Б. А. Парис
Зад затворените врати (5)

Настояще

В колата на път за вкъщи след срещата с Мили споменавам на Джак, че ще трябва да се обадя на Даян някъде преди петък, за да й кажа, че няма да мога да обядвам с нея и Естер.

— Напротив, мисля, че трябва да отидеш — отговаря той. Казвал го е много пъти и преди, затова знам, че не означава нищо. — В края на краищата отказваш в последния момент вече два пъти.

Дори и тези думи не са достатъчни, за да събудят надеждите ми. Но в петък сутринта, когато той ми казва да си облека най-красивата си рокля, не мога да не се попитам дали толкова очакваният момент най-накрая не е настъпил. Мислите ми препускат толкова напред, че се налага да си напомня строго за всички други случаи, когато в крайна сметка съм оставала разочарована. Дори когато сядам в колата до Джак, все още не си позволявам да допусна, че това може да се случи. Но когато изминаваме целия път до града, няма как да не повярвам и започвам трескаво да обмислям планове, ужасена, че моментът може да се изплъзне между пръстите ми. Едва когато Джак паркира край пътя пред ресторанта и излиза от колата, осъзнавам колко заблудена съм била.

Даян и Естер вече са седнали. Даян ни маха и аз тръгвам нататък, скрила зад усмивка горчивото си разочарование, усещаща ръката на Джак на гърба си.

— Толкова се радвам, че успя — казва тя и ме посреща с кратка прегръдка. — Джак, колко мило, че идваш да ни поздравиш. В обедна почивка ли си?

— Работих от вкъщи тази сутрин — казва той. — И тъй като не се налага да съм в офиса преди късния следобед, се надявах, че ще ми позволите да се натрапя на вашия обяд, а в замяна аз черпя, разбира се.

— В такъв случай можеш да се присъединиш към нас с удоволствие — засмива се тя. — Сигурна съм, че няма да има проблем да се добави допълнителен куверт, особено след като масата е за четирима.

— Само че сега няма да можем да говорим за теб — шегува се Естер.

Джак придърпва стол от съседната маса, а на мен ми хрумва, че дори и да е искала да каже нещо по-остро, не би била в състояние. Не че това вече има някакво значение.

— Сигурен съм, че има много по-интересни неща от мен, за които да си говорите — усмихва се Джак, настанява ме срещу Естер и дава знак на сервитьорката да донесе още един комплект прибори.

— И без това Грейс навярно има за казване само хубави неща за теб, така че нямаше да е много забавно — въздъхва Даян.

— О, сигурна съм, че все може да намери няколко малки недостатъка — поглежда ме предизвикателно Естер. — Нали, Грейс?

— Съмнявам се — отговарям. — Както можете да видите, Джак е почти съвършен.

— О, стига, не може да е чак толкова съвършен! Трябва да има нещо!

Свивам вежди, сякаш се замислям дълбоко, после поклащам глава със съжаление.

— Не, съжалявам, наистина не мога да измисля нищо — ако не се брои, че ми купува твърде много цветя. Понякога ми е трудно да намеря достатъчно вази, за да ги поставя.

Зад мен Даян простенва.

— Това не е недостатък, Грейс. — Тя се обръща към Джак.

— Предполагам, че можеш да дадеш на Адам няколко съвета как се глези съпруга, нали?

— Не забравяйте, че Грейс и Джак са на практика младоженци в сравнение с всички нас — напомня Естер. — И все още нямат деца. Галантността обикновено излита през прозореца, щом навикът и бебетата се настанят във връзката. — Тя замълчава за миг. — Дълго ли живяхте заедно, преди да се ожените?

— Нямахме време да живеем заедно — обяснява Джак.

— Оженихме се по-малко от шест месеца, след като се срещнахме.

Естер повдига вежди.

— Бога ми, това е доста бързо!

— След като разбрах, че Грейс е жената, предназначена за мен, нямаше никакъв смисъл да протакаме — казва той и взема ръката ми.

Естер поглежда към мен, на устните й играе усмивка.

— А ти не намери никакви скелети в гардероба, след като се оженихте?

— Нито един.

Взимам менюто, което ми подава сервитьорката, и го отварям нетърпеливо не само, защото искам да спра разпита на Естер за връзката ни с Джак, но също и защото съм гладна. Преглеждам ястията, които се предлагат, и виждам, че техният стек от филе върви с гъби, лук и пържени картофи. Идеално.

— Ще поръча ли някой нещо, от което поне малко се напълнява? — пита Даян с надежда.

Естер поклаща глава.

— Съжалявам. Аз съм на салата.

