Питър Мейл
Марсилска афера (4)

Четвърта глава

Голямото пежо си проправяше предпазливо път през тесните улици на седми и осми район на Марсилия, където бяха домовете на богатите, красивите и шикозните. Оливие караше с мравешка скорост и често се разминаваше на косъм. Шофираше по малката, криволичеща „Шьомен дю Рукас Блан“, минаваше покрай високите стени, които частично скриваха вилите в помпозния стил, любим на заможните търговии от XIX век. От време на време имаше архитектурни кихавици: модерно бяло ранчо, което, изглежда, се чувстваше леко неловко толкова далеч от Калифорния, или разнебитена постройка, малко по-голяма от колиба, която някога е приютявала рибар и семейството му. Оливие обясни, че е типично за Марсилия: богатството и бедността са рамо до рамо, дворци редом с коптори — белезите на град, който е израснал органично, без особена намеса на проектанти.

Когато наближиха морето, стените от двете страни като че ли станаха по-високи, а къщите — по-големи. Те бяха построени от най-богатите търговци в Марсилия не само заради красотата на гледката към морето, но също и за да могат да държат под око плаващите си ценности — корабите и техните доходоносни товари, които влизат и излизат от пристанището.

— Еха! — удиви се Елена. — Виждаш ли това място? Прелестно е.

Бяха стигнали до стръмен склон и тя гледаше към къща под тях, построена върху участък, който се вдаваше в морето, заобиколена от малка гора от пинии и защитена от неизбежната висока стена.

Оливие се усмихна.

— Мосю Рьобул се надява, че ще се чувстваше удобно. Той живееше тук, преди да се премести в „Пале дю Фаро“. Нищо няма да ви смущава. Много е спокойно.

Оливие намали скоростта, за да даде време на металните порти да се отворят, и спря на чакълена площадка пред късо стълбище, водещо към масивна входна врата.

Най-отгоре на стълбището чакаше комитет по посрещането от двама души: слаба, елегантна жена с къса побеляла коса и много по-едра, по-млада жена, чиято широка усмивка с бели зъби се открояваше прекрасно на сияещото й тъмнокожо лице. Оливие ги представи като Клодин, икономка на къщата, и Нану от Мартиника, прислужница.

— Английският на Клодин е отличен, но с Нану има какво да се желае.

Когато чу името си, Нану пое дълбоко въздух.

— Как сте? — И добави: — Приятен ден. — След което избухна в кикот и развали ефекта.

Клодин ги въведе в къщата, прекосиха излъскан и полиран с восък паркет, качиха се по широко стълбище и влязоха през двойна врата в спалнята си.

Сам се огледа и тихо изсвири с уста.

— Предполагам, че ще успеем да се сместим тук. Голяма е кажи-речи колкото апартамента ми.

Клодин се усмихна.

— Това беше спалнята на мосю Рьобул. — Тя посочи към две врати в далечната стена. — Всеки си има баня. Мосю Рьобул все повтаря, че тайната на хармоничната връзка между мъж и жена е да имат отделни бани.

— Амин — додаде Сам.

Елена само изсумтя приглушено.

— Ще ви оставя да си разопаковате багажа — каза Клодин. — После може би ще искате да пиете кафе на терасата. Ще ви дам телефоните и съм на разположение да отговоря на всякакви въпроси.

Елена вече правеше обиколка за инспектиране, която включи дрешника (просторен дори по американските критерии), баните (огромни, мраморни и добре осветени), леглото с балдахин — за да провери колко е твърдо и пружиниращо, и гледките през високите прозорци.

— Сам, какво е това на хълма? На върха има нещо блестящо. Изглежда приказно.

Сам застана зад нея, започна да масажира тила й, докато изучаваше гледката на североизток. В далечината видя внушителната базилика, която познаваше от предишното си посещение в Марсилия. Прочисти гърло и докара най-професорския си глас.

— Това с „Нотр Дам дьо ла Гард“, построена в неовизантийски стил, отгоре има златна статуя на Дева Мария. Висока е десет метра и местните я наричат „Ла Бон мер“^[1], много е почитана заради чудотворните й сили. В кулата има камбана, която тежи осем тона. Казва се Мари Жозефин. Езикът й се казва Бертран. А…

— Сам, пълен си с информация. — Елена го целуна леко по бузата. — Ще си взема бърз душ, а ти можеш да се избръснеш.

