Питър Мейл
Марсилска афера (19)

Деветнайсета глава

Сам чу стъпки по палубата и бръкна в джоба си за инжекция с приспивателно, но се отпусна, когато видя кой е.

— Тя е тук, Жо. И изглежда добре.

Усмивката на Жо проблесна в сенките.

— Formidable^[1], Сам, vraiment formidable^[2]. О, в случай че се притесняваш за големия си приятел, извадих го от водата, но няма да отиде никъде — приковах го с белезници към руля. Какво ще правим сега?

Сам си извади телефона.

— Първо ще кажем на Франсис. После ще извикаме полицията. — Той осъзна нещо и замълча. — Възможно ли е да създадат проблеми? Мисълта ми е, че вие не сте точно длъжностни лица.

— Не се тревожи. Ще пробутаме историята, че сме на специална мисия от Корсика. Тукашните ченгета могат да направят справка при шефа на полицията в Калви. Той ми е чичо.

Сам поговори няколко минути със зарадвания Рьобул, който предложи да уреди марсилските полицаи да дойдат на лодката веднага. После остави Жо да пази Елена и се върна в каютата, където намери Прендъргаст седнал в края на койката си с отпусната глава, зяпнал пода. На челото му имаше порязване, а по лицето — следи от кръв.

Реакциите на добрата новина на Сам бяха непосредствени и възторжени: звучни целувки по двете бузи от Дафни и смазваща мечешка прегръдка от Фло. Главата на Прендъргаст като че ли потъна още повече.

— Опита ли нещо? — попита Сам.

Фло кимна.

— Само веднъж.

Сам прецени, че е по-добре да не разпитва за подробности. Облекчението го караше да се чувства жив, леко замаян и благоразположен към света. С едно изтъкнато изключение.

— Полицията ще е тук всеки момент и първата им спирка трябва да е при Уепинг. Кажи ми, Фло — каква е присъдата за отвличане във Франция?

Едрият мъж потърка брадичка.

— Зависи. Ако жертвата е пострадала по някакъв начин, наказанието е двайсет и пет години. Ако не е, само двайсет.

— Само двайсет. Как са тукашните затвори?

Фигатели докара най-невинното си изражение.

— Не знам от личен опит, разбира се. Но съм чувал, че не са точно комфортни.

— Чудесно. Добре, да вървим. — Той се обърна да погледне Прендъргаст, който слушаше внимателно, лицето му изразяваше едновременно неверие и отчаяние. — Има ли къде да го заключим?

Фло сви рамене.

— Защо да си правим труда? Ще го затворя с Уепинг и ще стоя пред вратата, докато дойдат ченгетата.

Той се наведе и не особено внимателно издърпа Прендъргаст на крака. Шествието се отправи към каютата на Уепинг и стигна точно навреме да посрещне марсилските полицаи, които пристигнаха на две моторни лодки.

За радост на Сам Фло беше решил да се справи с положението лично. Той каза на капитана, че човекът, отговорен за отвличането, е в главната каюта; че жертвата спи упоена в хеликоптера, спасена от отвличане от Сам, и че той и неговите колеги са готови да помогнат с каквото могат.

Това естествено не беше краят. Трябваше да се дадат показания, да се отговори на въпроси и да се обясни странната поява на двама корсикански полицаи. Когато всичко това приключи, „розовите пръсти на изгрева“, както се изрази Дафни, докосваха източния хоризонт и героите най-после бяха свободни да си вървят.

Сам винаги щеше да си спомня краткото пътуване обратно до Марсилия. Елена, която още спеше, беше свита в ръцете му, небето беше мъгливо розово и въздухът миришеше сякаш е бил почистен. Облекчението отстъпи място на огромно щастие.

Докато пътуваха към вкъщи. Сам се обади на Филип, който вдигна още при първото позвъняване.

— Добро утро, приятелю. Надявам се, че не те събуждам.

— Не сме спали. Какво стана?

Когато Сам приключи с описанието на събитията от вечерта, внезапно му хрумна идея.

— Филип, какво ще кажеш за ексклузивен материал? Сещаш се, похитител заловен на местопрестъплението от марсилската полиция, а опитите му да избяга с хеликоптер осуетени — всички тези неща. Мога да те запозная с подробностите.

Последва миг тишина и одобрение от страна на Филип.

— Не е лоша идея. Ще направим журналист от теб.

Елена се размърда и се обърна. С полуотворени очи протегна ръка и когато Сам я хвана, лицето й омекна в усмивка.

— О, Сам, скъпи, сладък Сам, къде бях? Кое време е?

— Взе си почивен ден. Ще ти разкажа по-късно. А сега е време за закуска. Би ли искала нещо?

— Душ. Кафе. Кроасан. Още кафе.

