Питър Мейл
Марсилска афера (10)

Десета глава

— Сам, струва ми се, че имам проблем. — Гласът на Филип звучеше загрижено и леко задъхано. — Става дума за работа. Може ли да поговорим?

Сам вече познаваше достатъчно добре работните методи на Филип, за да знае, че човек никога не може да води важен разговор с него по телефона, трябва да е очи в очи. И с Филип винаги имаше малък бар някъде.

— Разбира се. Къде искаш да се срещнем?

— Има един малък бар на „Рю Бир-Хакейм“, близо до рибния пазар. Казва се „Сенк а Сет“. След половин час. Става ли?

„Сенк а Сет“ беше такъв, какъвто Сам очакваше да са баровете на Филип — малък и западнал, с неизбежната снимка на почетно място зад бара на миналогодишния състав на футболния отбор на Марсилия. Шепа старци, пазещи си брадите за седмичното бръснене, изглежда, бяха единствените клиенти, Филип беше наполовина скрит в сумрачен ъгъл. Вдигна ръка за поздрав.

— Благодаря ти, че дойде. Поръчах ти пастис — по-безопасен е от виното.

Сам си доля чашата с вода и Филип заговори.

— Преди около час си тръгвах от редакцията и един тип пристъпи към мен — изтърсак в тузарски костюм, и ме попита на английски аз ли съм господин Давен. Когато потвърдих, ми каза, че днес е щастливият ми ден. Никога не знаеш откъде ще изскочат поверителни сведения, така че се съгласих да отида с него в кафене, за да чуя какво има да ми каже. Не съм сигурен какво очаквах, помислих си, че може би някаква история за англичаните и техните яхти. Те често загазват тук. Както и да е, той започна, като ми обясни, че е видял статията ми за благоустрояването на Анс де Пешьор и че тя сериозно е засегнала клиента му.

— Каза ли кои е клиентът му?

— Не беше необходимо. След няколко минути стана ясно, че работи за англичанина Уепинг.

— Как те е познал?

— По прическата. Помниш ли? В началото на материала има моя портретна снимка. Е, пробутах му обичайните приказки за свободното изразяване на мнение в пресата и му казах, че моят редактор вероятно с радост би предоставил също толкова място във вестника на друга гледна точка. Той изглеждаше доста доволен, кимаше и се усмихваше, след което извади пощенски плик. Дебел плик. — Филип замълча, за да отпие. — „Точно така, рече този малък con^[1] друга гледна точка. И вие сте подходящият човек да напише статията. Може би бихте искали някакво поощрение“. След това плъзна плика към мен. „Вътре ще намерите десет хиляди евро, каза, а там, откъдето идват, има още. Доста добра печалба и е изцяло ваша за две добронамерени статии. Това е само между вас и мен, разбирате. Никой друг не трябва да знае“.

— Ами ако беше отишъл в полицията? — попита Сам.

Филип поклати глава.

— И какво ще им кажа — някой се опита да ми даде десет хиляди евро? Ще ме накарат да се разкарам.

— И какво направи?

— Казах му, че не взимам подкупи. „Пораснете. Това е Франция, всички взимат подкупи“, каза той. Тогава чашата преля. Казах му да си вземе плика и да си го завре отзад. Казах го на френски, вероятно не ме е разбрал, но е схванал тона ми. И после си тръгнах. Какво според теб трябва да направя?

— Какво можеш да направиш? Ако нямаш свидетели, имаме твоята дума срещу неговата. А ако работи за Уепинг, можеш да си сигурен, че някъде наблизо има продажен адвокат, който ще твърди, че срещата никога не се е състояла. — Сам поклати глава. — Не. Опитай се да забравиш за случая. Според мен няма да рискува да се върне, защото може да се подготвиш с диктофон в джоба. Сега, имам нещо, което може да те ободри: малка сензационна новина. Трябва да изгладя детайлите, но ето каква е идеята.

* * *

Рей Прендъргаст, който се бе провалил в мисията си, нервно си играеше с плика върху бюрото пред себе си, докато чакаше лорд Уепинг да приключи разговора си по телефона. Негова Светлост не приемаше добре неуспехите.

Разговорът приключи и Уепинг сръга плика с дебелия си показалец.

— Значи не захапа?

— Опасявам се, че не, Били.

— Какво каза?

— Ами последното беше на френски и не схванах всичко. Но в общи линии ми каза да се разкарам.

— Глупаво момче. Много глупаво момче. — Уепинг въздъхна, сякаш беше разочарован от неразумното поведение на близък приятел. — Не ни оставя много възможности, нали? Най-добре поговори с Брайън и Дейв да му дадат урок. Но, Рей? — Уепинг понижи глас. — Нищо фатално. Разбираш какво имам предвид, нали? Не искаме никакви усложнения. Кажи на момчетата да изглежда като злополука.

