Б. А. Парис
Зад затворените врати (13)

Настояще

Ще ходим у Руфъс и Естер тази вечер и да видим Мили утре. Знам със сигурност, че ще отидем, защото Джанис си позволи да се обади по телефона вчера, за да пита Джак дали ще ходим. Изглежда, тя има семеен обяд, който не може да пропусне, и няма кой да се грижи за Мили, ако не отидем, но тъй като не сме ходили от три седмици, си мисля, че това е извинение. Лично аз си мисля, че тя вече започва леко да се ядосва, защото все не се появяваме, за да изведем Мили, и съм изненадана, че Джак не е по-внимателен към това. Заради моите наказания рискува Джанис да се усъмни в нашата посветеност на Мили. Но тъй като това може да ми бъде само от полза, едва ли ще му го подскажа.

Може би, защото знам, че ще видя Мили утре, се чувствам по-малко напрегната от обичайното преди излизането тази вечер. Вечерите у приятели за мен са нещо като преминаване през минно поле, винаги се притеснявам да не направя или кажа нещо, което Джак ще използва срещу мен. Доволна съм, че не попаднах в капана, който ми бе заложил с потъмняването на думите в книгата на Естер, но ще трябва да внимавам да не й кажа нещо, което той да разбере погрешно.

Той ми взе книгата, когато ми донесе закуска тази сутрин, а аз се засмях, като си представих как се рови напразно в страниците за нещо необичайно, може би за дума или две, отбелязани от мен с нокът. Очевидно се дразнеше, че не намира нищо, защото прекара по-голямата част от деня в мазето, което винаги е лош знак. И е много скучно за мен. Предпочитам да обикаля наоколо, защото ме забавлява да следя придвижванията му от една стая в друга, да се опитвам да разбера какво прави по звуците, които стигат до мен отдолу.

Знам, че в момента е в кухнята и просто си приготвя чаша чай, защото преди няколко минути чух звука от пълненето на електрическата кана с вода и щракването, когато тя се изключи. Завиждам му. Едно от многото неща, които мразя в затворничеството си, е, че не мога да си приготвя чаша чай, когато искам, и ми липсват каната и постоянните запаси от пакетчета чай и мляко, с които разполагах преди. Като си помисля сега, Джак беше доста щедър тъмничар в началото.

Слънцето започва да потъва зад хоризонта, затова предполагам, че е някъде около шест часа вечерта, а за да бъдем у Естер към седем, Джак вече би трябвало да дойде и да ме пусне в съседната спалня, която някога беше моя, за да мога да се приготвя. Не след дълго чувам стъпките му по стълбите. Миг по-късно ключът се завърта в ключалката и вратата се отваря.

Когато го виждам да стои там, както винаги, изпитвам смайване колко нормално изглежда, защото със сигурност би трябвало да има нещо — заострени уши или чифт рога — което да предупреждава хората за неговата поквара. Отдръпва се, за да ме пусне да мина и аз бързам с нетърпение към съседната стая, зарадвана, че имам възможност да се облека, да нося нещо различно от черното, нещо различно от чехлите на краката ми. Плъзвам настрани вратата на гардероба и чакам Джак да ми каже какво да сложа. Когато не казва нищо, знам, че мълчи, за да ми внуши фалшива надежда, като ме остави да повярвам, че ще мога да нося каквото искам, само за да ми каже да го съблека веднага след като съм го облякла. Може би заради това че успях да разгадая хитрината му с книгата, решавам да рискувам и избирам рокля, която въобще не искам да нося, защото е черна. Свалям пижамата си. Неприятно ми е Джак да гледа как се обличам и събличам, но не мога да направя нищо по въпроса, защото съм загубила отдавна правото си на усамотяване.

— Започваш да изглеждаш малко мършава — отбелязва Джак, докато си слагам бельото.

— Може би трябва да ми носиш нещо за ядене малко по-често — предполагам аз.

— Може би трябва — съгласява се той.

Когато вече съм облякла роклята и дърпам ципа, започвам да си мисля, че съм сбъркала.

— Свали я — казва той, когато я приглаждам. — Облечи червената.

