Б. А. Парис
Зад затворените врати (10)

Минало

Онази сутрин в Тайланд, сутринта след нощта, в която открих, че съм омъжена за чудовище, не ми се искаше Джак да се събуди скоро, защото знаех, че тогава ще трябва да започна да играя ролята на живота си. Бях прекарала по голямата част от дългата нощ да се подготвя психически, приемайки, че ако искам да се върна в Англия бързо и безопасно, трябваше да се преструвам на сломена и уплашена жена. Не се безпокоях как ще се преструвам на уплашена, защото наистина бях. Да се преструвам на сломена щеше да бъде много по-трудно просто, защото в природата ми беше да отвръщам на удара. Но понеже Джак бе предсказал, че пак ще се опитам да избягам, преди да си тръгнем от Тайланд, бях решена да не го правя. Беше важно той да си помисли, че вече съм се предала.

Като го чух да се размърдва, се сгуших под завивката и се престорих, че спя, с надеждата да си спечеля малко повече отдих. Чух го да става от леглото и да се приближава до мястото, където се бях свила, облегната на стената. Почувствах, че гледа надолу към мен. Кожата ми започна да настръхва, сърцето ми се разтуптя ускорено и бях сигурна, че може да подуши страха ми. След миг-два се отдръпна, но се осмелих да отворя очи едва когато чух вратата на банята да се отваря и душът да шурти.

— Разбрах, че се преструваш на заспала — каза той и това ме накара да изпищя стреснато, защото беше застанал близко до мен. — Хайде, ставай, имаш да се извиняваш много тази сутрин, нали си спомняш.

Изкъпах се и се облякох пред него, като изпитвах облекчение заради онова, което бе казал предишната вечер, че не се интересува от мен сексуално.

— Добре — кимна той одобрително за роклята, която избрах. — А сега се усмихни.

— Когато слезем долу — промърморих, за да спечеля време.

— Сега! — Гласът му беше твърд. — Искам да ме погледнеш така, сякаш ме обичаш.

Преглътнах мъчително и бавно се обърнах към него, само си мислех, че няма да съм в състояние да го направя, но когато видях нежността, изписана на лицето му, докато ме гледаше, изпитах влудяващото усещане за преобръщане, сякаш всичко, случило се през последните четирийсет и осем часа, беше просто сън. Не успях да скрия копнежа си и когато той ми се усмихна с любов, не можах да не се усмихна в отговор.

— Така е по-добре — каза той. — Гледай да я задържиш по време на закуската.

Разгневих се на себе си, че бях забравила дори и за миг какво представляваше той, и кожата ми пламна от притеснение.

Той го забеляза и се засмя.

— Приеми го по следния начин, Грейс — тъй като очевидно все още ме намираш за привлекателен, ще ти бъде по-лесно да играеш любяща съпруга.

Сълзи на срам бликнаха в очите ми и аз се извърнах, ненавиждайки факта, че физическото му присъствие е в такова противоречие със злото вътре в него. Щом бе способен да ме заблуди, щом бе способен, макар и за няколко секунди, да ме накара да забравя онова, което знаех за него, как щях да успея някога да убедя хората, че той е вълк в овча кожа?

Взехме асансьора до фоайето и когато минахме край рецепцията, Джак ме насочи към управителя и стоя с ръка около талията ми, докато аз се извинявах за поведението си предишната вечер, като обясних, че заради смяната на времето съм забравила да си взема лекарствата в предписания час. Забелязах как Кико ме наблюдава мълчаливо иззад плота и се надявах, че нещо в нея, някаква женска съпричастност може би, ще разпознае, че бедата ми предишната нощ е била истинска. Може би беше изпитала съмнения, когато Джак внезапно се бе появил в стаята, докато се преобличах в банята, и беше казал, че той поеми грижата оттук нататък. Когато привърших с извинението, аз я погледнах, за да й дам да разбере, че играя роля, че трябва най-после да се обади в посолството. Но, както и преди, тя отмести поглед.