Петнайсет минути по-късно, изкъпани и преоблечени, седяха на терасата с Клодин. Под тях морето, просветващо на слънцето, беше пълно с лодки. На ниската ограда на терасата две чайки вадеха шумна кавга за спаружено парче от нещо загадъчно и отдавна мъртво.

— Виж ги само — каза Елена. — Огромни са. Като пуйки.

Клодин сипа кафе.

— Ако вярвате на ушите си, също така имаме сардини с размера на акули. Всичко в Марсилия е по-голямо, а и да не е, се преструваме. Като в Тексас, нали? — Тя се усмихна и поклати глава. — Така. Ето ви двата телефона, в паметта им има пет имена: мосю Рьобул, Оливие, аз и разбира се, вашите номера също са вътре. Мосю Рьобул помоли да му се обадите по някое време днес, за да се увери, че всичко е наред. Това са визитни картички за мосю Левит като вицепрезидент на „Ван Бурен“. А това е членска карта за „Серкл де Нажьор“, плувния клуб. В него има басейн с олимпийски размери и хубав ресторант, много приятен за обяд. И накрая, като си изпиете кафето, може да влезем вътре, за да видите макета, който ще бъде използван за представянето.

Макетът беше сложен в трапезарията, заемаше по-голямата част от дългата дъбова маса и съвпадаше съвсем точно с описанието на Рьобул на поредица ниски къщи, подредени във формата на полумесец и гледащи към градина, която води към пристанище за лодки. Сам моментално бе удивен от вниманието към детайла, чак до цветовете на кепенците и миниатюрните обитатели, разхождащи се между малки дървета в градината или размотаващи се около лодките си в пристанището. „Липсва само закътан малък бар с изглед към морето“, помисли си той. Но като цяло остана много доволен от видяното. Щеше да се впише в крайбрежието, нямаше да добави поредния грозен бетонен израстък в небето и щеше да осигури подслон на стотици марсилци. Архитектът, приятел на Рьобул, беше свършил превъзходна работа.

Сам се питаше какво ли е да живееш там, когато Елена се провикна от другия край на стаята:

— Не забравяй, че днес е почивен ден. Клодин смята, че Касис ще ни хареса, и Оливие ни чака, за да ни откара. Какво ще кажеш?

— Това е животът — каза Елена, по-късно, като намести слънчевите си очила и се облегна на мястото си, докато колата пълзеше обратно надолу по „Шьомен дю Рукас Блан“. Касис беше само на трийсет километра, слънцето беше високо в небето и тя не беше мислила за работа цяла сутрин. — Някой веднъж бе казал, че са ти необходими години, за да приемеш несгодите и злата участ, но ти трябват само двайсет и четири часа, за да свикнеш с удобството и късмета. Шофьори, икономки, прислужници — харесва ми.

Личеше си. Последният път, когато Сам я бе видял така отпусната, беше по време на няколкото дни, които откраднаха в Париж. Започваше да си мисли, че самият факт, че е във Франция, е достатъчен да повдигне духа й — без съмнение подпомогнат от хилядите километри, които я деляха от застрахователния бизнес. Ако Оливие не седеше на сантиметри от тях, щеше да предложи идея, която тайно обмисляше от известно време: лета в Прованс и зими в Ел Ей. Може би щеше да повдигне въпроса в подходящия момент.

— Знаеш ли, ти говориш добре испански. Много бързо ще научиш френски.

Елена му хвърли кос поглед.

— Това води ли нанякъде?

Сам се усмихна, но не отговори. От последната им експлозивна раздяла и последвалото помирение и двамата внимаваха и избягваха да говорят за бъдещето. Въпреки че Елена прекарваше повечето вечери със Сам в „Шато Мармон“, тя запазваше апартамента, работата и независимостта си. В момента това я устройваше, но колко още щеше да е така?

— Е, познаваш ме, Сам. Винаги съм отворена за интересно предложение.

Тя запърха с мигли към него, но осъзна, че е напразно, защото носеше слънчеви очила с холивудски размер.

Сам бръкна в джоба си за телефона.

— Искаш ли да кажеш „здрасти“ на любимия си журналист? Мисля, че днес може да вечеряме с него.