* * *

Има определени мъже, благословени по рождение, чиито характер и външност моментално събуждат топли чувства. Гастон Поарис беше такъв — огромен херувим с крушообразно тяло, топчесто, червенобузо лице и гъста къдрава прошарена коса. Кафявите му очи проблясваха и устата му като че ли постоянно се канеше да се засмее. Рьобул беше казал, че е най-добрият играч в Марсилия. Сам го хареса от пръв поглед.

Седяха на терасата, между тях имаше бутилка розе.

— Не съм идвал в тази къща, откакто Франсис живееше тук — каза Гастон. — Само какви купони ставаха тогава — момичета, шампанско, още момичета. Прекрасни времена. — Той вдигна чаша. — За новия проект. Разкажете ми всичко за него.

Докато Сам разясняваше същината на проекта, Гастон правеше сериозни набези над розето, като попиваше челото си между чашите с копринена кърпичка, сякаш усилието да пие беше наистина изнурително. Но се оказа образцов слушател, смълчан и с наострени уши и когато Сам приключи, той кимна няколко пъти, знак, че чутото му се нрави.

— Шатрата е добра идея — отбеляза той. — Сега трябва да направим така, че да проработи. За самата шатра pas de soucis няма грижи. Но плажът е неравен, така че ще ви е нужен солиден дъсчен под. Също и електричество. Може да ни потрябва генератор, но познавам един тип, факир във всичко, свързано с електричество, може да ни закачи към мрежата на града. Необходими са ни и проекционен апарат, заседателна маса и столове и може би — Гастон замълча и завъртя вежди — хубав малък бар с, bien sûr^[2], хубава малка барманка. Забравих ли нещо?

Сам познаваше Франция достатъчно добре, за да е извънредно предпазлив с дългата ръка на бюрокрацията. Някой някъде в административния лабиринт на града трябваше да бъде запитан, поласкан, масажиран, вероятно изведен на обяд.

— Има още нещо. — Сигурен съм, че ни трябва разрешително.

— О, това ли. — Гастон махна пренебрежително с ръка. — Pas de soucis. Кметът е интелигентен човек, ще осъзнае, че ще се отрази добре на образа на Марсилия като динамичен град, който се подготвя за 2013 г. — Гастон намигна и потупа носа си отстрани. — Освен това през зимата ходим заедно на лов. Приятели сме. Може би трябва да го поканите на представянето. Както и да е, мисля, че мога да ви обещая, че няма да имаме спънки с разрешителните. Кога искате да го направите?

* * *

Следващите два дни минаха бавно за Брайън и Дейв, но в приятно чувство на очакване. Доста отдавна не им се бе разкривала възможност да правят нещото, което правят най-добре, а то е да нанасят тежки телесни повреди, или както те го наричаха — да предприемат решителни мерки. Освен това като бонус жертвата беше французин. Подобно на много англичани от тяхната прослойка и поколение те бяха пламенни шовинисти. Ето че им се разкриваше шанс да нанесат удар за Майка Англия срещу изобилстващите маси от чужденци, които завладяват света, включително най-добрите английски футболни отбори.

Седяха в бар на Старото пристанище, който бяха избрали, защото се наричаше пъб, название, което за тях криеше обещанието за топла бира, игра на стрелички и огромен телевизор, излъчваш постоянно турнир по снукър. За съжаление това беше пъб само по име, нямаше дори мишена за стрелички. Телевизорът предаваше някаква игра, в която доста жабари вдигаха шумотевица, и бирата беше охладена. Но тези недостатъци ни най-малко не помрачаваха ентусиазма им относно предстоящата задача.

Бяха прекарали по-голямата част от последните два дни в следене на Филип и изучаване на навиците му. Следваха го във вана си под наем, докато се придвижваше на мотор между редакцията на „Ла Прованс“ на „Авеню Роже-Саленгро“ и апартамента си в стара сграда встрани от „Корниш“, широкото шосе по протежението на крайбрежието. Дейв прецени, че е почти идеално, превъзходно място да спретнеш злополука. Има доста пространство за маневриране, помисли си той, в добавка към отвратителния наклон от пътя към скалите долу. Приземяването върху тях би нанесло сериозни поражения.

— Да ти кажа, Брай — подхвана Дейв, — на мен ми изглежда като работа с мотори — един пред него, един зад него. С каски, за да не ни разпознаят. Никакви грижи.

Брайън кимна дълбокомислено. Той винаги оставаше организационните подробности на Дейв, доволен да ограничи своята роля до по̀ физическата страна на задачите им. Този път обаче имаше една подробност, която дори той можеше да предположи, че има вероятност да се окаже проблем.

— Ама нямаме мотори.

— Ще ги задигнем, Брай. Ще ги задигнем. Само погледни, като излезем пак на улицата. Навсякъде са паркирани мотори. На кормилата на някои дори висят каски или са в багажника зад седалката. А някои от багажниците даже старото ми мамче с пиличка за нокти може да отвори.