Управителят прие моите извинения и ни придружи лично до терасата, където ни даде маса на открито. Въпреки че не бях гладна, се насилих да ям, защото знаех, че трябва събирам сили, а докато се хранехме, Джак поддържа постоянен разговор, предназначен да го чуят хората, седящи на близките маси — за всички неща, които щяхме да правим този ден. В действителност не правихме нищо такова. След закуската Джак ме заведе до петзвездния хотел през улицата, който бях видяла от таксито предишния ден, направи ми няколко снимки пред входа му, където използвах щастливите спомени с Мили, за да задържа на лицето си усмивката, която искаше, и ме върна в нашата хотелска стая.

— Бих искала да се обадя на Мили — казах аз, когато той затвори вратата зад нас. — Може ли да получа телефона си, моля?

Той поклати глава със съжаление.

— Боя се, че не.

— Обещах на мама да се обадя — настоях — и искам да разбера как е Мили.

— А аз искам родителите ти да си мислят как си прекарваш толкова прекрасно с мен на медения ни месец, че всички мисли за Мили са се изпарили от главата ти.

— Моля те, Джак. — Ненавиждах този умолителен тон, но желаех отчаяно да разбера, че Мили е наред и изненадващо, да чуя гласа на мама, за да се уверя, че светът, който някога познавах, все още съществува.

— Не.

— Мразя те — казах през стиснати зъби.

— Разбира се, че ме мразиш — отвърна той. — Виж, излизам за известно време, а ти ще ме чакаш тук, на балкона, за да имаш прекрасен тен, когато се приберем вкъщи. Затова се увери дали имаш всичко необходимо, защото няма да можеш да се върнеш в стаята, след като изляза.

Отне ми известно време да разбера.

— Ти не възнамеряваш сериозно да ме заключиш на балкона!

— Точно така.

— Защо да не мога да остана в стаята?

— Защото не мога да те заключа в нея.

Погледнах го смаяна.

— Ами ако трябва да отида до тоалетната?

— Няма да можеш, така че предлагам да отидеш сега.

— Но колко дълго ще отсъстваш?

— Два-три часа. Четири, може би. А в случай че смяташ да викаш за помощ от балкона, съветвам те да не го правиш. Ще бъда наоколо, ще гледам и ще слушам. Така че не прави нищо глупаво, Грейс, предупреждавам те.

Каза го така, че надолу по гръбнака ми плъзна мраз, но въпреки това, когато излезе, ми беше трудно да не се поддам на изкушението да застана на балкона и да закрещя за помощ с цяло гърло. Опитах се да си представя какво би се случило, ако го направя, и стигнах до извода, че дори и ако дотичаха хора, Джак щеше също да дотича, въоръжен с убедителната история за психическото ми състояние. И макар да бе възможно някой да реши да проучи допълнително моите твърдения, че съм държана като затворник и че Джак е убиец, щяха да минат седмици, преди да се докаже каквото и да е.

Можех да повторя историята, която ми бе разказал, и в крайна сметка властите биха могли да изровят случая с бащата, който пребива жена си до смърт, съответстваща на споделената от мен версия и да стигнат до бащата на Джак. Но дори и ако той кажеше, че синът му е извършил и престъплението, беше съмнително, че ще му повярват тридесетина години след събитието, а и вероятно вече бе мъртъв. Освен това нямаше как да разбера дали историята е истинска. Прозвуча ми ужасно правдоподобно, но Джак можеше да е измислил всичко само за да ме изплаши.

