Б. А. Парис
Зад затворените врати (2)

Минало

Животът ми стана съвършен преди осемнайсет месеца, в деня, в който Джак танцува с Мили в парка. Част от това, което казах на Естер, беше вярно — бях видяла Джак в парка предишната неделя, но не бях си и помислила, че ще се заинтересува от някой като мен. Преди всичко той беше изключително красив, за разлика от мен, която съвсем не изглеждах толкова добре, колкото сега. А тогава я имаше и Мили.

Понякога казвах на моите гаджета за нея от самото начало, понякога — ако ги харесвах много — им казвах, че имам по-малка сестра, която учи другаде, но им споменавах, че тя има синдром на Даун едва след като бяхме излизали няколко седмици. Някои от тях не знаеха какво да кажат, когато споделях това с тях и не се задържаха достатъчно дълго време, за да кажат нещо особено. Други изразяваха интерес, дори предлагаха подкрепа, но когато се срещнеха с Мили, не бяха способни да приемат, спонтанността й като нещо прекрасно, както направи Джак. Двама от най-добрите останаха дълго след като ги запознах с нея, но дори и на тях им бе трудно да приемат факта, че Мили заема такава огромна част от живота ми.

Непреодолимото препятствие винаги беше едно и също; бях обещала на Мили още в началото, че когато дойде време да напусне прекрасното, но изключително скъпо училище, ще дойде да живее с мен и нямах никакво намерение да я разочаровам. Това означаваше, че преди шест месеца трябваше да напусна Алекс, мъжа, с когото мислех, че ще прекарам остатъка от живота си, мъжа, с когото бях живяла много щастливо цели две години. Но когато Мили навърши шестнайсет, неизбежността на пристигането й започна да го притиска — ето защо се оказах отново сама на трийсет и две години и сериозно се съмнявах, че някога ще намеря мъж, който би приел и двете, Мили и мен.

Онзи ден в парка не бях единствената, забелязала Джак, макар че може би бях най-сдържаната. Някои — предимно младите жени — му се усмихваха открито, опитваха се да привлекат вниманието му, а тийнейджърките се кикотеха с ръце пред лицата и си шушукаха възбудено, че сигурно е филмова звезда. По-възрастните жени оглеждаха оценяващо първо него, а после, най-често, и мъжа, вървящ до тях, сякаш го намираха за негоден. Дори мъжете оглеждаха Джак, докато вървеше през парка, сякаш небрежната му елегантност не можеше да бъде игнорирана. Единствената, за която остана незабележим, беше Мили. Тя бе погълната от играта ни на карти и в съзнанието й имаше една-единствена мисъл — как да спечели.

Както мнозина други, в този късен августовски ден си правехме пикник на тревата недалеч от естрадата. С крайчеца на окото си зърнах главата на Джак над облегалката на близката пейка и когато извади книга от джоба си, насочих вниманието си обратно към Мили, решена да не му позволя да забележи, че го гледам. Мили раздаде картите за нова игра, а аз реших, че вероятно е чужденец, може би италианец, пристигнал в Лондон за уикенда с жена си и децата, които са на посещение на някаква забележителност и ще се присъединят към него по-късно.

Доколкото успях да забележа, той дори не погледна към мен този следобед, сякаш несмущаван от виковете на Мили „Печеля!“. Тръгнахме си скоро след това, защото трябваше да върна Мили в нейното училище към шест часа, за да е навреме за вечерята в седем. Макар да не смятах, че някога ще го срещна пак, мислите ми се връщаха отново и отново към мъжа, когото бях зърнала в парка, и се улових да си представям, че той не е женен, че ме е забелязал и се е влюбил в мен, че планира да се върне в парка следващата неделя с надеждата да ме види отново. Не бях си фантазирала за мъж по такъв начин от времето, когато бях тийнейджърка и това ме накара да осъзная отчаянието си, че някога ще се омъжа и ще си имам семейство. Въпреки че се бях посветила на Мили, винаги си бях представяла, че когато тя дойде да живее с мен, вече ще имам собствени деца и така тя ще се превърне в част от моето семейство, а няма да бъде единствена в него. Обичах я безкрайно, но представата за това как двете остаряваме заедно сами ме изпълваше с ужас.