Филип Давен беше една от най-приятните изненади при предишното посещение на Сам в Марсилия. Старши журналист за „Ла Прованс“, самозваната библия на провансалските новини, Филип беше взел Сам под добре осведоменото си крило в замяна на ексклузивните права над историята, която може да се разгърне. Дори нещо повече — беше влязъл в ролята на шофьор на колата, с която се измъкнаха, микробус на възрастен водопроводчик, когато Сам бе изнесъл няколкостотин от най-добрите бутилки на Рьобул от избата му. За да завърши работата си, Филип пристигна в Лос Анджелис да интервюира законния собственик на тези бутилки Дани Рот и тогава се бе запознал с Елена.

За облекчение на Сам двамата се бяха харесали моментално, Филип подскачаше около Елена като голямо, непослушно кученце, наричаше я La Bomba Latina и я забавляваше с екстравагантни комплименти и някои окаяно лоши опити да се изразява на испански. В замяна тя с радост му предостави, както го наричаше, Ел Ей 101 — базисен пътеводител за градските навици и развлечения, и се веселеше с неговите реакции. Хареса му мачът на „Лейкърс“, на който отидоха, но беше крайно изумен от американския футбол. Беше озадачен от необичайно спокойното поведение на лосанджелиските шофьори, зашеметен от цените на скромните дървени къщи в Малибу, доволен от като че ли безкрайния парад от млади блондинки, възхитен от калифорнийските вина, удивен от пъргавината на старите сърфисти. Преживя само две разочарования: нямаше и помен от губернатор Шварценегер на Масъл бийч и посещението в „Старбъкс“ мина, без да види някой да изважда оръжие. Иначе пътуването беше невероятно успешно и той накара Елена да обещае да дойде в Марсилия, за да й върне услугите.

— Филип? Сам е. В града съм за няколко дни.

Той трепна и отдалечи телефона от ухото си, за да намали силата на звука от възторжената реакция на Филип.

— Ще ти обясня защо, като се видим. Какво ще кажеш за вечеря днес? Страхотно. Избери място и ще ти се обадя по-късно. Междувременно една от почитателките ти е до мен.

Сам подаде телефона на Елена. Последва втори взрив на радост от страна на Филип, съпътстван от разпалени уверения в привързаност, които извикаха руменина по страните на Елена.

— Филип — успя да го прекъсне тя накрая, — ти си толкова лош. Ще се видим довечера. Нямам търпение.

Сега се спускаха към Касис, минаваха покрай някои от педантично поддържаните лозя, от които идваше бялото вино — според ценителите от Марсилия единственият подходящ придружител на буябеса. Излишно е да се казва, обясни Оливие, че марсилците имат своя силно преувеличена история за това как са възникнали вината на Касис.

Всъщност, както гласи историята, лозята били създадени от Le Bon Dieu^[2]. Един ден той слязъл от небето и случайно видял семейство, което работело на каменистите склонове над Касис. Била тежка, смазваща работа и сякаш нищо не растяло. Това много го натъжило и като видял как страда семейството, проронил сълза. Чудотворно сълзата паднала върху изнемогваща лоза, която тутакси избуяла, след което родила великолепно, някои биха казали божествено, вино с фин нюанс на най-бледо зелено. Провансалският поет Фредерик Мистрал намирал време между куплетите да се порадва на някоя и друга чаша и твърдял, че долавя нотки на пирен, розмарин и мирта.

— С обяда ще опитаме бутилка — предложи Сам. — И можеш да ме впечатлиш с чувствителността на небцето си и изтънчените си умения да описваш вкуса.

При обичайни обстоятелства Елена не би оставила сарказма ненаказан, но сега беше твърде заета да се наслаждава на гледката. Според мнозина Касис е най-красивото място на крайбрежието. Освен лозя има всичко: средновековна крепост, урви, плажове, прелестно пристанище, опасано с кафенета и ресторанти, дори казино, където марсилците отиват да пилеят пари.

Оливие ги остави и ги упъти към пристанището. Той също имаше среща за обяд с момиче от селото и когато им пожела приятен апетит, тихичко добави „не бързайте“.

Пристанището на Касис, заснето в милиони пощенски картички и жертва на неизброими слаби художници любители, е твърде живописно, за да е истинско. Малко е — петминутна разходка те отвежда от единия до другия му край, и от време на време може да видиш някой образ, докаран с барета и жилетка без ръкави, като че ли избягал от книга на Марсел Паньол. Рибари клечат в лодките си, на слънцето проблясват ножици, докато разпорват морски таралежи и всмукват чистия йод вътре, мъже на средна възраст с буйни мустаци седят в кафенетата, примамват млади руси жени с чаши шампанско, малки, ярко боядисани фериботи кръстосват между пристанището и calanques^[3] въздухът е прозрачен и солен, а слънцето благосклонно къпе всичко в сияние. Работата и суровите реалности на живота изглеждат на милион километри.