Правя се на разочарована и смъквам черната рокля, доволна, че съм успяла да го надхитря, защото всъщност бих избрала червената. Плъзвам се в нея и може би заради цвета се чувствам по-уверена. Отивам до тоалетката, сядам пред огледалото и се поглеждам за първи път от три седмици. Първото нещо, което забелязвам, е, че веждите ми се нуждаят от скубане. Колкото и да мразя да извършвам такива ритуали пред Джак, вземам пинсета от чекмеджето и започвам да разкрасявам веждите си. Трябваше да преговарям за правото да епилирам краката си, като изтъкнах, че няма как да изглеждам перфектно, ако са покрити с косми, и за щастие той се съгласи да добави един пакет восъчни ленти към минималното количество тоалетни принадлежности, които ми носи всеки месец.

Когато свършвам с веждите, вземам гримовете си и в чест на моята рокля избирам по-светло червило от обикновено. Ставам, отивам до гардероба, оглеждам кутиите и намирам моите черно-червени обувки с висок ток. Нахлузвам ги на краката си, вземам подхождаща чанта от рафта и му я подавам. Той я отваря и поглежда вътре, проверява дали през последните три седмици не съм успяла някак си да призова писалка и хартия от нищото и да вмъкна някаква бележка през плътните стени право в чантата. Той ми я връща, оглежда ме от горе до долу и кима одобрително — нещо, което колкото и да е иронично, е повече от това, което някои жени получават от съпрузите си.

Слизаме долу и в коридора той вади палтото ми и го държи разтворено, докато вмъкна ръцете си в него. На алеята отвън ми задържа вратата на колата и изчаква да се кача. Когато я затваря след мен, не мога да не си помисля колко жалко е, че е такова садистично копеле, защото има прекрасни маниери.

Стигаме до дома на Естер и Руфъс и заедно с огромния букет цветя и бутилката шампанско Джак подава на Естер и нейната книга, която, предполагам, е върнал към първоначалното й състояние. Тя ме пита какво мисля за нея и аз й казвам каквото казах и на Джак, че ме е затруднила, защото не е от книгите, които чета обикновено. Изглежда доста разочарована, което ме кара да се питам дали все пак тя самата не е подчертала думите и като крия паниката си, се вглеждам в нея тревожно. Но нищо в израза на лицето й не ми дава основание да предположа, че може би съм пропуснала възможност, и сърдечният ми ритъм отново се успокоява.

Влизаме вътре, където ни очакват Даян и Адам, и ръката на Джак е около кръста ми. Не знам дали заради всичките му малки жестове или защото успях да облека роклята, която исках, но когато привършваме с напитките и се отправяме към масата, започвам да се чувствам така, сякаш съм нормална жена на нормално вечерно излизане вместо пленница с нейния тъмничар. Или може би е така просто, защото съм изпила твърде много шампанско. Докато напредваме с вкусната вечеря, приготвена от Естер за нас, долавям как Джак ме наблюдава през масата, защото ям прекалено много и говоря доста повече, отколкото обикновено.

— Изглеждаш замислен, Джак — отбелязва Естер.

— Тъкмо си мислех с какво нетърпение очаквам Мили да заживее с нас — отговаря той, но само аз разпознавам в думите му заповед да спазвам реда.

— Сигурно вече не остава много — казва тя.

— Седемдесет и пет дни — въздъхва щастливо Джак. — Знаеше ли, Грейс? Само още седемдесет и пет дни, докато Мили се нанесе в прекрасната си червена спалня и стане част от нашето семейство.

Каня се да отпия глътка вино, но сърцето ми пропада толкова рязко, че чашата ми застива във въздуха и леко се разплисква.

— Не, не знаех — казвам аз и се питам как мога да седя тук така самодоволна, когато времето изтича, питам се как съм могла да забравя дори за миг окаяното положение, в което съм. Седемдесет и пет дни — как може да е останало толкова малко време? И по-важното, как ще успея да измисля начин за бягство от Джак, щом не успях за триста и седемдесет и петте дни, които изминаха, откакто се върнахме от медения си месец? Тогава, дори и след ужасите, които бях преживяла — и онези, които ме очакваха, когато пристигнахме в къщата — въобще не се съмнявах, че ще успея да избягам, преди Мили да дойде да живее с нас. Дори когато всеки мой опит се проваляше, винаги имаше следващ път. Но не бях опитвала повече от шест месеца.