Балконът, където щях да прекарам следващите няколко часа, беше над терасата от задната страна на хотела и като надникнах надолу, видях хора да обикалят около басейна, да се подготвят да плуват или да се пекат на слънце. Мисълта, че Джак може да е някъде там и да наблюдава, че може да ме забележи по-лесно, отколкото аз него, ме накара да се отдръпна от ръба на балкона. Самият балкон бе обзаведен с два дървени сгъваеми стола неудобен модел, които оставяха следи отзад на краката, ако седиш на тях твърде дълго. Имаше малка маса, но не и тапициран шезлонг, който би направил престоя ми тук по-удобен. За щастие се бях досетила да си донеса хавлиената кърпа, така че си направих възглавница от нея и я поставих на един от столовете. Джак ми беше оставил време само колкото да си взема бикините, лосион за загар и слънчеви очила, но не бях съобразила да взема някоя от многото книги, които носех със себе си. Не че имаше някакво значение, знаех, че няма да съм в състояние да се съсредоточа, без значение колко вълнуваща беше историята. Само след няколко минути на балкона вече се чувствах като лъвица в клетка, което правеше желанието ми да избягам още по-силно. Радвах се, че съседната стая бе празна, защото иначе изкушението да повикам през балкона за помощ би било твърде голямо, за да му устоя.

Следващата седмица беше мъчение.

Понякога Джак ме водеше долу на закуска сутрин, понякога не, а по отношението на управителя към него личеше видно, че той е редовен посетител на хотела. Ако слизахме за закуска, веднага след това Джак ме отвеждаше обратно в стаята и ме заключваше на балкона; стоях там, докато се върнеше и ме пусне в стаята, за да мога да използвам тоалетната и да ям каквото ми беше донесъл за обяд. След около час ме затваряше пак на балкона и изчезваше до вечерта.

Колкото и ужасно да беше, имаше някои неща, за които бях благодарна: винаги можех да се скрия на сянка в някоя чист от балкона, а понеже настоях, Джак ми даваше бутилка с вода, макар че трябваше да внимавам колко изпивам. Той никога не ме остави за повече от четири часа наведнъж, но времето минаваше мъчително бавно. Когато всичко — самотата, скуката, страхът, отчаянието — ставаше твърде много, за да го понеса, затварях очи и мислех за Мили.

Въпреки че копнеех да се измъкна от балкона, когато Джак решаваше да ме изведе не, защото му беше жал за мен, а защото искаше да направи снимки, това ме подлагаше на такова напрежение, че често се радвах да се върна в хотелската стая. Една вечер ме заведе на вечеря в прекрасен ресторант, където ми прави снимка след снимка на различни етапи от храненето. Един следобед повика такси и успяхме да поберем четиридневна програма за разглеждане на забележителностите в рамките на четири часа, през които ми направи още снимки като доказателство колко чудесно си прекарвам.

Друг следобед ме заведе в един от най-добрите хотели в Банкок, където като по чудо имаше достъп до неговия частен плаж, и сменях бикини след бикини, за да изглежда, сякаш снимките са правени в различни дни. Тогава се зачудих дали Джак не прекарваше дните си там, докато аз бях затворена на балкона. Надявах се персоналът в нашия хотел да се запита защо ме виждат рядко там, но когато Джак ме свали на закуска една сутрин и те ме попитаха загрижено дали се чувствам по-добре, разбрах, че им е обяснил оставането ми в стаята със стомашно неразположение.

Най-лошото нещо при тези малки набези към нормалността беше надеждата, която ми вдъхваха, защото пред хората Джак се превръщаше отново в мъжа, в когото се бях влюбила. Понякога — докато се хранехме например, той толкова добре играеше ролята на внимателен и любящ съпруг, че забравях какво представлява. Може би, ако не беше толкова добър кавалер, щеше да ми е по-лесно да си спомня, но дори и когато си спомнях, беше толкова трудно да проумея, че този, който ме гледаше с обожание през масата, е същият човек, който ме държеше в плен, че почти се питах дали не съм си въобразила всичко.

Сгромолясването обратно в реалността беше двойно по болезнено, защото наред с разочарованието ме мъчеше и срамът, че съм се поддала на чара му, затова се озъртах като обезумяла в търсене на изход, на посока, в която да побягна, на някой, на когото да кажа. Като го забелязваше, той ме поглеждаше развеселен и ми казваше да продължавам.