Следващата седмица, в деня, в който в парка свиреше оркестър, не видях Джак, докато той не се приближи до мястото, където Мили танцуваше сама пред естрадата, обвила ръце около партньор, когото само тя можеше да види. В такива моменти обикновено трудно овладявах емоциите, които Мили будеше у мен. Страхотно се гордеех с нея, че е успяла да научи стъпките, които изпълняваше, но също толкова страхотно бях настроена да я защитавам и когато чух някой да се смее зад мен, трябваше да си напомня, че смехът вероятно е добронамерен, а дори и да не е, няма да се отрази на удоволствието на Мили от това, което правеше. Но поривът да стана и да я върна на мястото й беше толкова силен, че се мразех заради това, и сякаш за първи път се улових, че си пожелавам Мили да беше обикновена. В съзнанието ми се мяркаха картини от нашия живот — моя живот — какъвто би могъл да бъде и тъкмо започвах да примигвам усилено, за да спра сълзите от безсилие, изпълнили очите ми, когато видях Джак да се насочва към Мили.

Най-напред не го познах, помислих, че ще поиска от Мили да си седне, и се изправих на крака, готова да се намеся. Едва когато го видях да й се покланя и да протяга ръка, осъзнах, че това е човекът, за когото бях бленувала цялата седмица. А когато той доведе Мили обратно на мястото й два танца по-късно, вече бях влюбена в него.

— Може ли? — попита той и посочи стола до мен.

— Да, разбира се — усмихнах му се с благодарност. — Благодаря ви за танца с Мили, беше много любезно от ваша страна.

— Удоволствието беше изцяло мое — каза той сериозно.

— Мили е много добра танцьорка.

— Хубав мъж! — каза Мили и засия към него.

— Джак.

— Хубав Джак.

— Всъщност наистина би трябвало да се представя както подобава. — Той протегна ръка. — Джак Ейнджъл.

— Грейс Харингтън — казах и я разтърсих. — Мили ми е сестра. За почивните дни ли сте тук?

— Не, живея тук.

Изчаках го да добави „с жена ми и децата“, но той не го направи, затова погледнах крадешком лявата му ръка и като не видях венчален пръстен, почувствах огромен прилив на облекчение. Наложи се да си напомня, че това не означава нищо.

— А вие? Двете с Мили сте на посещение в Лондон?

— Не точно. Живея в Уимбълдън, но често водя Мили тук през почивните дни.

— Тя с вас ли живее?

— Не, остава в училището през седмицата. Опитвам се да се виждам с нея през повечето уикенди, но тъй като пътувам много заради работата си, невинаги е възможно. За щастие за нея се грижи една прекрасна жена, която ме замества, когато не мога да бъда с нея. Също и родителите ни, разбира се.

— Работата ви сигурно е интригуваща. Мога ли да попитам с какво по-точно се занимавате?

— Купувам плодове. — Той ме погледна въпросително.

— За „Хародс“.

— А пътуването?

— Подбирам плодове от Аржентина и Чили.

— Това трябва да е интересно.

— Така е — съгласих се аз. — Ами вие?

— Аз съм адвокат.

Мили, отегчена от нашия разговор, задърпа ръката ми.

— Питие, Грейс. И сладолед. Горещо е.

Усмихнах се извинително на Джак:

— Боя се, че трябва да тръгвам. Благодаря ви още веднъж за танца с Мили.

— Може би ще ми позволите да ви заведа с Мили на чай? — Той се наведе напред, за да вижда Мили, която седеше от другата ми страна. — Какво мислиш, Мили? Искаш ли да пием чай?

— Сок — отвърна Мили сияеща. — Сок, не чай. Не обича чай.

— Е, тогава сок — каза той и се изправи. — Ще тръгваме ли?

— Не, наистина — възразих аз. — Вече бяхте достатъчно любезен.

