Питър Мейл
Марсилска афера (9)

Девета глава

„BETON SUR MER!“, бетон на морето, крещеше заглавието на първа страница на „Ла Прованс“, последвано от няколкостотин думи, и нито една ласкателна, за онова, което бе описано като пълзяща заплаха от високи сгради по марсилското крайбрежие.

Може би Филип беше попрекалил донякъде заради на счепкването си с Патримонио. В началото беше припомнил на читателите си за два-три добре известни местни тръни в очите, построени от петдесетте години на XX век насам. Времето и немарливостта ги бяха превърнали в жалки бетонни камари, които Филип бе описал като струпеи по лицето на Марсилия. С това ли, питаше той риторично, искат да живеят обитателите на велик град? Искат ли още такива сгради?

Не само бетонът възмущаваше Филип, но и размерът и преди всичко височината на тези масивни постройки, които според него съсипваха хоризонта на Марсилия. Колко време оставаше, докато златната статуя на Дева Мария на върха на базиликата „Нотр дам дьо ла Гард“ бъде закрита от офис сграда? Или старите къщи около пристанището бъдат заменени с многоетажни паркинги и хотели? В кой момент хората на Марсилия щяха да кажат „стига“?

Това бе довело Филип до основния въпрос на статията: опасностите и възможностите при строителството в Анс де Пешьор. Става дума за избор, твърдеше той, между високо и ниско, между сгради, проектирани да измъкват пари от туристите, и сгради, проектирани да осигуряват подслон на местни те хора. Внимаваше да не споменава имена, но не беше и нужно. Беше съвсем ясно накъде клонят симпатиите му.

Както може да се очаква, статията му получи смесени отзиви. Зарадваният Рьобул се обади на Сам да го поздрави, че е прокарал полезна информация, и отказа да повярва, когато Сам му обясни, че материалът няма нищо общо с него.

Патримонио беше бесен и веднага се обади на редактора на вестника да иска опровержение на първа страница. В отговор получи натрит нос и лекция с рязък тон за този най-ценен артикул, журналистическата почтеност. За да развали деня му още повече, последва обаждане от Каролин Дюма, която със смразяващи нотки в гласа изказа дълбокото си недоволство.

След като му преведоха статията, лорд Уепинг кипеше от гняв. Привика Рей Прендъргаст на военен съвет.

— Рей — подхвана той, като дъвчеше пурата си от раздразнение, — това е неприемливо. Напълно неприемливо. — Избута вестника настрани с опакото на ръката си. — Какво можем да направим с този малък гадняр?

На Прендъргаст не му беше необходимо да разсъждава дълго.

— Същото, както винаги, Били. Да му предложим пари или два счупени крака. Това работи безотказно. Искаш ли да поговоря с момчетата?

Уепинг обмисли съответните предимства на подкупа и насилието. Без съмнение сеанс с Брайън и Дейв щеше да охлади ентусиазма на журналиста за историята. От друга страна, ако можеше да бъде купен, имаше голям шанс да го убедят да подкрепи проекта на Уепинг в друга статия или дори в поредица от статии. Пари, реши той.

— Но нека си остане в семейството, Рей. Бих искал ти да направиш необходимото.

— Ами, ако не говори английски?

— Ще проговори, когато види парите. Можеш да разчиташ на това.

Срещата тъкмо приключваше, когато звънна телефонът на Уепинг, обаждаше се развълнуваният Патримонио. Уепинг го прекъсна.

— Не се притеснявай, Жером, не ти е станало тясно около врата. Ще се справим с това. Не, не питай. Не искаш да знаеш.

Облекченият, но леко озадачен Патримонио затвори телефона и натисна бутона за повикване на бюрото си. Секретарката му се появи.

— Натали, ти говориш много добре английски. Какво означава да ти е тясно около врата?

* * *

Преди да позвъни на Филип, Сам погледна статията отново и по-внимателно.

— Е, приятелю, може да си си създал един-двама врагове тази сутрин. Вече има ли реакции?

— Редакторът ми я харесва, Патримонио — не. Мими смята, че е страхотна. Ще започнем да получаваме отзиви от читателите по-късно днес. Ти какво мислиш?

— Не бих искал да променя нито дума. Но предполагам, че няма да получиш много възторжени писма от Уепинг и Каролин Дюма.

Филип се засмя.

— Ако исках да ме харесваш, щях да стана политик. Какво ще правиш днес?

— Ще се занимавам с представянето си. Имам да проведа и няколко телефонни разговора. А ти?

— Няма да повярваш. Следобед на един от плажовете има демонстрация на местния клон на Nudistes de France. Искат промяна в закона, за да могат да се пекат голи. Сигурно ще е забавно.

Сам още се чудеше как ли нещо такова би протекло в Калифорния, когато се върна към представянето си. Почти беше готово, като се изключи едно важно решение. Къде да се проведе? Имаше идея, но планът му беше сложен за осъществяване и не можеше да се справи сам. Върна се към телефона, този път, за да говори с Рьобул.