— Давай — казваше. — Хайде, иди и кажи на този човек там или може би на онзи другия, че те държа в плен, че съм чудовище, убиец. Но най-напред се огледай наоколо. Огледай този красив ресторант, където те доведох, и помисли, помисли за изисканата храна, която ядеш, и за прекрасното вино в чашата ти. Приличаш ли на затворничка? Приличам ли на чудовище, на убиец? Мисля, че не. Но ако искаш да продължиш, няма да те спирам. В настроение съм да се позабавлявам.

Тогава преглъщах сълзите си и си напомнях, че щом веднъж се върнем в Англия, всичко ще бъде по-лесно.

В началото на втората седмица в Тайланд бях толкова обезверена, че ми ставаше все по-трудно да устоявам на изкушението да се опитам да избягам. Не само заради потискащата мисъл, че ще прекарам повечето от оставащите шест дни на балкона, а и защото бях започнала да осъзнавам цялата безнадеждност на положението си. Вече не бях уверена, че когато се върнем в Англия, ще бъде толкова лесно да избягам от Джак, колкото си мислех, и не на последно място, защото репутацията му на успешен адвокат щеше да го защитава. Когато си мислех как да съобщя на някой какво всъщност представлява, започваше да ми се струва, че Британското посолство в Тайланд може би е по сигурен залог от местната полиция у дома.

Имаше и нещо друго. Предните три дни, след като Джак заключваше балкона и ме пускаше вътре за вечерта, напускаше отново стаята, казваше ми, че ще се върне скоро и ме предупреждаваше, че ако се опитам да избягам, ще разбере веднага. Да знам, че бих могла да отворя вратата и да изляза, беше мъчително и се налагаше да впрегна цялата си воля, за да потисна инстинктивния порив да побягна. Но трябваше да го направя. Първата вечер се върна след двайсет минути, втората — след един час. Третата вечер не се върна, докато не стана почти единайсет, и аз осъзнах, че той постепенно налучква периода, през който може да ме остави сама. Мисълта, че в действителност може да отсъства достатъчно дълго, за да се добера до Британското посолство, ме караше да се питам дали да не опитам.

Знаех, че не можех да разчитам на управата на хотела да ми помогне и че без помощ не бих стигнала много далеч, но фактът, че съседната стая беше заета за уикенда, ме караше да се питам дали не бих могла да помоля съседите за помощ. Не можех да преценя от каква националност са, защото гласовете, долитащи през стената, бяха приглушени, но предположих, че са млада двойка просто заради типа музика, която слушаха. Макар че не се задържаха тук много през деня — никой не би дошъл в Тайланд, за да прекарва времето си в хотелска стая, освен ако не беше затворник като мен — когато бяха в стаята, понякога някой от тях излизаше на балкона, за да пуши. Предположих, че беше мъжът, защото смътният силует, който успях да различа през преградата, изглеждаше мъжки, а понякога го чувах да вика нещо на жената, както ми се стори, на испански или португалски. Освен това те като че ли прекарваха повечето вечери в стаята си, затова предположих, че са младоженци, предпочитащи да си стоят тук и да правят любов. В тези вечери, когато дочувах нежна музика през стената, очите ми се изпълваха със сълзи от новото напомняне за онова, което би могло да бъде.

Когато на четвъртата вечер Джак не се върна до полунощ, разбрах, че моята теория е правилна, че той постепенно увеличава времето, през което ме оставя сама, разчитайки на факта, че не бих се опитала да избягам. Нямах представа къде ходеше през тези вечери, но тъй като винаги беше в добро настроение, когато се връщаше, предположих, че посещава някакъв публичен дом. В безкрайните часове на балкона, където нямах друга компания, освен мислите си, бях решила, главно заради онова, което ми беше казал за правенето на любов с мен, че вероятно е хомосексуален и бях стигнала до извода, че е дошъл в Тайланд, за да се отдаде на онова, с което не смееше да се занимава у дома от страх да не бъде изнудван. Усещах, че нещо й липсва на моята теория, защото да се разбере, че си гей едва ли беше краят на света, но все още не знаех какво.