— Аз ще взема стек от филе — казвам. — С картофки. И вероятно ще хапна шоколадов фъдж за десерт — добавям, като знам, че това й се иска да чуе.

— В такъв случай ще се присъединя към Естер за салатата и към теб за шоколадовия фъдж — казва тя щастливо.

— Някой ще желае ли вино? — пита Джак, както винаги съвършен домакин.

— Не, благодаря — отвръща Даян и аз със съжаление също се примирявам с обяд без алкохол, защото Джак никога не пие през деня.

— Аз бих пийнала — намесва се Естер. — Но само ако ти и Грейс също пиете.

— Аз няма — отказва Джак. — Имам много работа за вършене следобед.

— Аз ще се включа — казвам на Естер. — Червено ли предпочиташ или бяло?

Докато чакаме да сервират, обсъждаме местния музикален фестивал, който се провежда всяка година през юли и привлича хора от цялата област. Съгласяваме се, че там, където всички ние живеем, сме достатъчно близо, за да отидем на фестивала и все пак достатъчно далеч, за да не ни безпокоят хилядите хора, които се стичат в градчето. Докато Даян и Адам посещават фестивала редовно, Джак и аз никога не сме ходили и скоро сме въвлечени в плановете на Даян да отидем всички заедно. Като говорим за музика, научаваме, че Естер свири на пиано, а Руфъс на китара и когато признавам, че никак не съм музикална, Естер ме пита дали ми харесва да чета, а аз й казвам, че ми харесва, въпреки че чета много малко. Говорим си кой какви книги харесва и Естер споменава нов бестселър, който току-що е излязъл, и пита дали сме го чели. Оказва се, че никой от нас не го е чел.

— Искаш ли да ти го дам? — пита тя, докато сервитьорката поставя нашите ястия на масата.

— Да, моля — толкова съм трогната, че е предложила да даде книгата си на мен, а не на Даян, че забравям.

— Ще мина да ти я дам днес следобед — предлага тя. — Нямам часове в петък.

Сега си спомням.

— Може би ще трябва да я оставиш в кутията за писма. Ако съм в градината, както е най-вероятно, няма да чуя звънеца.

— Бих се радвала да видя градината ти някой път — въодушевява се тя. — Особено след като Джак каза, че каквото боднеш, се хваща.

— Няма нужда да се разкарваш — намесва се Джак, като подминава умело настойчивия й намек. — Грейс може да си купи книгата.

— Наистина нямаше да ме затрудни. — Естер оглежда салатата си одобрително. — Боже, изглежда прекрасно.

— Всъщност ще отидем да я купим веднага след като приключим тук. „Смит“ е точно зад ъгъла.

— Само в петък ли не работиш? — питам аз в опит да сменя темата.

— Не, нямам часове и във вторник. Поделяме си работата с една от другите учителки.

— Иска ми се и аз да можех така — казва Даян замечтано.

— Трудно е да работиш на пълен работен ден, когато имаш деца. Но пък не бих искала да спра да работя изцяло, което е единствената алтернатива, защото в моята фирма още не са чували за работа на половин ден.

Естер поглежда към мен.

— Не мога да повярвам, че не ти липсва работата. Искам да кажа, имала си доста вълнуващо занимание, преди да се омъжиш.

Давам си вид, че съм погълната от рязането на стека, защото ми тежи, когато ми напомнят за живота, който съм имала.

— Ни най-малко, с толкова много неща съм заета.

— И какви са другите ти хобита, освен рисуването, градинарството и четенето?

— О, по малко от едно, по малко от друго — отговарям, но съзнавам колко кухо звучи.

— Грейс не ви е казала, че си шие много от своите тоалети — намесва се Джак. — Ето, онзи ден си уши прекрасна рокля.

— Наистина ли? — Естер ме поглежда с интерес.

Свикнала съм да реагирам бързо, затова не трепвам.

— Беше просто домашна дреха — обяснявам. — Нищо особено. Не шия вечерни тоалети или други твърде сложни неща.

— Не знаех, че си добра с иглата — проблясват очите на Даян. — Иска ми се и аз да умеех да шия.

— И на мен — казва Естер. — Може би ще ме научиш, Грейс.

— Бихме могли да си направим клуб по шиене, а ти да ни преподаваш — предлага Даян.

— Наистина не съм толкова добра — протестирам, — затова никога не съм го споменавала преди. Прекалено се притеснявам дали хората ще искат да видят нещо, което съм направила.

— Е, ако шиеш така, както готвиш, сигурна съм, че роклята, която си ушила, е красива!

— Ще трябва да ни я покажеш някой път — казва Естер.