— Моля. Бих искал. — Той се обърна към Мили. — Обичаш ли пасти, Мили?

Мили закима ентусиазирано.

— Да, обичам пасти.

— Значи е решено.

Тръгнахме през парка към ресторанта, Мили и аз ръка за ръка, а Джак редом с нас. Когато се разделихме около час по-късно, вече се бях съгласила да изляза на вечеря с него следващия четвъртък. Той бързо се превърна в постоянно присъствие в живота ми. Не беше трудно да се влюбя; имаше нещо старомодно в него, което намирах за привлекателно — отваряше ми вратите, държеше ми палтото и ми изпращаше цветя. Караше ме да се чувствам специална, обичана и най-хубавото от всичко, обожаваше Мили.

Когато бяха изминали около три месеца от началото на връзката ни, той ме попита дали бих го запознала с родителите ми. Бях малко изненадана, защото, както вече му бях казала, не поддържах близки отношения с тях. Бях излъгала Естер. Родителите ми не бяха желали още едно дете и когато се появи Мили, те определено не я искаха. Като дете толкова много настоявах пред родителите си за брат или сестра, че един ден те седнаха с мен и ми казаха, съвсем откровено, че всъщност въобще не са искали деца. Така че когато десетина години по-късно майка ми откри, че е бременна, беше ужасена. Едва когато подочух как обсъждат рисковете от късен аборт с баща ми, разбрах, че очаква бебе и бях възмутена, защото смятаха да се отърват от малкото ми братче или сестриче, които винаги бях желала.

Спорихме дълго, те изтъкваха, че тъй като майка ми беше вече на четирийсет и шест, бременността на тази възраст бе рискована; аз посочих, че тъй като тя вече е бременна в петия месец, абортът в този период е незаконен — и смъртен грях, защото и двамата бяха католици. С чувството за вина и Бог на моя страна, аз спечелих и майка ми неохотно доизноси плода.

Когато Мили се роди и се разбра, че има синдром на Даун, както и други затруднения, аз не можех да разбера защо родителите ми я отхвърлиха. Влюбих се в нея веднага и за мен тя не се различаваше от всяко друго бебе, така че когато майка ми изпадна в тежка депресия, поех всекидневните грижи за Мили, хранех я и сменях пелените й, преди да отида на училище и се връщах в обедната почивка, за да повторя процедурата. Когато тя стана на три месеца, родителите ми казаха, че ще я дадат за осиновяване и ще се преместят в Нова Зеландия, където живееха моите баба и дядо по майчина линия, нещо, което те винаги бяха смятали да направят. Разкрещях се, казах им, че не могат да я дадат за осиновяване, че аз ще си остана вкъщи и ще се грижа за нея, вместо да постъпя в университет, но те отказаха да слушат и когато процедурата по осиновяване започна, аз взех свръхдоза лекарства. Беше глупава постъпка, детински опит да ги накарам да осъзнаят колко съм сериозна, но по някаква причина подейства. Вече бях на осемнайсет, затова с помощта на различни социални работници беше договорено, че ще бъда основен настойник на Мили и ще се грижа за нея с финансовата помощ на родителите ми.

Напредвах стъпка по стъпка. Когато се намери място за Мили в местната детска градина, започнах работа на половин ден. Първата ми работа беше във верига от супермаркети, в техния отдел за закупуване на плодове. Когато беше на единайсет години, предложиха на Мили място в училище, което не ми се струваше по-добро от приют, и аз потресена казах на родителите си, че ще намеря нещо по-подходящо. Прекарвах часове с нея, за да я уча на самостоятелност, тъй като не бях сигурна, че би могла да я придобие по друг начин, и чувствах, че липсата на езикови умения, а не на интелигентност, я затрудняваше да се интегрира в обществото така, както би могла.