На петата нощ, когато той не се върна до два през нощта, започнах сериозно да претеглям възможностите си. Имаше още пет дни до полета ни за Англия, а към струващото ми се безкрайно дълго очакване се добавяше и страхът, че няма да си тръгнем, когато се предполагаше. Онази сутрин, все по-разстроена, че все още не бях се обадила на Мили, попитах Джак дали ще отидем да я видим веднага щом се върнем. Отговорът му — толкова се наслаждавал на медения ни месец, че мислел дали да не го продължи — изтръгна от очите ми безмълвни сълзи на мъка. Казах си, че това е още една от неговите игрички, че се опитва да ме разстрои, но се чувствах толкова безпомощна, че прекарах почти целия ден в плач.

Когато се свечери, вече бях твърдо решена да избягам. Може би, ако не мислех, че двойката в съседство са по-скоро испанци, отколкото португалци, нямаше да рискувам, но тъй като бях понаучила доста езика по време на моите пътувания до Аржентина, бях уверена, че ще мога да им обясня колко сериозно се нуждая от помощ. Фактът, че бяха двойка — че там трябваше да има жена, с която щях да мога да разговарям — също ми помогна да се реша. Освен това, сигурна бях, те вече знаеха, че съм в беда, защото онзи следобед, когато мъжът излезе на балкона да пуши, извика разтревожено на жена си, че е чул някой да плаче. Уплашена, че Джак може да ги види как се опитват да надникнат през балкона оттам, откъдето наблюдаваше, сподавих риданията си и се спотаих колкото можех, за да помислят, че съм се прибрала в стаята. Но ме бяха чули да плача и се надявах това да ми помогне да ги убедя.

Изчаках да минат три часа от излизането на Джак, преди да направя своя ход. Минаваше единайсет, но знаех, че двойката е все още будна, защото ги чувах да се движат из стаята си. Бях си взела поука от случилото се преди, затова проверих в чантата си, в куфара и в, стаята, за да се уверя, че паспортът и портфейлът ми ги нямаше. Когато не можах да ги намеря, отидох до вратата и я отворих бавно, като се молех да не видя Джак да идва по коридора насам. Не го видях, но мисълта, че може да се появи внезапно, ме накара да почукам на вратата на испанската двойка по-силно, отколкото възнамерявах. Чух как мъжът мърмори нещо, може би раздразнен, че ги безпокоят толкова късно през нощта.

— Quien es?^[1] — извика той през затворената врата.

— Аз съм съседката ви, можете ли да ми помогнете, моля ни!

— Quepasa?^[2]

— Моля ви, отворете вратата!

Звукът на асансьора, спиращ в края на коридора, не можеше да се сбърка и ме накара да почукам на вратата отново.

— Побързайте! — извиках, а сърцето ми се качи в гърлото. — Моля ви, побързайте!

Бравата се отключи с изщракване, а шумът от отварянето на асансьорната врата ме изстреля в стаята.

— Благодаря ви, благодаря ви! — избъбрих. — Аз… — Думите замряха на устните ми и се оказах взряна с ужас в Джак.

— Всъщност те очаквах преди тази вечер — каза той и се изсмя на шокирания ми израз. — Започнах да мисля, че съм те преценил погрешно, почти бях повярвал, че все пак си взела под внимание предупреждението ми и няма да се опиташ да избягаш. Разбира се, щеше да бъде по-добре за теб, но много по-малко забавно за мен. Трябва да призная, щях да бъда разочарован, ако целият ми упорит труд беше отишъл напразно.

Тялото ми омекна, свлякох се на пода, разтреперана от шока, а той клекна до мен.

