Питър Мейл
Марсилска афера (8)

Осма глава

Беше време за коктейла в „Ла Шарите“ и опашката от гости се простираше от вратата на параклиса до средата на двора. Опашката се беше образувала, защото Патримонио, наслаждавайки се на ролята си на изтънчен домакин, бе решил да последва примера на кралските особи и държавните глави и да посреща всеки свой гост лично. И хората чакаха различно нетърпеливи на вечерната слънчева светлина, забавлявани от струнен квартет, който изпълняваше Моцарт в дългата галерия.

Елена и Сам застанаха в края на опашката и докато се придвижваха напред, оглеждаха другите гости. Бяха предимно марсилски бизнесмени със съпругите си, загорели и бодри, същинско доказателство за укрепващите свойства на пастиса. Имаше също така група гостуващи бюрократи с бледи северни кожи, екип от трима души от местната телевизия, една-две издокарани двойки, вероятно приятели на Патримонио, и вестникарски фотограф. Нямаше и помен от Филип, който пристигна рано, за да проучи внимателно макетите.

Сам забеляза Каролин Дюма, шикозна в тъмносива коприна, докато тя разговаряше по мобилния си телефон. Погледите им се срещнаха. Мадам Дюма вдигна вежди.

— Някак си ми се струва, че не ти е почитателка — отбеляза Елена. — Коя е тя?

— Мадам Дюма, конкурентка. От Париж. Виж дали ще разпознаеш англичанина, лорд Уепинг.

— Как изглежда?

— Като англичанин, предполагам. Брониран костюм на тънки райета, голяма вратовръзка, хубави обувки, лоши зъби. Чакай малко, това трябва да е той. Ето там, с блондинката.

Предположението на Сам беше потвърдено от кикот и силен глас, който заговори на английски.

— Е, той си го търсеше, нали? Какъв тъпак! — Говорещият поклати глава и си погледна часовника. — Ако Жером не се разбърза, ще висим тук цяла вечер.

Той беше с Анабел Сайкс, облечена в МЧР, както я наричаше, или малка черна рокля, и с още двама души. Мъжът можеше да е по-малкият брат на Уепинг — нисък, червендалест и плещест като него. И двамата носеха добре скроени костюми, които почти прикриваха размерите им. Четвъртият член на групата, по-висок от останалите с поне пет-шест инча, беше амазонка с изумителна красота, повечето от която изложена на показ от невъобразимо къса сребриста рокля.

— Тази не изглежда като англичанка — каза Сам по неин адрес.

Елена изсумтя.

— Не изглежда истинска.

Опашката внезапно се дръпна напред и само след няколко минути Сам и Елена бяха посрещнати от домакина. Патримонио се бе преоблякъл за случая и беше избрал пепеляв ленен костюм, подчертан от весела вратовръзка на червени и златисти райета, обикновено запазена за членовете на лондонския клуб по крикет „Мерилбоун“. Сам остана с впечатлението, че след тази сутрин е имало още едно щедро заливане с одеколон.

— Мосю Левит, ако не греша. Изключително ми е приятно. А кой е това?

Той хвана ръката на Елена, сякаш нямаше никакво намерение да я върне, и без да дочака отговора на Сам, се наведе да я целуне.

— Елена Моралес — представи я Сам. — Това е първото й посещение в Прованс.

— Ах, мадмоазел. Направете ме щастлив — останете завинаги.

Патримонио, излъчващ талази от галантност, най-сетне пусна ръката й. Елена му се усмихна. Той си намести вратовръзката и си приглади косата.

— Е, ти определено беше хит — отбеляза Сам, докато влизаха в параклиса и се насочваха към бара. — Помислих си, че ще те покани на танц.

Елена поклати глава.

— Не мога да се развълнувам силно от мъже, които носят повече парфюм от мен. Но мога да свикна да ми целуват ръка.

— Ще се упражнявам — обеща Сам и направи знак на бармана. — Какво искаш?

— Татко ме е учил никога да не казвам „не“ на шампанско. — Елена огледа параклиса — нишите отстрани, всяка от които с изящна арка и мраморна статуя, красивите пропорции на помещението, куполообразния таван, меката вечерна светлина, процеждаща се през високите прозорци, и въздъхна. — Тук е вълшебно. Защо вече не правим такива сгради?

Въоръжени с шампанско, те започнаха да изпълняват светските си задължения и се смесиха с тълпата. Сам намери секретарката на Патримонио и я помоли да ги представи на членовете на комисията, застанали замислени пред трите макета. Запознаха се, Елена получи дискретно възхищение от комисията и Сам отговори на не толкова изпитателните въпроси на мосю Фор, който, както по всичко личеше, бе от старшите членове на комисията. Сам се разсея за момент, като видя Филип да минава през тълпата, залепен за мобилния си телефон. Както се бяха уговорили, с нищо не показаха, че се познават.