Елена и Сам намериха маса в кафене с изглед към минаващото шествие. То, както забеляза Елена с интерес, беше разделено на две отчетливи групи, които можеха да бъдат разпознати по облеклото. Туристите бяха облечени за разгара на лятото, макар че беше още пролет: жените бяха с ефирни туники, сандали, бели рокли без ръкави, с по някоя широкопола сламена шапка; а мъжете — с фланелки и намачкани къси панталони, окичени с множество издути джобове (или дори по-лошо, камуфлажни панталони, които завършваха под коляното). Местните жители, които очевидно не се доверяваха на времето, на свой ред се предпазваха от възможните снежни бури с пуловери или шалове, с ботуши за дамите и кожени якета за мъжете. Сякаш минувачите живееха в два различни климата.

— Баща ми обича да ходи на лов — подхвана Елена — и наистина побеснява, ако види сърна или глиган, когато си е оставил пушката у дома. „Виж само, казва, какви неща се изпречват пред погледа ти, когато не си носиш оръжието“. Е, сега разбирам как се чувства.

Тя кимна по посока на кея, където жена с неестествено ярка червена коса позираше край вързало за лодки, докато спътникът й се суетеше с фотоапарата. Жената беше надхвърлила четиресетте. Носеше възможно най-късите шорти и възможно най-високите обувки, а голите й крака бяха светли, все едно беше прекарала зимата под камък. Въпреки това очевидно имаше високо мнение за външността си, мяташе се около вързалото, разрошваше радиоактивните си къдрици и си освежаваше червилото след всяка снимка.

— Когато французойките кривнат от правия път, стигат твърде далеч — промърмори Елена с видимо задоволство.

Тръгнаха си от кафенето и си проправиха път през бавното течение от хора, докато стигнаха до син навес и тераса с цветя, които Сам си спомняше от първото си посещение в Касис.

— Това е „При Нино“ — обясни той. — Страхотна риба и изглед към пристанището. Вина от хълмовете горе. Ще се влюбиш.

Така и стана. За човек като Елена, чийто обичаен обяд се състоеше от прясно сирене и салата, изядени набързо на бюрото, „При Нино“ беше слънчево, чревоугодно откровение. Ядоха soupe de poissons, забележителната провансалска рибена супа, залята с rouille, гъст чеснов сос. След това поръчаха скорпид на скара. Изпиха бутилка розе от Домен дю Патернел.

С кафето настъпи моментът да се облегнат и да се огледат. Ресторантът беше пълен и Елена беше удивена от силата на смеха и веселите разговори, долитащи от съседните маси.

— Тези хора вдигат много по-голям шум от парижаните — отбеляза тя. — Сигурно се дължи на нещо, което слагат в супата.

Сам се замисли над приятната възможност saupe de poissons да е субстанция, повишаваща настроението, и за кратко си представи клиентите на ресторанта, които се носят към работните си места, упоени с рибена супа.

— Не мисля, че е така — каза накрая. — Всъщност мисля, че им е в гените. Голяма част от Прованс е била италианска. Някога седалището на папите се е намирало в Авиньон. Погледнеш ли в телефонния указател, ще намериш италиански имена на всяка страница: Чиполина, Фачинети, Онорато, Мастранджело — хиляди са и допринасят за тукашната атмосфера. Това е едно от нещата, които харесвам в Прованс, едно от нещата, които го правят толкова различен от Северна Франция.

— Сам, превръщаш се в ходещ пътеводител. Впечатлена съм. И знаеш ли какво? Бързо усвоявам местните навици.

— Сиеста? Имаш късмет. По случайност знам, че това е ресторант с хотелска част.

Елена поклати глава.

— Можеш да изтриеш тази похотлива физиономия от лицето си, господин Левит. И през ум не ми е минавала мисълта за сиеста. Като всяка добра французойка, която току-що е приключила дълъг обяд, това, което действително искам да знам, е къде ще вечеряме.

— Филип ще се погрижи. Не се тревожи. Той ще се постарае да не гладуваме тази вечер. Сигурна ли си, че не искаш да хвърлим едно око на стаите?