— Нека позная — каза тихо. — Помисли, че испанска двойка се е нанесла в тази стая, нали? Но там бях само аз. Ако помислиш, ще си дадеш сметка, че никога не си чула жената да говори, защото гласът идваше от радиото. А и никога не си я виждала на балкона, но все пак повярва, че тя съществува. Разбира се, ти не знаеше, че аз пуша — не ми е постоянен навик, нито пък знаеш, че говоря испански. — Той замълча за миг. — Освен това ти казах, че би било много глупаво да се опитваш да избягаш отново, преди да си тръгнем от Тайланд — продължи той, като сниши глас до шепот. — Е, сега, когато се опита, какво мислиш, че ще направя?

— Прави каквото искаш — изхлипах. — Вече въобще не ме интересува.

— Смели думи, но съм сигурен, че не го мислиш. Например сигурен съм, че ще се разстроиш, ако ти кажа, че съм решил да те убия, защото това би означавало, че няма да видиш Мили никога повече.

— Няма да ме убиеш — казах с повече увереност, отколкото чувствах.

— Права си, няма, поне не сега. Първо и преди всичко, нужна си ми, за да направиш за Мили онова, което тя не може да направи за себе си. — Той се изправи и ме изгледа безучастно. — За съжаление не мога да те накажа тук, защото няма от какво да те лиша истински. Но тъй като се опита да избягаш вече два пъти, ние няма да отидем да видим Мили нито първия уикенд, нито втория уикенд, след като се приберем в Англия.

— Не можеш да го направиш! — извиках аз.

— Разбира се, че мога. Нещо повече, предупредих те, че ще го направя. — Той се наведе и ме издърпа да се изправя на крака. — Хайде, да вървим. — Отвори вратата и ме избута в коридора. — Струва си да плащаш за допълнителна стая — каза той и затвори вратата след себе си. — Г-н Хо, управителят, прояви пълно разбиране защо ми се налага да наема отделна стая за себе си, като се има предвид твоето психическо състояние. Какво е чувството да разбереш, че съм те наблюдавал през цялото време?

— Не чак толкова хубаво, колкото онова, което ще изпитам в деня, когато те видя в затвора — изръмжах.

— Това, Грейс, няма да се случи никога — каза той и ме натика обратно в нашата стая. — И знаеш ли защо? Защото съм кристалночист.

Бях стигнала дъното на отчаянието за тези две седмици, прекарани в Тайланд. Не толкова, защото не бях успяла да избягам, а заради това че за пореден път бях попаднала в капана, заложен толкова грижливо от Джак. Опитвах се да проумея защо беше положил толкова усилия, за да ме подмами, след като иначе аз не бих се опитала да избягам. Може би просто защото подчинението ми го отегчаваше или може би заради нещо по-зловещо — като си отказваше удоволствието да ме пречупи физически, той жадуваше за удоволствието да ме пречупи психически. Мисълта, че щеше да превърне моето затворничество в някаква психологическа игра, накара кръвта ми да замръзне. Дори и да се появеше друга възможност да се спася, над мен винаги щеше да тегне страхът, че той е нагласил всичко. Осъзнах, че ако не се измъкна от него веднага след като пристигнем в Англия, дори още преди да сме напуснали летището, ще бъде много, много по-трудно да го направя, след както се настаним в една къща.

Превъзмогнах отчаянието и се заставих да обмисля какво мога да направя в самолета и след като пристигнем на „Хийтроу“. Ако кажех на някоя стюардеса след излитането, че Джак ме държи в плен, щях ли да успея да запазя спокойствие, когато той започне да обяснява, че бълнувам? Ами ако извади доклада от управителя на хотела, за да подкрепи твърденията си? Какво щях да правя тогава? А ако успеех да запазя спокойствие и им кажех, че той смята да нарани мен и сестра ми, щях ли да мога ги убедя да го проверят още докато бяхме във въздуха? А ако го направеха, щяха ли да открият, че е измамник или щяха да се уверят, че Джак Ейнджъл е успешен адвокат, който подкрепя малтретирани жени? Не знаех, но бях изпълнена с решимост да направя така, че да бъда чута, бях решила, освен това, ако никой не иска да ме изслуша, да вдигна такъв шум, след като пристигнем на „Хийтроу“, че да бъда откарана в болница или в полицейския участък.

