Б. А. Парис
Зад затворените врати (16)

Минало

Следващия месец се върнахме в Тайланд, но не посмях да се опитам да избягам отново. Знаех, че ако го направя, Джак е в състояние да организира смъртта ми, докато сме там. Отседнахме в същия хотел, получихме същата стая и бяхме посрещнати от същия управител. Липсваше само Кико. Прекарах дните си, както ги бях прекарала и преди, заключена на балкона или затворена в стаята, като ми бе позволено да излизам навън само за снимки. Чувствах се още по-зле този втори път, защото вече знаех, че когато Джак не е с мен, се наслаждава на страха на някой друг. Не знаех как получава дозите си, но предполагах, че е като прави нещо, което не би могъл да прави в Англия, а като си спомнях историята, която ми беше разказал за майка си, се питах дали не идва в Тайланд, за да бие жени. Изглеждаше немислимо да му се размине, но той ми бе казал веднъж, че в Тайланд, стига да имаш пари, можеш да си купиш всичко, дори страх.

Може би затова една седмица след като се върнахме стоварих върху главата му бутилка вино в кухнята, половин час преди Даян и Адам да дойдат за вечеря, като се надявах да остане зашеметен достатъчно дълго, за да избягам. Но не успях да го ударя достатъчно силно и кипящ от гняв, той успя да се овладее достатъчно, за да телефонира и отмени вечерята, като се оправда с внезапната ми мигрена. Когато затвори телефона и се обърна към мен, се страхувах само за Мили, защото не бе останало нищо друго, което да може да ми отнеме. Дори когато ми каза, че ще ми покаже стаята на Мили, все още не се боях за себе си, защото всичко, което предполагах, че е направил, е да махне всичките красиви мебели, както бе направил с моите. Докато ме буташе по коридора, извил болезнено ръцете ми зад гърба, се чувствах безкрайно тъжна заради Мили, защото това бе стаята, за която винаги беше мечтала. Но вместо да ме поведе към горния етаж, той отвори вратата, която водеше надолу към мазето.

Борих се като обезумяла да не сляза по стълбите, но не можех да се меря с Джак, чиято сила беше възпламенена от яростта. Дори и тогава нямах представа какво ме чака. Едва когато ме повлече покрай сервизното помещение, където бе държал Моли, през нещо като килер и спря пред стоманена врата, прикрита умело зад един стелаж, започнах да изпитвам истински страх.

Не беше някаква камера за изтезания, както се боях отначало, защото нямаше инструменти за познатите изтезания. Лишено от мебели, цялото помещение, включително подът и таванът, беше боядисано в кървавочервено. Беше ужасно, смразяващо, но това не беше единственото нещо, което ме накара да надам вик на ужас.

— Огледай я добре — изръмжа той. — Надявам се, на Мили ще й хареса, колкото и на мен, защото това е стаята, където ще остане, не хубавата жълта спалня на горния етаж. — Той ме разтърси силно. — Огледай я и ми кажи колко ще я е страх според теб?

Чувствах се така, сякаш очите ми се търкаляха в главата ми, докато се опитвах да гледам навсякъде другаде, но не и към стените, където висяха портретите, които ме бе принудил да нарисувам за него.

— Смяташ ли, че Мили ще хареса картините, които нарисува специално за нея? Коя според теб ще й стане любима? Тази? — С ръка на тила ми, той тикна лицето ми в един от портретите. — Или тази? — повлече ме към другата стена. — Толкова красива творба, не мислиш ли?

Простенах и стиснах здраво очи.

— Все още нямах намерение да ти показвам тази стая — продължи той, — но сега можеш да я изпробваш като размери. Наистина не трябваше да ме удряш с онази бутилка.

Блъсна ме за последен път и излезе от стаята, като остави вратата да се затръшне след него. Скочих на крака и се втурнах към вратата. Когато видях, че няма дръжка, започнах да тропам по нея с юмруци и да му крещя да ме пусне.

— Пищи колкото искаш — чух гласа му през вратата. — Не знаеш колко ме възбужда.

Неспособна да овладея страха си, че никога няма да ме пусне, че ще ме остави да умра там, изпаднах в истерия. След секунди почувствах, че не мога да дишам, гърдите ми се стегнаха така, че болката ме повали на колене. Осъзнах, че преживявам пристъп на паника и се опитах да си върна контрола върху дишането, но звуците от възбудения смях на Джак от другата страна на вратата само усилваха страданието ми. Сълзи се стичаха от очите ми, не можех да си поема дъх и наистина повярвах, че ще умра. Мисълта да оставя Мили на милостта на Джак беше невероятно ужасяваща и когато в съзнанието ми изникна нейният образ с жълтата й шапка и шал, аз се вкопчих в него, защото исках това да бъде последното нещо, което ще видя.

Измина известно време, преди да забележа, че болката в гърдите ми намалява и мога да направя по-дълбоки вдишвания. Не смеех да помръдна, за да не започне всичко отново. Останах в тази поза, с глава на коленете, и се съсредоточих върху дишането си. Облекчението, че все още съм жива, че все още мога да спася Мили, ми даде сили да вдигна глава и да потърся друг начин за излизане от стаята. Но нямаше дори и най-малък прозорец. Започнах да опипвам стените, да прокарвам ръце по тях и да отмествам картините настрана с надеждата да намеря някакъв лост, който ще отвори вратата.

— Губиш си времето — провлаченият глас на Джак ме накара да подскоча. — Не може да се отвори отвътре.

Само при мисълта, че той е от другата страна на вратата, се разтреперих отново.

— Как ти се видя стаята? — продължи той. — Надявам се, че се наслаждаваш там толкова, колкото аз, когато те слушам оттук. Нямам търпение да чуя какво мисли Мили за нея — да се надяваме, че ще бъде още по-гласовита от теб.

Внезапно изнемощяла, легнах на пода и се свих на кълбо, после пъхнах пръсти в ушите си, за да не го чувам. Молех се да потъна в сън, но стаята си оставаше ярко осветена и сънят беше невъзможен.

Докато лежах там, се опитвах да прогоня страха, че той може никога да не ме пусне от ада, който бе създал за Мили. А когато си спомних как при вида на красивата жълта спалня бях повярвала искрено, че някъде дълбоко в него се крие частица почтеност, заплаках заради глупостта си.