Питър Мейл
Марсилска афера (1)

Първа глава

Шокът оказва въздействието на студен душ, особено когато те спохожда под формата на неочаквана среща с човек, от когото наскоро си задигнал вино на стойност три милиона долара. Сам Левит потрепери и се загърна в халата, все още мокър от ранното потапяне в басейна на „Шато Мармон“.

— Заповядайте. — Мъжът от отсрещната страна на масата, усмихнат, със загар и безукорен външен вид, плъзна чаша кафе към Сам. — Изпийте това. Ще ви стопли. После може да поговорим.

Той се облегна на стола си и проследи как Сам отпива първата глътка спасително кафе, опитвайки да се съвземе от изненадата.

Франсис Рьобул — Сису. За последен път Сам се бе срещнал с него в Марсилия, на по чаша шампанско в „Пале дю Фаро“, кацналия на върха на хълм дворец на Рьобул с милиардерска гледка към Средиземно море. По поръчение на международна застрахователна компания Сам издирваше няколкостотин бутилки първокласно бордо, откраднати от холивудския дом на Дани Рот. След като следите го бяха отвели от Ел Ей до Париж, Бордо и Марсилия, бе открил откраднатите бутилки в огромната изба на Рьобул. И понеже беше човек, който предпочита да пристъпи направо към действие, а не да води дълги и изтощителни преговори с властите, на свой ред ги бе откраднал. И мислеше, че с това случаят е приключен. Хубава, чиста работа, при която е малко вероятно жертвата да подаде оплакване. Но ето я и самата жертва в градината на хотел „Шато Мармон“ в Лос Анджелис. Държеше се досущ като добър познат, който се опитва да стане приятел.

— Вероятно трябваше да би предупредя — сви рамене Рьобул, — но пристигнах в Лос Анджелис едва снощи, имах някои ангажименти и реших да се възползвам от възможността да дойда да кажа bonjour^[1] — Той извади картичка от горния джоб на сакото си и я прокара по масата. — Виждате ли? Това е малкият сувенир, който ми дадохте при последната ни среща.

Сам хвърли бегъл поглед към добре познатата си визитна картичка.

— Е, господин Рьобул…

— Моля те, да зарежем официалностите — пренебрежително махна с ръка Рьобул. — Наричай ме Франсис, а аз ще се обръщам към теб със Сам. По-удобно е, нали? — Усмихна се и кимна, сякаш мисълта за удобство е забавна. — Не искам да ти губя времето, така че ще пристъпя по същество. — Допи си кафето и бутна настрани чашката и чинийката с показалеца си с маникюр. — Всъщност работата, която ме води в Калифорния, си ти. — Замълча за момент, намигна заговорнически на Сам и продължи. — В Марсилия имам начинание, за което се изисква човек — в идеалния случай, както ще се увериш сам, американец — с доста необичайни, специфични дарби. И, съдейки от предишната ни среща, струва ми се, че точно ти си човекът. Какво ще кажеш за няколко седмици в Марсилия? Тя е прелестна по това време на годината, преди летните жеги. Ще направя престоя ти изключително комфортен и, разбира се, много привлекателен от финансова гледна точка.

Подозрението се бореше с любопитството и любопитството надделя.

— Нека да отгатна. — Сам върна намигването. — Ще сбъркам ли, ако кажа, че това, което имаш предвид, не е съвсем законно?

Рьобул се намръщи и поклати глава, сякаш Сам е изказал крайно неуместно предположение.

— Законността е нещо толкова сложно, нали? Ако можеше да се дефинира по-лесно, повечето адвокати по света щяха да останат без работа, което не би било лошо. Но, скъпи ми Сам, нека да успокоя съвестта ти. Не предлагам нищо по-незаконно от малка безобидна заблуда. А след изпълнението ти като книгоиздател последния път, когато се видяхме, ще е детска игра за човек с твоите дарби. Просто soupe de feves^[2], както казваме в Марсилия. — Вниманието на Рьобул внезапно се отклони от Сам към жената, която прекосяваше градината на път към тяхната маса. — Колко приятно — отбеляза той, като си приглади косата и се изправи. — Имаме гостенка.

Сам се обърна и видя Елена Моралес в тоалет, който наричаше униформа за клиенти — черен костюм, черни обувки на висок ток и тънко черно куфарче, макар че деловото въздействие беше разведрено с дискретна черна дантела, подаваща се от сакото й. Тя застана над Сам, като почукваше часовника си и далеч не изглеждаше доволна.

— Това ли ти е представата за небрежен петък? Или си забравил за срещата?

— Ах, да. Срещата. Дай ми пет минути да се преоблека, става ли? — попита той и в следващия момент си даде сметка, че Рьобул стои в очакване зад него. — Елена, това е господин Рьобул. — Елена се усмихна и протегна ръка. — От Марсилия, — добави Сам.

Рьобул хвана ръката на Елена, сякаш е крехък, неимоверно ценен предмет, и е отработен поклон се наведе и я целуна.

— Enchanté, mademoiselle, enchanté.^[3]

Рьобул целуна ръката й за втори път. Сам потисна порива да го посъветва да не говори с пълна уста.

— Моля да ме извините, ще се върна веднага щом надяна бронираната си жилетка.

Рьобул дръпна стол за Елена.

— Много ми е приятно да се запознаем. Простете, че заради мен Сам закъсня, но го изненадах. За последно се видяхме в Марсилия и не мисля, че очакваше да се срещнем отново.

— Убедена съм, че не е очаквал. Знам всичко за случилото се в Марсилия, той ми разказа — обясни Елена. — Всъщност аз го наех. Работя за „Нокс“, застрахователната компания.

— Значи сте колеги?

— От време на време. Но също така сме… приятели, нали разбирате.