— Ще ви я покажа — обещавам. — Но само ако не поискаш да ушия и на теб. — Постоянната нужда да отвръщам на забележките й ме кара да се чувствам толкова напрегната, че се замислям дали да не пропусна десерта, нещо, което обикновено не бих направила. Но ако аз не поръчам, Даян също няма, а Естер току-що сподели, че се е натъпкала и не може да хапне нищо повече, което означава, че обядът може да приключи доста бързо. Претеглям плюсовете и минусите, но в крайна сметка примамливостта на шоколадовата торта се оказва твърде силна. Отпивам още една глътка вино с надежда вече да се изплъзна от разпита на Естер и си пожелавам тя да насочи вниманието си към Даян за известно време.

Сякаш прочела мислите ми, тя пита Даян за сина й. Хранителните му навици са една от любимите теми на Даян, така че получавам няколко минути отсрочка, докато разговорът се върти около това как най-сполучливо да се накарат децата да ядат зеленчуци, които не харесват. Джак слуша внимателно, сякаш проблемът наистина го интересува, а мислите ми се насочват към Мили с притеснение как ще го приеме, ако не съм в състояние да отида да я видя през уикенда, защото става все по-трудно и по-трудно да й обясня отсъствията си.

Преди никога не ми се е случвало да си пожелая Мили да е различна от това, което винаги е била. Сега непрекъснато ми се иска да нямаше Даун, да не беше зависима от мен, да можеше да живее собствения си живот, вместо да се налага да споделя моя.

Даян ме връща рязко в настоящето, като поръчва десерт и за мен. Отговарям на Естер, която ме пита къде витая, че съм се замислила за Мили. Даян пита дали сме я виждали напоследък, затова й казвам, че сме я посетили предишната неделя и че Джак ни е извел на приятен обяд. Чакам някой да попита дали ще я видим отново този уикенд, но никой не го прави, така че и аз си оставам в неведение.

— Сигурно се радва, че ще дойде да живее с вас — казва Естер, когато пристигат десертите.

— Да, така е — съгласявам се.

Джак се усмихва.

— Ние също се радваме.

— Какво мисли тя за къщата?

Посягам за чашата си.

— Всъщност още не я е виждала.

— Но не се ли нанесохте преди една година?

— Да, но искаме всичко да е идеално, преди тя да я види — обяснява Джак.

— Стори ми се съвсем идеална, когато я видях — отбелязва тя.

— Стаята й още не е довършена, но ми е толкова забавно да я ремонтирам, нали, скъпа?

За мой ужас чувствам сълзите да напират в мен и навеждам бързо глава, съзнаваща, че Естер ме гледа.

— Какъв цвят ще бъде? — пита Даян.

— Червена — казва Джак. — Това е любимият й цвят. — Той кима към моята шоколадова торта. — Яж, скъпа.

Вземам лъжица, като се чудя как ще бъда в състояние да го направя.

— Изглежда вкусна — казва Естер. — Предполагам, не искаш да си я поделиш с мен, нали?

Колебая се, имитирам нежелание, но се питам защо ли си давам труда, след като не мога да заблудя Джак.

— Заповядай — казвам, като й предлагам вилицата си.

— Благодаря! — Тя загребва хапка от тортата. — С отделни коли ли дойдохте с Джак?

— Не, дойдохме заедно.

— Тогава мога да те закарам до вас, ако искаш.

— Няма нужда, възнамерявам да върна Грейс у дома, преди да отида в офиса — казва Джак.

— Не е ли доста голямо отклонение? — мръщи се тя. — Оттук можеш да излезеш направо на магистралата за Лондон. Аз ще я откарам у дома, Джак, наистина не е проблем.

— Много мило от твоя страна, но трябва да взема някои документи, преди да се видя с един клиент по-късно този следобед. — Той замълчава. — Жалко, че не ги взех със себе си, защото с удоволствие щях да те оставя да закараш Грейс у дома.

— Е, тогава някой друг път. — Естер се обръща към мен. — Грейс, защо да не си разменим телефонните номера? Бих искала да ви поканя на вечеря, но трябва да проверя кога е свободен Руфъс. Предстои му пътуване до Берлин, но не съм сигурна кога точно.

— Разбира се — давам й нашия домашен номер и тя го записва в мобилния си телефон.

— А мобилния ти?

— Нямам.

Тя зяпва от изумление.

— Нямаш мобилен телефон?

— Не.

— Защо?

— Защото нямам нужда.

— Но всеки на възраст над десет и под осемдесет има.

— Е, не и аз — казвам, развеселена въпреки волята си от нейната реакция.