Въпреки възраженията й Сам й помогна да стане от леглото. Тя се протегна, целуна го и отиде в банята, сякаш не бе преживяла нищо по-драматично от хубав нощен сън.

В кухнята Сам завари Мими да говори по телефона, а Филип тракаше ожесточено на лаптопа си.

— Чуй това, Сам — каза той и зачете от монитора. — „Милионер, заподозрян в отвличане, съдейства на полицията; красивата жертва, спасена от хеликоптер.“ — Вдигна очи към Сам. — Доста добро заглавие, не мислиш ли? Мими се опитва да хване редактора, преди да отиде в редакцията. Той ще го хареса. Както и полицията. Винаги им идва добре малко реклама.

Филип махна на Сам и възобнови тракането си, като си тананикаше със задоволство, докато пише. Едва забеляза, че Мими затвори телефона и вдигна палец.

— Харесва му. Но трябва да мине през адвокатите. Идеално ще е, ако можеш да му го пратиш по обед.

Сам подготви поднос с кафе и кроасани и се върна в спалнята, където Елена седеше на ръба на леглото, облечена в хавлия. Тя вдъхна парата, надигаща се от нейното café au lait, потопи кроасана си в него, отхапа и се усмихна.

— А сега, господин Левит, разкажи ми какво стана. Забавлявах ли се?

* * *

На следващата сутрин статията на Филип излезе на първа страница на „Ла Прованс“, придружена със снимка на лодката на Уепинг, на която ясно се виждаше хеликоптерът на кърмата, Филип бе стигнал дотам, докъдето позволиха адвокатите, и всеки, прочел статията, щеше да остане с впечатлението, че „Свободната лира“ е пълна с противни чужденци, по всяка вероятност престъпници. Онези, които имаха личен интерес към историята, бързо схванаха това.

Тя напълно съсипа закуската на Жером Патримонио. Той обичаше да й се наслаждава в кафене на Старото пристанище, където беше завързал тайна връзка с младата съпруга на възрастния patron. Но днес нямаше флиртуване, нямаше мечтателни погледи, нито интимни моменти, когато ръцете се докосват при плащането на сметката. Останалите редовни клиенти бяха запознати с близките отношения на Патримонио с истински английски лорд — всъщност той често се хвалеше с тях — и един от тях му бе показал материала. Той го прочете първоначално шокиран, после все по-загрижен — разбира се, не за Уепинг, а за себе си. Какво ще излезе при полицейското разследване? Ще бъде ли въвлечен по някакъв начин? Как може да се предпази възможно най-добре от евентуални неприятни последици? Разсеян и притеснен, той се отправи към кабинета си.

За лорд Уепинг денят също започна зле. Той беше под домашен арест на лодката, телефонът му беше конфискуван, не можеше да ползва хеликоптера, а накъдето и да погледнеше, виждаше полицейски униформи. Беше достатъчно голям реалист, за да приеме, че е хванат en flagrant délit^[3], както го бе уведомил един от полицаите. (Или със смъкнати гащи, както се изрази Рей Прендъргаст.) Това беше достатъчно лошо, но не беше единственият облак на хоризонта му. Откакто полицаите бяха пристигнали, Анабел Сайкс се държеше сякаш почти не го познава.

Горката Анабел. Не й беше необходимо да вижда статията на Филип, за да разбере, че тя, както и всички останали на лодката, вероятно ще бъде заподозряна в съучастие в престъпно деяние, освен ако успееше да докаже, че не е знаела за отвличането. Всъщност това беше кажи-речи истината. По време на връзката си с Уепинг тя много успешно се бе научила да си затваря очите за, както ги наричаше, неговите бизнес интереси, и инстинктивно бе избегнала задаването на каквито и да било въпроси за спящата фигура, която Брайън и Дейв бяха донесли на борда. Сега мислите й препускаха. Само ако можеше да намери начин да слезе от лодката и да отиде при скъпите си приятели в Сен Тропе. Те щяха да знаят какво трябва да се направи. Всичко това беше направо отвратително.

За Патримонио утрото постепенно излизаше извън контрол. Членовете на комисията му се бяха обадили един след друг да изразят сериозната си загриженост за обстоятелството, че престъпник е замесен в общински проект от такова значение. Освен това проведе крайно неловък разговор с кмета, който му нареди с възможно най-острия език да предприеме спешни мерки да разграничи себе си и колегите си от лорд Уепинг. Тези гневни думи още звучаха в главата му, когато свика, както бе наредил кметът, извънредна среща на комисията.

Не беше учудващо, че Франсис Рьобул реагира на историята със значително задоволство, примесено с нотка тревожност. Изглеждаше възможно, дори твърде вероятно, предложението на Уепинг да бъде дисквалифицирано, но ръцете на Рьобул бяха вързани, официално не можеше да направи нищо, за да поощри това решение. Трябваше да говори със Сам.

— Как е Елена?