Очите на Рьобул проблеснаха.

— Късметлия. Може би ще успеете да го убедите да поеме една малка задача, която му предложих. Дори още по-добре — и той потупа ръката й — навярно бихте могли да дойдете с него. — За мен ще е голямо удоволствие.

Елена си даваше сметка, че Рьобул се опитва да я очарова. Освен това ясно съзнаваше, че й е изключително приятно.

— Къде трябва да се изпълни тази малка задача?

— В Марсилия. Великолепен град. Мога да ви разкажа за него. Когато Сам се върна на масата, сменил халата с костюм и вратовръзка, завари Рьобул и Елена в оживен разговор. Беше негов ред да стои над Елена и да си почуква часовника със самодоволно изражение.

Елена го огледа от горе до долу и се засмя.

— Много изискано. Забравил си си чорапите, но няма значение. Най-добре да вървим. Къде остави колата? — Обърна се към Рьобул. — Тогава ще се видим пак тук довечера. В ресторанта в седем и половина?

Рьобул наклони глава.

— Ще броя минутите до тогава.

Сам изчака да се влеят в трафика по „Сънсет“ на път към „Уилшър“ и заговори.

— Какво се случва довечера?

— Ще вечеряме с Франсис и ще ни обясни за работата.

— На нас?

— Покани ме в Марсилия. И аз съм изкушена. Дори повече от това — наистина бих искала да отида. Имам ужасно много почивни дни, никога не съм била в Южна Франция, а Марсилия…

— … Е прелестна по това време на годината. — Сам задмина яркорозовия хамър, който пъплеше пред него. — Не си губи времето, нали?

— Симпатичен е. И такъв кавалер. Знаеш ли, досега не ми бяха целували ръка.

— Това е против американските здравни и хигиенни норми — поклати глава Сам.

От предишния си опит знаеше, че Елена е благословена с непоклатими прищевки: веднъж наумила си нещо, е безсмислено да се опитваш да я разубеждаваш. А и трябваше да признае, че ако тя е с него, работата би била далеч по-забавна. В случай че реши да я приеме.

Междувременно им предстоеше среща и тя със сигурност нямаше да е забавна. Трябваше да се видят с Дани Рот, за да изяснят оставащите подробности около възстановяването на откраднатото му вино и доставянето му обратно в Щатите. Освен това стоеше въпросът за значителното възнаграждение на Сам. Въпреки че то трябваше да бъде поделено между Рот и „Нокс“, Сам предугаждаше неприятности: неохота да плати в най-добрия случай, гняв и най-вероятно отказ. Паркира пред куба от матирано стъкло, където беше седалището на „Рот и съдружници“ (майка му и счетоводителят му), и изключи двигателя.

— Готова ли си? Не очаквай много целувки по ръцете.

Бяха посрещнати на рецепцията от секретарката на Рот, високата, царствена и некадърна Сесилия Волпе, която запазваше работата си благодарение на влиятелния си баща Майрън, един от шепата могъщи, анонимни мъже, които управляваха Холивуд зад закрити врата.

Сесилия се люшна към тях на десетсантиметрови токчета и отметна светлокестенявата си грива от челото, за да огледа по-добре тоалета на Елена.

— Обувките са страхотни. „Лубутен“? — После, внезапно спомнила си задълженията си, додаде: — Господин Рот е много натоварен днес. Срещата ви ще се проточи ли?

Сам поклати глава и се усмихна.

— Само колкото е необходимо да се напише чек.

Сесилия за момент обмисли отговора му, но реши, че не бива да го взима насериозно. Усмивката й се завърна и разкри съвършени изкуствени зъби на стойност няколко хиляди долара.

— Бихте ли ме последвали? — попита тя, след което се обърна и се понесе по коридора. Полата й беше прилепнала към идеално поддържан задник, поклащащ се палаво при всяка стъпка, който сякаш имаше собствен живот. Сам беше запленен.

Лакътят на Елена се заби в ребрата му.

— Да не си обелил и дума. Мисли за работата, не се разсейвай.

Сесилия ги остави на прага на кабинета на Рот. Той седеше с гръб към тях, кубето на плешивата му глава лъщеше на слънчевата светлина, която обливаше стаята. Завъртя се на стола, свали телефона от ухото си и ги погледна враждебно с присвити очи.

— Това ще се проточи ли?

— Надявам се, че не, господин Рот. — Елена седна и извади документи от куфарчето си. — Знаем, че сте много натоварен, но трябва да уточним един-два въпроса.

Рот кимна с глава към Сам.

— Той какво прави тук?

— Аз ли? О, просто дойдох да си взема чека.

На лицето на Рот се изписа потрес.

— Чек? Чек? Със сигурност не искате и проклет медал, нали? Господи.

Елена въздъхна.

— Възнаграждението за намирането на виното, господин Рот. Посочено е в застрахователния договор.

Прекараха близо два часа, през които Рот внимателно проучваше ред по ред договора, оспорваше почти всичко, с изключение на най-безобидните клаузи, а поведението му като цяло загатваше, че е възможно всеки момент да получи удар.

Когато най-сетне приключиха, Сесилия бе повикана да ги придружи до асансьора.

— Брей — учуди се тя, — той обикновено на никого не отделя толкова време. Трябва наистина да ви харесва.

Елена включи климатика в колата и се отпусна на седалката си.

— Ако ми трябваше друго извинение да се махна оттук, то това беше. Този човек е чудовище. Ще ти призная нещо — Марсилия изглежда все по-добре.

— Е, да видим какво има да каже Рьобул.

— Дори не си помисляй да му откажеш. Аз ще ти изкълча едната ръка, а той — другата. — Тя се наведе и целуна Сам по ухото. — Съпротивата ще е безсмислена.