Беше дълга, трудна битка да се намери масово училище, готово да приеме Мили, и единствената причина да успея бе, че директорката на училището, което открих, имаше напредничаво мислене, беше жена с отворен ум, която също имаше по-малък брат с Даун. Частното девическо училище-интернат, което тя управляваше, беше идеално за Мили, но скъпо и тъй като родителите ми не можеха да си позволят да плащат, им казах, че аз ще го правя. Изпратих своето CV на много фирми заедно с писмо, обясняващо точно защо имам нужда от солидна, добре платена работа, и в крайна сметка ме взеха в „Хародс“.

Когато пътуването стана част от моята работа — нещо, от което побързах да се възползвам заради свързаната с него свобода — родителите ми не се чувстваха способни да вземат Мили у дома в почивните дни, ако и аз не съм там. Но я посещаваха в училището, а Джанис, гледачката на Мили, се грижеше за нея през останалото време. Когато следващият проблем — къде ще отиде Мили, след като напусне училището — започна да се откроява на хоризонта, обещах на родителите си, че ще я взема да живее с мен, така че те можеха най-после да емигрират в Нова Зеландия. Оттогава те брояха дните. Не ги обвинявам; те бяха привързани по свой начин към мен и Мили, а и ние към тях. Но бяха от онези хора, които въобще не са способни да отглеждат деца.

Тъй като Джак бе категоричен, че иска да се срещне с тях, се обадих на майка си и я попитах дали бихме могли да се отбием следващата неделя. Наближаваше краят на ноември и взехме Мили с нас. Макар че те не се хвърлиха да ни прегръщат, видях, че майка ми бе впечатлена от безупречните маниери на Джак, а баща ми беше доволен, че Джак е проявил интерес към колекцията му от първи издания. Тръгнахме веднага след обяд, а докато оставим Мили в нейното училище, стана късен следобед. Имах намерение да се прибера вкъщи, защото ме очакваха няколко натоварени дни, преди да замина за Аржентина по-късно тази седмица, но когато Джак предложи да се разходим в Риджънтс парк, се съгласих охотно, въпреки че вече се стъмваше. Не очаквах с нетърпение да тръгна отново на път, откакто се срещах с Джак; многото пътувания, изисквани от работата, вече не ми изглеждаха толкова примамливи, защото имах впечатлението, че не прекарваме много време заедно. А когато го правехме, често бяхме с група приятели или в комплект с Мили.

— Какво мислиш за родителите ми? — попитах аз, докато се разхождахме.

— Бяха перфектни — усмихна се той.

Осъзнах, че се мръщя заради избора му на думи.

— Какво имаш предвид?

— Просто това, че бяха точно такива, каквито се надявах да бъдат.

Погледнах го, чудейки се дали не иронизира, тъй като родителите ми почти не си бяха дали труда да нарушат навиците си заради нас. Но тогава си спомних как ми бе разказвал, че собствените му родители, които бяха починали преди няколко години, са били изключително отчуждени и реших, че затова бе оценил хладното посрещане от родителите ми толкова високо.

Повървяхме още малко и когато стигнахме до естрадата, където бе танцувал с Мили, той ме спря.

— Грейс, ще ми направиш ли честта да се омъжиш за мен? — попита той.

Предложението му беше толкова неочаквано, че първата ми реакция беше да се попитам дали не се шегува. Макар да хранех тайна надежда, че отношенията ни един ден ще доведат до брак, аз си представях, че ще се случи година-две по-късно. Вероятно усетил колебанието ми, той ме привлече в прегръдките си.

— Разбрах в мига, в който те видях да седиш там на тревата с Мили, че ти си жената, която съм чакал цял живот. Не искам да чакам повече, за да те направя моя съпруга. Настоявах да се срещна с родителите ти, за да мога да поискам от баща ти благословията му. Радвам се да кажа, че я даде с най-голямо удоволствие.

Нямаше как да не се почувствам развеселена, че баща ми се бе съгласил толкова лесно да се омъжа за човек, когото току-що бе срещнал и за когото не знаеше нищо. Но докато стоях там в ръцете на Джак, се притесних, че въодушевлението, което изпитвах от неговото предложение, бе помрачено от дребно безпокойство. Тъкмо бях осъзнала, че е заради Мили, когато Джак заговори отново.