— Хайде, Грейс — казва Джак, кима към чашата ми с вино и ми се усмихва. Взирам се в него вцепенена, а той вдига чашата си: — Да пием за това, че Мили идва да живее с нас. — Оглежда всички около масата. — Всъщност защо да не пием за самата Мили?

— Добра идея — казва Адам и вдига чашата си. — За Мили.

— За Мили! — Всички се чукат, а аз се опитвам да овладея паниката, която се надига в мен. Осъзнавам, че Естер ме гледа с любопитство и бързо вдигам чашата си, като се надявам да не забележи треперещата ми ръка.

— Докато сме в тържествено настроение — продължава Адам, — да вдигнем чаши отново. — Всички го поглеждат с интерес. — Даян очаква бебе! Брат или сестра за Емили и Джаспър.

— Каква прекрасна новина! — възкликва Естер, а поздравленията летят около масата. — Не мислиш ли, Грейс?

За мой ужас избухвам в сълзи.

В настъпилата шокирана тишина мисълта за наказанието, което Джак ще ми наложи заради моята липса на самоконтрол, ме кара да заплача още по-силно. Опитвам се трескаво да спра сълзите, но това е невъзможно и ужасно притеснена, се изправям на крака, усещам, че Даян застава до мен и се опитва да ме утеши, но този, който ме прегръща, е Джак — защото какво друго би могъл да направи? — притиска ме до себе си, полага главата ми на рамото си шепне ми успокояващи думи, а аз се разридавам още повече, като си представям какво би могло да бъде всичко, какво си мислех, че ще бъде. За първи път искам да се предам, да умра, защото изведнъж всичко ми идва прекалено много и не виждам никакъв изход.

— Не мога да продължавам така — изплаквам на Джак, без да ме интересува, че всички слушат.

— Знам — утешава ме той. — Знам — казва го, сякаш признава, че е отишъл твърде далеч и за част от секундата действително вярвам, че всичко ще бъде наред. — Мисля, че трябва да им кажем, нали? — Той вдига глава. — Грейс направи спонтанен аборт миналата седмица — съобщава той. — И за жалост не е първият.

Разнася се колективно ахване и след няколко секунди смаяно мълчание всички започват да говорят едновременно с приглушени, съчувствени гласове. Макар да знам, че милите им думи, изпълнени със съучастие и разбиране, се отнасят до спонтанния аборт, който никога не съм имала, успявам да извлека достатъчна утеха от тях, за да се взема в ръце.

— Съжалявам — едва прошепвам на Джак с надежда да уталожа гнева, с който знам, че ще трябва да се сблъскам по-късно.

— Не ставай глупава — казва Даян и ме погалва по рамото. — Но ми се ще да ни беше казала. Чувствам се ужасно, че Адам обяви бременността ми така.

— Не мога повече така — казвам, като продължавам да говоря на Джак.

— Ще видиш, че е много по-лесно, ако просто приемеш всичко — казва той.

— Не можем ли поне да оставим Мили настрана от всичко това? — питам отчаяно.

— Боя се, че не — отговаря той сериозно.

— Мили не трябва да разбира, нали? — пита Естер озадачена.

— Няма смисъл да я разстройвате — мръщи се Даян.

Джак се обръща към тях.

— Прави сте, разбира се. Би било глупаво да кажа на Мили за спонтанния аборт на Грейс. Е, мисля, че трябва да отведа Грейс у дома. Надявам се да ми простиш, че развалих празненството, Естер.

— Добре съм — казвам бързо, като не желая да напусна безопасността на дома на Естер и Руфъс, защото знам какво ме очаква, когато се прибера у дома. Измъквам се от прегръдката на Джак, ужасена, че съм могла да търся утеха там толкова дълго време. — Наистина, вече съм добре и бих искала да остана.

— Отлично, радвам се. Моля те, Грейс, седни. — Срамът в очите на Естер ми подсказва, че забележката й, онази, която предизвика сълзите ми, е била заядлива, а сега тя се чувства виновна, че ми е натякнала за бременността на Даян. — Съжалявам — казва тя тихо, когато отново заемам мястото си. — И за твоето помятане.

— Всичко е наред — отговарям. — Моля те, нека просто го забравим.

