ние четиримата първия път, но че ще е добре дошла да се срещне с Мили, щом тя се премести, когато ми просветва, че Естер никога няма да успее да види Мили. Ако всичко първи, както Джак иска, тя ще бъде изолирана далеч от погледите, защото как би могъл да позволи на някого да я види, ако възнамерява да я държи в плен? А когато вече не може да се оправдава пред хората, които питат къде е Мили, с измислени заболявания, той ще каже, че не се е получило, че Мили е била твърде привикнала към живот в институции, за да се адаптира при нас и в резултат е преместена в чудесен нов дом в другия край на страната. Далеч от погледите, Мили бързо ще се окаже далеч и от мислите; осъзнавам, че колкото повече хора се срещнат с Мили, толкова по-трудно ще му бъде да я държи скрита. Но трябва да бъда предпазлива.

— Това е много мило от твоя страна — казвам аз, като се старая да звуча колебливо. — И си права, на Мили наистина й трябва истинско празненство на такъв важен рожден ден. Знам, че ще се радва да се запознае с вашите деца.

— За бога, със сигурност не ти намеквах, че трябва да организираш празненство на Мили или че трябва да поканиш Себастиан и Айслин! — възкликва Естер притеснено. — Имах предвид само да намина набързо с картичка от мен.

— Защо не? Даян и Адам винаги са искали да се срещнат с Мили.

— Честно казано, Грейс, не мисля, че някой от нас би искал да се натрапва. — Естер изглежда по-объркана от всякога.

— Няма такова нещо. Това е много добра идея. Да кажем, в три часа? Така аз и Джак ще можем най-напред да обядваме с Мили и Джанис.

— Е, ако си сигурна — казва Естер със съмнение.

— Да, това ще бъде прекрасно за Мили — отговарям и кимам.

— Ще се видим на девети тогава.

— Очаквам го с нетърпение. Дочуване, Естер, благодаря, че се обади.

Оставям телефона и се стягам.

— Какво, по дяволите, беше всичко това? — избухна Джак. — Наистина ли току-що покани Естер на някакъв рожден ден на Мили?

— Не, Джак — казвам уморено, — Естер реши, че трябва да организираме на Мили истинско празненство, а след това се самопокани заедно с децата си. Знаеш я каква е почти ми заповяда да поканя Даян и Адам.

— Защо не отказа?

— Защото тази роля вече не ми се удава лесно. Прекалено съм свикнала да бъда съвършена, да казвам правилните неща точно както ти искаш да правя. Но ако желаеш ти да се заемеш и да отмениш поканите, моля, направи го. Нашите приятели може би също ще свикнат с факта, че никога няма да се срещнат с Мили. Не казаха ли Мойра и Джайлс, че нямат търпение да я видят? Какво извинение смяташ да им предложиш, Джак?

— Мислех да им обясня, че родителите ти изведнъж са осъзнали колко им липсва прекрасната им дъщеря и че тя е отишла да живее с тях в Нова Зеландия — казва той.

Ужасена колко далеч от погледите и мислите възнамерява да държи Мили, аз съм твърдо решена празненството да се състои.

— Ами ако родителите ми решат да дойдат на Коледа? — питам. — Какво ще правиш, ако се появят тук и очакват да видят Мили?

— Много се съмнявам, че ще дойдат. Но така или иначе тя може би няма да издържи и дотогава вече ще е мъртва. Макар да се надявам, че няма да стане така — ще бъде ужасно неприятно, ако оцелее само няколко месеца след всички усилия, които положих.

Извръщам се рязко, за да не види как цветовете се отцеждат от лицето ми, а единственото нещо, което възпира краката ми да се подгънат под мен, е убийствената ярост, изпълваща сърцето ми. Стискам юмруци, а той забелязва и се разсмива.

— Май ще се радваш да ме убиеш, нали?

— В крайна сметка, да. Но искам преди това да страдаш — не успявам да се сдържа.

— Боя се, че шансовете за това не са големи — казва той. Мисълта за това сякаш го развеселява.

Знам, че трябва остана целеустремена, че възможността Мили да стане човек от плът и кръв за нашите приятели, а не някой, за когото само са чували, се изплъзва бързо. Знам също, че ако Джак ме заподозре в желание празненството да се състои, ще се обади на Естер и ще й каже, че предпочитаме да бъде семейно събиране.

— Просто отмени празненството, Джак — казвам аз, като звуча така, сякаш всеки момент ще се разплача. — Няма начин да седя там и да се преструвам, че всичко е наред.

— Тогава това ще е идеалното наказание преди всичко, защото покани Джанис.

— Моля те, Джак, недей — умолявам го.

— Толкова обичам да ме умоляваш — въздъхва той, — особено след като води до обратното на това, което искаш. Хайде сега, марш в стаята — трябва да се подготвям за празненство. Може би в края на краищата идеята не е толкова лоша, най-малкото щом хората видят Мили, ще бъдат още по-впечатлени от моето великодушие.

Оставям раменете си да увиснат и влача крака, докато се качвам по стълбите пред него, с надеждата, че съм перфектният образ на унинието. В дрешника се събличам бавно, докато умът ми търси начин да го разсея, така че да успея да извадя хапчетата от обувката и да ги скрия някъде по себе си.

— Значи си казал на съседите, че освен маниакалнодепресивна съпруга, имаш и умствено изостанала балдъза? — питам, докато събувам обувките и започвам да се събличам.

— Защо да го правя? Те никога няма да видят Мили.

Закачам роклята в гардероба и вземам пижамата си от рафта.

— Но могат да я видят в градината на празненството — казвам аз и я обличам.

— Не могат да видят нашата градина от къщата си — посочва той. Посягам към кутията за обувки.

— Могат, ако застанат на прозореца на горния етаж.

— Кой прозорец?

— Който гледа към градината — кимам към прозореца.

— Ей онзи там.

Когато той обръща глава, аз се навеждам, поставям кутията за обувки на пода и вземам обувките си.

Той протяга врат.

— Няма да могат да видят оттам — казва Джак, а аз изваждам кърпичката от обувката. — Прекалено далеч е.

Още приклекнала, натъпквам плата в пояса на пижамата си, поставям обувките в кутията и се изправям.

— Тогава няма от какво да се притесняваш — отвръщам и поставям кутията обратно в гардероба.

Тръгвам към вратата и се моля кърпичката да не се изплъзне от скривалището си и хапчета да не се пръснат по пода. Джак ме следва, а аз отварям вратата на стаята си и влизам, като почти очаквам Джак да ме дръпне и да поиска да знае какво съм напъхала на кръста си. Щом затваря вратата зад мен, още не смея да повярвам, че всъщност съм успяла да се справя, но когато чувам ключът да се превърта в ключалката, облекчението ми е толкова голямо, че краката ми се огъват и се отпускам на пода; цялото ми тяло трепери. Но тъй като винаги съществува възможността Джак само да ми е позволил да мисля, че съм го измамила, ставам на крака и плъзгам кърпичката под матрака. После сядам на леглото и се опитвам да осъзная факта, че за последните петнайсет минути съм постигнала повече, отколкото за последните петнайсет месеца, като признавам изцяло, че ако се е получило нещо, то е благодарение на Мили. Не съм шокирана, че очаква от мен да убия Джак, защото убийството е често срещано в детективските истории, които слуша, а тя няма реална представа какво означава всъщност да убиеш някого. В съзнанието й, където границата между факти и измислица често е размита, убийството е просто решение на даден проблем.