— Знам, невероятно е, нали? — намесва се Даян. — Опитах се да я убедя да си купи, но тя не проявява интерес.

— Но как, за бога, човек може да се свърже с теб, когато си навън или нещо подобно? — чуди се Естер.

Свивам рамене.

— Не може.

— Което не е никак зле — казва Даян сухо. — Не мога да отида да пазарувам, без Адам или някое от децата да звънне, за да поиска да му взема нещо или за да разбере кога ще се върна. Колко пъти съм стояла на касата в „Теско“ и съм се опитвала да побера всичките си покупки в торбите само, защото някой у дома не е помислил навреме.

— Но какво ще правиш, ако имаш проблем? — пита Естер, като все още се мъчи да го побере в главата си.

— Хората са се справяли отлично и преди да имат мобилни телефони — казвам аз.

— Да, някога, през тъмните векове. — Тя се обръща към Джак. — Джак, за бога, купи на съпругата си мобилен телефон!

Джак разперва ръце в знак на поражение.

— С най-голямо удоволствие. Но знам, че дори да го направя, тя няма да го използва.

— Не мога да повярвам, не и щом веднъж разбереш колко е практично.

— Джак е прав, няма да го използвам — потвърждавам.

— Моля те, кажи ми, че имаш компютър.

— Да, разбира се, че имам.

— Може ли тогава да ми дадеш имейл адреса си?

— Естествено. Той е [email protected].

— Това не е ли адресът на Джак?

— Също и моят.

Тя повдига глава и ме поглежда въпросително през масата.

— Нямаш свой собствен адрес?

— За какво ми е? Двамата с Джак нямаме никакви тайни един от друг. А ако някой ми пише, то е обикновено, за да ни покани на вечеря или нещо друго, което засяга и Джак, така че е по-лесно, ако той също вижда съобщенията.

— Особено след като Грейс често забравя да ми каже разни неща — обажда се Джак и ми се усмихва снизходително.

Естер ни оглежда замислено.

— Вие двамата май наистина сте като сиамски близнаци, а? Е, щом нямаш мобилен, предполагам, че ще трябва да прибегнеш до писалка и хартия, за да си запишеш номера ми. Имаш ли химикалка?

Знам, че нямам.

— Не съм сигурна — казвам, като възнамерявам да потърся демонстративно. Посягам за чантата си, която съм окачила на облегалката на стола, но тя я достига първа и ми я подава.

— Боже мой, изглежда празна!

— Не обичам да ми тежи — казвам й, отварям чантата и надничам вътре. — Не, съжалявам, нямам.

— Всичко е наред, аз ще го запиша. — Джак вади мобилния си телефон. — Вече имам домашния ви номер, Естер, от Руфъс, така че защо не ми дадеш мобилния си?

Докато тя му го казва, аз се опитвам отчаяно да го запомня, но се обърквам някъде към края. Затварям очи и се опитвам да възстановя последните няколко цифри, но е невъзможно.

— Благодаря, Естер — казва Джак.

Отварям очи и забелязвам, че Естер ме гледа с любопитство от отсрещната страна на масата.

— Ще го напиша за Грейс, когато се приберем.

— Почакай — 721 или 712 беше в средата? — Естер сбръчква чело. — Все не мога да запомня. Краят е доста лесен — 9146 — но имам проблем с предната част. Можеш ли да провериш, Даян?

Даян вади телефона си и намира номера на Естер.

— 712 е — казва тя.

— О, да — 07517129146. Така ли записа, Джак?

— Да, правилно. Добре, някой за кафе?

Не поръчваме, защото Даян трябва да се връща на работа, а Естер не желае. Джак иска сметката, а Даян и Естер изчезват към тоалетната. На мен също ми се ходи, но не правя опит да ги последвам.

Щом сметката е платена, Джак и аз се сбогуваме с другите и тръгваме към паркинга.

— Е, наслаждава ли се моята съвършена женичка? — пита Джак и ми отваря вратата на колата.

Разпознавам един от неговите въпроси за милион долара.

— Не особено.

— Дори и на десерта, който очакваше с такова нетърпение?

Преглъщам мъчително.

— Не толкова, колкото си мислех.

— Значи имаше късмет, че Естер пожела да ти помогне, нали?

— Така или иначе нямаше да го изям — казвам му.

— И ме лиши от толкова много удоволствие?

Тръпка преминава през тялото ми.

— Абсолютно.

Той повдига вежди.

— Долавям ли ново надигане на твоя борбен дух? Толкова се радвам. Да ти кажа честно, започваше да ми става скучно. — Хвърля ми развеселен поглед. — Давай, Грейс, чакам те.