Не бях успяла да мисля твърде дълго за това, когато ми се приспа малко след началото на вечерния ни полет. А когато кацнахме на следващата сутрин, бях толкова зле, че се наложи да докарат инвалидна количка, за да мога да сляза от самолета, завалях думите и едва можех да говоря. Макар че заради мъглата, обгърнала мозъка ми, не можах да чуя какво казва Джак на лекаря, дошъл да ме прегледа, все пак успях да видя, че държи шишенце с хапчета. Разбрала, че шансът да се измъкна се изплъзва между пръстите ми, направих храбър опит да извикам за помощ, докато ни ескортираха през паспортния контрол, но от устата ми се изтръгнаха само неразбираеми звуци.

В колата Джак ме закопча на моето място и аз се облегнах на вратата, неспособна да преборя сънливостта, която ме правеше безпомощна. Следващия път, когато дойдох на себе си, осъзнах, че Джак налива насила в устата ми чисто черно кафе, купено от автомата на бензиностанцията. То прочисти главата ми малко, но все още се чувствах объркана и дезориентирана.

— Къде сме? — избъбрих и направих усилие да се изправя.

— Почти у дома — отвърна той, а в гласа му прозвуча такава възбуда, че изпитах страх.

Върна се в колата и продължихме, а аз се опитвах да проумея къде се намирахме, но не разпознавах имената на местата, през които преминавахме. След около половин час той отби в една алея.

— Е, ето я, мила моя съпруго — каза той и намали скоростта. — Надявам се, че ще я харесаш.

Спряхме пред огромни черни порти. Малко по-нататък имаше единична черна врата със звънец в стената до нея. Той извади устройство за дистанционно управление от джоба си, натисна един бутон и двойните врати се отвориха.

— Къщата, която ти обещах като сватбен подарък. Е, как ти се струва?

Отначало помислих, че онова, с което ме бе упоил, ме кара да халюцинирам. Но след това осъзнах, че наистина виждам къщата, която бяхме нахвърляли заедно върху лист хартия в бара на хотел „Конаут“, къщата, която бе обещал, че ще намери за мен, чак до малкото кръгло прозорче на покрива.

— Виждам, че загуби дар слово — засмя се той и вкара колата през портите.

Спря пред входа, слезе от колата и заобиколи, за да ми отвори вратата. Останах просто да си седя вътре, но той ме подхвана под мишниците, издърпа ме безцеремонно от колата и ме повлече по стъпалата. Отключи входната врата, избута ме в преддверието и затръшна вратата след себе си.

— Добре дошла у дома — каза подигравателно. — Надявам се, че ще бъдеш много щастлива тук.

Преддверието беше красиво с високия си таван и великолепно стълбище. Вратите отдясно бяха затворени, както и големият двоен портал отляво.

— Сигурен съм, че искаш да те разведа наоколо — продължи той. — Но не би ли желала най-напред да видиш Моли?

Втренчих се в него.

— Моли?

— Да, Моли. Не ми казвай, че си забравила за нея!

— Къде е тя? — попитах тревожно, поразена, че не бях се сетила за нея нито веднъж, докато бяхме в Тайланд. Къде е Моли?

— В сервизното помещение — отвори една врата вдясно от стълбището и включи осветлението. — Тук долу.

Последвах го към мазето и разпознах плочките от снимката на Моли в кошницата й, която ми бе показал. Той спря пред една врата.

— Тя е там вътре. Но преди да отидеш да я видиш, по-добре вземи един от тези — грабна от рафта ролка чували за смет, откъсна един и ми го подаде. — Мисля, че може би ще ти потрябва.