— Преди да отговориш на въпроса ми, Грейс, има още нещо, което искам да ти кажа. — Звучеше толкова сериозно, че си помислих дали няма да се изповяда за бивша съпруга, за дете или ужасна болест. — Само искам да знаеш, че където и да живеем, там винаги ще има място за Мили.

— Не знаеш колко много означава за мен да го чуя — качах му през сълзи. — Благодаря ти.

— Е, ще се омъжиш ли за мен? — попита той.

— Да, разбира се, ще се омъжа за теб.

Той извади пръстен от джоба си, взе ръката ми в своята и го плъзна на пръста ми.

— Колко скоро? — прошепна.

— Толкова скоро, колкото пожелаеш — погледнах надолу към диаманта солитер. — Джак, колко е красив!

— Радвам се, че ти хареса. Е, какво ще кажеш за март?

Избухнах в смях.

— Март! Как ще успеем да организираме сватба в такъв кратък срок?

— Няма да бъде толкова трудно. Вече съм си набелязал за приема Кранли парк в Хекълскомб. Това е частно имение и принадлежи на мой приятел. Обикновено го предоставя за сватбени тържества само на членове на семейството, но знам, че няма да бъде проблем.

— Звучи чудесно — казах щастливо.

— Стига да не искаш да поканиш твърде много хора.

— Не, само моите родители и няколко приятели.

— Тогава е уредено.

По-късно, когато ме закара у дома, той ме попита дали бихме могли да се видим на по питие следващата вечер, тъй като имало няколко неща, които искал да обсъди с мен, преди да тръгна за Аржентина в сряда.

— Можеш да влезеш сега, ако искаш — предложих.

— Боя се, че наистина трябва да се прибирам. Трябва да ставам рано утре.

Не можах да скрия разочарованието си.

— Не искам нищо повече от това да вляза и да прекарам нощта с теб — каза той, когато го забеляза, — но трябва да прегледам няколко папки довечера.

— Не мога да повярвам, че се съгласих да се омъжа за някой, с когото дори още не съм спала — измърморих.

— Тогава какво ще кажеш да отидем някъде за няколко дни, през уикенда, след като се върнеш от Аржентина? Ще вземем Мили за обяд, а след като я върнем в училището, ще посетим Кранли парк и ще си намерим хотел някъде в околностите за през нощта. Така става ли?

— Да — кимнах с благодарност. — Къде да се срещнем утре вечер?

— Какво ще кажеш за бара на хотел „Конаут“?

— Ако тръгна направо от работа, мога да съм там около седем.

— Отлично.

Прекарах повечето време следващия ден, като се чудех какво ли искаше да обсъди с мен Джак, преди да замина за Аржентина. Въобще не ми хрумна, че ще ме помоли да се откажа от работата си или че би поискал да се изнесем от Лондон. Предполагах, че след като се оженим, ще продължаваме, както и досега, само ще живеем заедно в неговия апартамент, тъй като беше по-близо до центъра. Неговите предложения ме смаяха. Като видя колко съм шокирана, той се опита да обясни, напомни какво се бе случило с мен предния ден, как за три месеца, откакто се познавахме, едва успявахме да прекараме някакво време заедно.

— Какъв е смисълът да се женим, ако никога не се виждаме? — попита той. — Не можем да продължаваме, както досега, а още по-точно — аз не искам. От нещо трябва да се откажем, а понеже се надявам, че ще имаме деца по-рано, отколкото късно… — той замълча. — Искаш деца, нали?

— Да, Джак, разбира се, че искам — усмихнах се.

— Олекна ми. — Той взе ръката ми в своята. — Първия път, когато те видях с Мили, разбрах, че ще бъдеш прекрасна майка. Надявам се, че няма да се наложи да чакам твърде дълго, преди да ме направиш баща.

Обзета от внезапно желание да нося детето му, открих, че съм неспособна да говоря.

— Но може би предпочиташ да изчакаш няколко години — продължи той колебливо.