— Франсис, в Калифорния правят корави момичета. Все едно нищо не се е случило. Казва, че се чувства леко замаяна, но иначе е добре. Закуси, поплува и вече говори за обяд и чаша вино.

— Толкова се радвам. И, Сам, поздравления, свърши чудесна работа. Трябва да го отпразнуваме. Но първо трябва да довършим започнатото и да се погрижим проектът да бъде одобрен, а както знаеш, аз не мога да направя открито нищо, за да помогна.

Сам вече беше мислил за това.

— Знаеш ли какво бих направил на твое място? Бих накарал приятеля си Гастон да говори с кмета. Той е шеф на Патримонио и със сигурност е наясно какво става.

Рьобул се съгласи, че идеята е добра. Когато се обади отново на Сам, му каза, че след като е говорил с Гастон, кметът с решил да присъства на извънредната среща на комисията, насрочена за този следобед. Гастон бе преценил, че ще е полезно да покани кмета на вечеря още същата вечер в „Льо Пти Нис“. И тъй като никой французин с всичкия си не се лишава от шанса за вечеря в ресторант с три звезди от „Мишлен“, кметът бе отклонил по-ранен ангажимент с марсилския ротариански клуб. Гастон беше уверен, че по време на несъмнено великолепната вечеря разговорът ще поеме в правилната посока.

Денят минаваше бавно за лорд Уепинг и Рей Прендъргаст. Исканията да им бъдат върнати мобилните телефони бяха отхвърлени въпреки уверенията на Уепинг, че трябва да се обади на въображаемата си болна майка, която бере душа в лондонски старчески дом. Седяха в главната каюта, мрачното им настроение само донякъде бе повдигано от дозите бренди.

— Копелета — възмути се Уепинг. — Трябва да ни позволят да се обадим на адвокат, нали?

— Не знам, Били. Проблемът е, че са французи.

— Да, Рей, забелязах.

— Имам предвид, че тук правилата и нормите са различни. Ще ти дам пример. Те са режели главите на хора чак до 1981 г.

Уепинг потрепери.

— Копелета.

— Това не е всичко. Също така не обичат похитители. Чакат ни от двайсет до двайсет и пет години в кафеза.

Двамата мъже седяха в печално мълчание няколко минути. Уепинг пресуши чашата си и се пресягаше за бутилката, когато ръката му застина във въздуха.

— Трябва да слезем от лодката, нали?

Прендъргаст кимна.

— Трябва да ме закараш в болница.

— Какво ти има?

— Проблеми със сърцето, Рей. Тежки проблеми със сърцето.

— Не знаех, че имаш болно сърце.

— Ще имам. Остави това на мен.

Полицаят на пост пред каютата погледна през прозореца точно навреме, за да види как лорд Уепинг със зейнала уста се прекатурва от стола и ляга на пода, хванал се за гърдите.

* * *

Жером Патримонио обяви началото на срещата, притеснен от присъствието на кмета, безучастна фигура в далечния край на заседателната маса. Той започна, като осъди недопустимото поведение на лорд Уепинг, и по-късно щеше да възприема това като едно от най-убедителните си изпълнения като председател. Това е човек, каза той, който е заблудил всички тях и е доказал, че е напълно неподходящ за партньор в този извънредно важен проект. За щастие неговият истински нрав е бил разкрит, преди да се обвържат с него. Освен това, продължи Патримонио, са предложени два други отлични проекта и комисията вече разполагала с достатъчно време и сведения, за да ги обмисли. И така в интерес на честността, демокрацията и пълната прозрачност, винаги близки до сърцето му, сега той предлагаше да се гласува. Просто вдигане на ръка, добави, ще е достатъчно.

Погледна към кмета, вече не толкова безучастен, който кимна одобрително. Членовете на комисията докараха сериозни и отговорни изражения, прилягащи на хора, които ще взимат важно решение. Патримонио им напомни, че имат правото да се въздържат.

Първият проект, подложен на гласуване, беше хотелският комплекс, предложен от мадам Дюма от името на „Айфел интернасионал“. Патримонио огледа членовете на комисията. Две ръце бяха вдигнати.

Беше ред на втория проект, предложен от мосю Левит от името на швейцарско-американски консорциум. За облекчение на Патримонио една по една бяха вдигнати пет ръце — неговият решаващ председателски глас не беше необходим. Той не можеше да бъде винен, ако нещо се обърка.

— Е, господа, мисля, че можем да се съгласим, че комисията отправи много ясно послание, и аз поздравявам членовете й за тяхното решение.

След тези думи демонстрира бутонелите си и обяви срещата за приключена.

Върна се в кабинета си и проведе два телефонни разговора: с изненадания Сам и със старши редактор в „Ла Прованс“. След ужасното начало денят на Патримонио започваше да изглежда по-обещаващ.