Брайън отново кимна. Ето какво му харесваше в работата с Дейв — погледа му над фините детайли. Бирата на Брайън беше вече достатъчно топла за пиене. Докато отпиваше предпазливо, той си помисли с копнеж за нещо вкусно с бирата — истински английски пай със свинско като пая, предлаган в любимия му пъб, „Майчината руина“ в Степни. Разбира се, жабарите понятие си нямаха от тези неща. При целия боклук, който ядяха, беше истинско чудо, че оцеляват. Охлюви, за бога. Конско месо. Той потрепери.

— Кога според теб е най-добре да го направим?

Дейв отпи от бирата и избърса уста с опакото на ръката си.

— Най-подходящо е след работа, като излиза за вечеря. Когато е тъмно.

Те си тръгнаха от пъба и се върнаха при вана, като от време на време спираха да огледат моторите. Дейв беше напълно прав. Моторите бяха навсякъде — беемвета, кавазакита, хонди, дукати, дори излъскан харли — и бяха оставени съобразно безцеремонния френски навик да паркират, където им скимне, въпреки правилата.

— Не ни трябва нещо, което да бие на очи. Нещо, което някой би запомнил. И трябва да зацапаме с кал номерата. — Дейв прокара ръка по мотор хонда и потупа седалката. — Ето какво ще направим. Тази нощ, около два часа, когато е спокойно и тихо, ще задигнем моторите и ще ги натоварим във вана. Утре вечер ще свършим работата и ще ги зарежем. Нищо работа.

Брайън кимна в съгласие.

— Нищо работа, Дейв.

* * *

Филип работеше до късно, редактираше статията, която бе писал цял следобед. Срещата с Рей Прендъргаст още го човъркаше и това бе предизвикало по-голям ентусиазъм от обичайния за идеята на Сам да опъне шатра на плажа. Това е, написа той, глътка свеж въздух в мрачния, потаен и често корумпиран свят на градското благоустрояване. Продължаваше, като добавяше ласкавите коментари, които вече беше направил по адрес на проекта на Сам в предишната статия, и завършваше с въпрос: Дали другите два проекта ще покажат подобно въображение, или, както обикновено, всичко ще протече при затворени врата?

Той се облегна на стола, потърка очи и си погледна часовника. Предстоеше му вечер по задължение — месечната вечеря с Елоди и Раул, родителите на Мими. Ако тя протечеше с обичайния си ход, щеше да има дискретни въпроси за бъдещето му в работата и един-два леки намека да се отърве от мотора, да си купи кола и както Елоди казваше, „да улегне“, Филип не спираше да се изненадва, че тази непоклатимо буржоазна двойка е успяла да създаде необикновена дъщеря като Мими. Спомняше си, когато тя си боядиса косата в това прекрасно тъмночервено. Родителският потрес и едва прикритото неодобрение продължиха със седмици. Е, да. Те бяха добри, мили хора, а и Елоди беше забележителна готвачка, Филип реши да се обръсне в нейна чест и да й занесе букет рози.

* * *

Елена си събираше багажа. Сам се беше научил с годините и покрай много такива случаи, че това е деликатен ритуал, който никога не бива да бъде смущаван. Елена не обичаше да я гледат, докато си събира багажа. Не обичаше да й се помага. Най-вече не обичаше да й се говори. Връзката й с куфара й и неговото съдържание беше основана на мистично общуване и горко на всеки, който наруши магията. Така че Сам реши да се изпари с книга в дневната.

Елена заминаваше за Париж за два-три дни — следствие от продължително и изпълнено с извинения обаждане от шефа й Франк Нокс. Парижкото представителство имаше проблем с най-важния си клиент, изпълнителния директор на група луксозни хотели. Той се чувстваше пренебрегнат, преди всичко от централата на „Нокс“. Чувстваше, че трябва да го уверят в качеството на услугата, която получава. Казано накратко, чувстваше се лишен от обич. Би ли било възможно, бе попитал Франк, Елена да отиде в Париж и да заглади разрошената перушина? И още по-добре, ако изглеждаше сякаш е дошла чак от Лос Анджелис само за да си побъбри с него на вечеря. В замяна, бе казал Франк, ще настоява Елена да удължи почивката си с още една седмица. Като чу новината, Сам прояви разбиране. И бездруго през следващите няколко дни щеше да е зает и нейното завръщане щеше да е добро извинение да празнуват.

Той стана и опря ухо на вратата на спалнята. Успя да долови само звука от душа, долиташ от банята на Елена, сигурен знак, че предизвикателствата на събирането на багажа са успешно преодолени. Сам се запъти към кухнята, където отвори бутилка розе Домен От, което Рьобул бе оставил за тях. Взел две чаши, се бърна в дневната точно когато Елена, с мокра коса и увита в хавлия, излезе от отсрещната врата.

— Готова ли си?

— Готова съм. — Елена отпи от виното и остави чашата. — Нали каза, че можем да празнуваме, като се върна? Е… — тя разгърна хавлията и я остави да падне на пода, — … какво ще кажеш да направим репетиция?