— Не е това — казах, възвърнала гласа си. — Просто не виждам как мога да се откажа от работата си, не и докато Мили е още в училището. Аз плащам таксите й, нали знаеш, така че няма как да се откажа от работата още година и половина.

— Не може да става и дума да работиш още година и половина — каза той твърдо. — Мили може да се премести при нас веднага щом се върнем от нашия меден месец.

Погледнах го виновно.

— Колкото и да обичам Мили, наистина бих искала в началото да имаме малко време за нас самите. А и тя е толкова щастлива в училището, че ще бъде жалко да я изведем една година по-рано. — Замислих се за миг. — Дали да не говорим с училището и да не ги попитаме какво мислят?

— Разбира се. А може би трябва да попитаме и Мили какво мисли. Аз например ще се радвам, ако тя реши да се премести при нас веднага. Но ако всички смятат, че е най-добре да я оставим там, където е в момента, настоявам да платя таксите й. В края на краищата тя скоро ще бъде сестрата на булката. — Той взе ръката ми в своята. — Обещай, че ще ми позволиш да помогна.

Погледнах го безпомощно.

— Не знам какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо. Всичко, което трябва да направиш, е да обещаеш да помислиш за подаването на предизвестие. Няма да понеса да не те виждам, след като се оженим. Сега, каква къща би желала? Трябва да знам, защото, ако ми позволиш, бих искал да ти купя къщата на мечтите ти като сватбен подарък.

— Всъщност никога не съм мислила особено за това — признах.

— Е, помисли си сега, защото е важно. Би ли искала голяма градина, плувен басейн, много спални?

— Голяма градина, определено. Не ме е грижа за плувния басейн или за броя на спалните, зависи колко деца ще имаме.

— Доста — усмихна се той. — Бих искал да живея в Съри, достатъчно близо до Лондон, за да е поносимо пътуването всеки ден. Какво мислиш?

— Където и да е, стига да си доволен. Ами ти? Каква къща би искал?

— Бих искал да бъде в близост до китно градче, но достатъчно далече, за да не ни смущава шумът. Подобно на теб, бих искал да има голяма градина, за предпочитане с високи стени около нея, така че никой да не може да наднича. Бих искал също кабинет и мазе, където да си държим нещата. Това е, общо взето.

— Хубава кухня — казах. — Бих искала хубава кухня, гледаща към тераса, където да закусваме всяка сутрин, и огромна камина в дневната, където да палим истински огън с цепеници. И жълта спалня за Мили.

— Защо да не нарисуваме план на нашата къща мечта? — предложи той и извади лист хартия от куфарчето си. — Така ще има на какво да се опра.

Когато ме качи в едно такси два часа по-късно, вече беше нахвърлил скица на красива къща с поддържана градина, тераса, три гостни, камина, кухня, кабинет, пет спални — включително жълта за Мили — три бани и малък кръгъл прозорец на покрива.

— Предизвиквам те да намериш такава къща, докато се върна от Аржентина — засмях се аз.

— Ще се постарая — обеща той, преди да ме целуне.

Следващите няколко седмици минаха като вихрушка. Когато се върнах от Аржентина, подадох предизвестие и обявих моето жилище за продан. Бях използвала времето си в чужбина, за да обмисля всичко внимателно и никога не се усъмних дали ще постъпя правилно, ако направя онова, което искаше Джак. Изпълнена бях с желание да се омъжа за него и мисълта, че от следващата пролет щях да живея в красива къща в провинцията и може би да очаквам първото ни бебе, ме изпълваше с вълнение. Работех без прекъсване от тринайсет години и имаше моменти, в които се питах дали някога ще съм в състояние да сляза от въртележката. А тъй като знаех, че щом Мили дойде да живее с мен, вече няма да мога да пътувам, както преди или да работя дълги часове, както понякога досега, се притеснявах каква работа ще успея да си намеря. Внезапно всичките ми тревоги изчезнаха и докато избирах сватбените покани за приятелите и роднините си, се почувствах най-щастливия човек на света.