— Франсис, мисля, че е време да се видим. Искам да погледнеш представянето и да нахвърлям няколко идеи. Имаш ли време по-късно днес?

Чу се шумолене на хартия, докато Рьобул прелистваше дневника си.

— Мога да се освободя между четири и шест следобед. Но, Сам, трябва да внимаваме да не ни видят заедно. Марсилия е пълна с хора, които си врат носа навсякъде и имат големи усти. — Рьобул замълча за момент и след това Сам го чу да се хили. — Разбира се. Сещам се за подходящо място. Яздиш ли? Не, може би не днес. Но имам малко ранчо в Камарг, идеално уединено. Оливие може да те докара. Да се уговорим за четири и половина?

Единствените две неща, които Сам знаеше за Камарг, бяха, че е равна местност и че е обитавана за част от годината от фламинги и особено голям и свиреп представител на семейството на комарите. Докато чакаше на терасата Оливие, прехвърли пътеводител, който взе от библиотеката в къщата, и моментално бе заинтригуван.

От Камарг бяха дошли някои от първите каубои в Америка — изоставили фламингите за нов живот в блатистите местности на Луизиана и Източен Тексас. А останалите тук станали известни като gardians. Те се грижели за местните черни говеда с дълги рога, които, за разлика от обикновените си събратя не просто оцелявали, а направо благоденствали, хранейки се със солената трева на Камарг. За придвижване gardians ползвали друга местна разновидност — елегантните потомци на белия кон, докаран от арабите преди много векове.

Днес, продължаваше пътеводителят, Камарг е може би най-известен със солта си и понякога се описва като солника на Франция. И солта далеч не е каква да е. Fleur de sel — бижуто на солните езера, все още събирана по традиционния метод от човека и неговата дървена лопата — е смятана за върховен деликатес. Сам винаги беше възприемал солта като малко повече от бял прах и поклати глава, докато продължаваше да чете и прозата относно ефектите от fteur de sel, поръсена на репичка, ставаше все по-възторжена. Само във Франция бе възможно подобно нещо.

Голямата кола спря под терасата и Сам се настани на пасажерското място за пътуването до Арл и после надолу в Камарг. Оливие, доволен да упражнява английския си върху публика в плен, разказа как Рьобул се е сдобил с ранчото.

Рьобул поканил няколко познати да играят покер, всичко започнало доста приятно. Онази вечер му се бил отворил късметът. Тъкмо събирал печалбата си в края на играта, и един от гостите, марсилски търговец на имоти на име Льоконт, обявил, че не е готов да спре. Той цяла вечер губел и се утешавал малко по-обилно с малцовия скоч на Рьобул. Освен това страдал от убеждението, че е по-добър играч на покер от Рьобул, и искал да го докаже. Льоконт открай време си бил склонен към арогантност и самохвалство, а уискито още повече влошило нещата. Предложил да играят само двамата със сериозни, както ги нарекъл, залози — не дребните пари, за които играели до момента.

Рьобул се опитал да убеди Льоконт да се откаже от идеята си — било късно и всички трябвало да работят на следващия ден. Но Льоконт настоял и допуснал огромната грешка да намекне, че Рьобул се страхува да играе с големи залози. И Рьобул му угодил. Съгласил се да продължи да играе и оставил Льоконт да предложи залозите. Уговорили се и двамата да заложат символично по едно евро. Ако Льоконт победи, щял да купи яхтата на Рьобул със своето евро, а ако победи Рьобул, изял да получи имота на Льоконт в Камарг на същата цена.

— Бях там, поднасях напитките — обясни Оливие. — Беше много dramatique^[1] като във филм. И когато мосю Рьобул спечели, се опита да обърне всичко на шега, да върне еврото на Льоконт и да отмени дълга му. Но предложението му бе отхвърлено. Льоконт настоя, че е въпрос на чест. Et voilà.

— Къде е Льоконт сега?

— О, каза, че Марсилия е станала твърде провинциална за него. Продаде бизнеса си и се премести в Мароко.

По това време вече бяха слезли от магистралата, свързваща Марсилия и Арл, и бяха завили на юг по един от второстепенните пътища, водещи към крайбрежието. Пейзажът се беше променил, беше равно, просторно и празно. Небето, без очертания на сгради, дървета или хълмове, които да го прекъсват, внезапно изглеждаше по-голямо. Ако не грее слънце, помисли си Сам, всичко ще изглежда зловещо.

— Мосю Рьобул често ли идва тук?

— Веднъж-два пъти през пролетта. Понякога на Коледа и обикновено когато някоя кобила ражда. Обича да вижда конете си като малки.

Настилката беше напукана и ронлива. Шосето се стесняваше и изглеждаше сякаш води право в дълбините на камаргското блато. Колата направи остър завой наляво, покрай дървен знак с надпис „PRIVÉ“^[2] и по чакълен път. Продължиха още около половин миля, докато стигнаха до оградена ливада и няколко конюшни в единия край. Десетина красиви коня, всички бели, хвърлиха бегли погледи на колата и махнаха с опашки, докато тя минаваше. Още сто метра и бяха при ранчото.