Пия кафето, поднесено от Естер, и се старая повече, отколкото съм се старала, когато и да било преди, осъзнала колко ужасяващо глупава съм била да допусна да сваля гарда. Разбрала, че трябва да потърся изкупление, ако искам да видя Мили утре, гледам с любов към Джак и обяснявам на всички около масата, че съм си изтървала нервите, тъй като се чувствам ужасно, защото още не успявам да дам на Джак онова, което той иска най-много на света, бебе. Когато най-накрая ставаме, за да си тръгнем, знам, че всички са възхитени от бързото ми и очарователно възстановяване и усещам, че Естер ме харесва много повече от преди, което е само за добро, дори и да е единствено заради несъвършената ми утроба.

Реалността ме блъсва веднага щом сядам в колата, за да потеглим към къщи. Мрачното мълчание на Джак ми подсказва, че въпреки цялото ми старание да оправя нещата пред другите, той все пак ще ме накара да платя за глупостта си. Мисълта, че няма да видя Мили, е повече, отколкото мога да понеса, а когато тихи сълзи бликват от очите ми, съм шокирана колко слаба съм станала.

Пристигаме вкъщи. Джак отключва входната врата и влизаме в преддверието.

— Знаеш ли, никога не съм се питал кой съм аз — каза той замислено, докато ми помага да съблека палтото. — Но тази вечер, за част от секундата, когато те държах в ръцете си, а всички ни съчувстваха за твоя спонтанен аборт, усетих какво е да бъдеш нормален.

— Можеш да бъдеш! — казвам му. — Можеш, ако наистина искаш да бъдеш! Можеш да получиш помощ, Джак, знам, че е възможно!

Той се усмихва на изблика ми.

— Проблемът е, че не искам помощ. Харесва ми да съм този, който съм, харесва ми много всъщност. И ще ми харесва още повече след седемдесет и пет дни, когато Мили дойде да живее с нас. Жалко, че няма да отидеш да я видиш утре — тя почти започва да ми липсва.

— Моля те, Джак — умолявам го.

— Е, със сигурност не мога да отмина ужасяващата ти неспособност да се въздържаш тази вечер, така че ако искаш да видиш Мили утре, знаеш какво трябва да направиш.

— Не можеш да понесеш това, че не се хванах в твоя жалък капан, нали? — казвам, осъзнала, че той нарочно е искал да ме разстрои по време на вечерята, като спомена идването на Мили да живее с нас.

— Жалък капан?

— Да, точно така, жалък. Не можа ли да измислиш нещо по-добро от потъмняването на думи в книга?

— Ти наистина ставаш прекалено умна — отсича той. — Откъдето и да го погледна, трябва да бъдеш наказана.

Клатя глава жално.

— Не, недей. Стига ми толкова. Наистина, Джак, не мога повече.

— Но на мен не ми стига — казва той. — Дори никак не ми стига. Всъщност за мен дори не е започнало. В това е проблемът, знаеш ли. Колкото по-близо съм до онова, което съм чакал толкова дълго, толкова повече го жадувам. Стигнал съм до момента, в който вече съм уморен от чакане. Омръзна ми да чакам Мили да се премести при нас.

— Защо да не се върнем в Тайланд? — питам отчаяно, ужасена, че ще предложи Мили да се премести при нас по-рано от планираното. — Ще ти се отрази добре — не сме ходили от януари.

— Не мога. Задава се делото Томазин.

— Но ти няма да можеш да отидеш, щом Мили дойде да живее с нас — изтъквам аз, нетърпелива да заздравя позициите си и изпитваща нужда да задържа Мили в безопасност в училището възможно най-дълго.

Той ми хвърля развеселен поглед.

— Повярвай ми, след като Мили дойде да живее с нас, няма да ми се иска. Хайде, да вървим.

Разтрепервам се толкова силно, че ми е трудно да вървя. Тръгвам към стълбите и слагам крак на най-долното стъпало.

— Сбърка посоката — казва той. — Освен ако не искаш да видиш Мили утре, разбира се — замълчава за миг, за да прозвучи така, сякаш ми дава възможност за избор. — И така, какво да бъде, Грейс? — Гласът му е изпълнен с възбуда. — Разочарована Мили — или мазето?