То беше образец на произволната школа в архитектурата — ниска, разлята, Г-образна сграда, направена предимно от дърво, с прозорци в различен размер и покрита веранда, опасваща южната страна. Три кучета прекъснаха следобедната си дрямка, за да се приближат и да подушат колата, преди да се върнат да се излегнат на верандата. Когато Оливие угаси двигателя, тишината беше почти поразителна. Сам излезе и се протегна, оглеждайки се наоколо. Можеше да си представи, че през последните сто години не се е променило кой знае какво. Единственото отстъпление към XXI век беше хеликоптерът, паркиран зад къщата.

— Мосю Рьобул трябва да е вече тук — предположи Оливие. — Нарича хеликоптера камаргското си такси.

Вече бяха изминали половината разстояние до масивната входна врата, когато от нея излезе да ги посрещне дребна фигура. Черен панталон, черна жилетка, бяла риза, бяла коса, махагоново лице и леко криви крака. Оливие го представи като Люк.

— Живее тук, работи като пазач и е същински гении с конете. — Оливие се обърна към Люк и го потупа по рамото. — Les chevaux sont vos enfants, eh?^[3]

Дребният мъж кимна и се усмихна, като така прибави още бръчки към вече маринованото си и набраздено от слънцето лице. Вдигна ръка към ухото си, с опънат палец и кутре.

— Monsieur Francis parle sur son protable, Venez!^[4]

Той ги въведе в къщата и нещо, което очевидно беше главното помещение, доминирано от огромна камина. По стените имаше картини и черно-бели фотографии на коне и фламинги, както и претъпкани лавици с книги. Рогата на огромната глава на черен бик служеха за закачалка за шапки. Мебелировката беше от дърво и необработена кожа, примитивна, но удобна.

Рьобул приключи разговора си и повика Сам.

— Скъпи ми Сам, добре дошъл в Камарг. Какво мога да ти предложа? Кафе? Бира? Нещо по-силно за прогонване на комарите? Ела да седнеш.

Двамата мъже се настаниха пред прозорец, гледащ към просторния, равен пейзаж.

— Интересно място имаш. Притежаваш ли много земя наоколо?

Рьобул поклати глава.

— Не много, стотина акра. Отглеждаме малко ориз, но земята е предимно за конете и така Люк е доволен. Знаеш ли, баща му беше един от старите gardians и е научил Люк да язди на четиригодишна възраст. Когато станал на десет, вече работел. — Рьобул си погледна часовника. — А сега по-добре да започваме.

Сам извади купчина листа от папка и ги подаде на Рьобул.

— Малко четиво за хеликоптера. Това е текстът на представянето. Може би е добре да го погледнеш веднага щом можеш, и да прецениш дали нещо трябва да се промени. Разбрах, че от комисията говорят английски, но за да съм сто процента сигурен в нещата, искам да бъде преведен на френски и да бъде оформен в документ, който да получи всеки от членовете. Моят приятел Филип може да ми помогне.

Рьобул кимна одобрително.

— Хубава идея. Може би със снимка на макета? Или с илюстрация? Какво смяташ?

Беше ред на Сам да кимне.

— Илюстрацията е за предпочитане. Ще ни позволи да поизлъжем и да добавим някои детайли. — Той надраска бележка на папката си. — Сега стигаме до важното решение. — Пресегна се за бирата и отпи голяма глътка. — Къде да направим представянето? Параклисът на „Ла Шарите“ вече беше използван. Обикновен офис в обикновена офис сграда или заседателна зала в голям хотел не вършат работа; точно срещу такива като тях се борим. Освен това са анонимни и скучни, а аз бих искал да дам на комисията нещо различно, нещо, което няма да забравят бързо. Бих искал да го направя на плажа.

Веждите на Рьобул се изстреляха нагоре и после се усмихна.

— Разбира се. Нека отгатна. Анс де Пешьор?

— Точно така. Идеалното място. Искам да бъде опъната тента — голяма тента, шатра. Ще я превърнем в неофициална заседателна зала с дълга маса и столове за комисията, може би с бар…

— Задължително с бар.

— … И ще направим представянето в края на работния ден, рано вечерта, точно когато слънцето започва да залязва. Бях долу да гледам залеза. Приказен е.

Сам замълча в очакване на реакцията на Рьобул.

Рьобул поклати глава.

— Сам, какво мога да кажа, освен „браво“? Както казваш, идеално е, истинска coup de théatre^[5]. Но ще ти трябва помощ, а тя не може да идва от мен. — Той се загледа през прозореца, после кимна на себе си и отново се обърна към Сам. — За щастие имам връзки с подходящи хора. Ще помоля един от тях да ти се обади, казва се Гастон. Можеш да му се довериш, той е извънредно дискретен. И ако някой пита откъде го познаваш, просто кажи, че сте се срещнали на коктейл. — Рьобул се изправи, приближи се до Сам и го удостои с върховната проява на одобрение — целувки по двете бузи. — Поздравления, приятелю. Поздравления.