Мосю Фор кимна към бара.

— Запознахте ли се с конкурента си лорд Уепинг? Много симпатичен човек. Нека ви представя.

Сам се изненада от първото си впечатление от Уепинг. Очакваше обичайния продукт на Уолстрийт и Лондонското сити — сериозен, мълчаливо арогантен, каквито често са богаташите, и скучен, но се озова пред закръглено жизнерадостно лице, което би било благо, ако не бяха лукавите и пресметливи очи, приковани сега в Сам, без да премигват.

— Значи вие сте онзи янки, който иска да вдигне блокчета — ухили се Уепинг.

— Аз съм. Това е Елена Моралес. А това там са моите блокчета, — каза Сам, посочвайки макетите.

— Е, късмет, приятел. Нека най-добрият победи, стига да съм аз. — Той потупа Сам по рамото. — Шегувам се. А това е Анабел, запознайте се.

Когато Анабел погледна Сам, очите й се разшириха — стар номер в стил femme fatale^[1] — сякаш никога през живота си не е виждала толкова привлекателен мъж.

— Сигурно са ви го казвали хиляди пъти, но не мога да се сдържа — усмихна се тя. — Като две капки вода сте с Джордж Клуни, само че косите ви са руси.

Елена потисна смеха си, докато кимаше на Анабел.

Уепинг продължи със запознанствата.

— Този хаймана е Майки Симънс. Няма нищо общо с проекта. Той е по луксозните автомобили. Има бизнес в Саудитска Арабия и Дубай. Астъни, ферарита, ролсове, каквото се сетиш. А това тук — Уепинг кимна към младата жена като статуя — е Раиса от Москва. — Преценил, че е изпълнил светския си дълг, погледна чашата си, видя, че е празна, и я размаха към бармана. — Ей, Жан-Клод! Мога да убия още една чаша шампанско.

Сам се извини и насочи Елена към бара.

— Видя конкуренцията, какво мислиш за нея?

— Разбирам защо лорд Уепинг не се спира пред нищо. Той е като булдозер. Що се отнася до блондинката — страшно парче.

— Това комплимент ли е?

— Не.

Бяха спрели в края на тълпата, когато погледът на Сам беше привлечен от двойка, която поделяше една от нишите със статуя: Патримонио си бъбреше с Каролин Дюма и Сам ни най-малко не се изненада, че тя е далеч по-оживена и добронамерена с Патримонио, отколкото беше с него. Парижанката гледаше председателя на комисията втренчено, докато й говореше, слагаше ръка на рамото му, когато отговаряше, показваше всички признаци на жена, запленена от онова, което има да каже събеседникът й. Патримонио, разбира се, се наслаждаваше на вниманието, демонстрирано от красивата парижанка, и очевидно бе подразнен, че трябва да прекъсне разговора си, когато се появи трети човек.

Беше Филип. Дори от разстояние Сам и Елена видяха, че срещата не е дружеска, Филип размахваше обвинително пръст в лицето на Патримонио. Патримонио го отбиваше. А Каролин Дюма, стиснала неодобрително устни, тактично бе отстъпила встрани, за да си общува със статуята. Сцената имаше всички предпоставки за разпра. Но в следващия момент Филип рязко се обърна и си проправи път към изхода, като остави Патримонио да приглажда косата си и да се успокои за предстоящата си изява — речта.

Сам забеляза, че струнният квартет е напуснал галерията и е в параклиса. Чудеше се дали речта ще бъде придружена с музикален съпровод, когато секретарката на Патримонио го помоли да застане до лорд Уепинг и Каролин Дюма пред своя макет. Там те изчакаха Патримонио да прегледа бележките си и да прочисти гърло. Той кимна на секретарката си. Тя почука звънко на ръба на чашата си със сребриста химикалка. В параклиса се възцари тишина.

Патримонио започна тихо, като благодари на публиката, че е дошла в, както се изрази, тази важна вечер, всъщност крайъгълен камък в историята на великия град Марсилия. Сам погледна настрани и видя, че на лицето на Уепинг, който все още стискаше чашата си с шампанско, е изписано неразбиране. Очевидно не схващаше нито дума от това, което се казваше на толкова старателно артикулиран френски.

Не след дълго Патримонио се развълнува повече, докато описваше таланта, усилената работа и вижданията на своята комисия. И може би, добави той с подобаваща скромност, като председател на тази галактика от звезди той бе изиграл немалка роля. Преминавайки към предложените проекти, представи Каролин Дюма, Уепинг и Сам на публиката, а тя на свой ред ги аплодира един след друг, водена от Патримонио. Той каза, че макетите са изложени, за да бъдат разгледани, и че е сигурен, че идеите, които представляват, са толкова хубави, че изборът на един ще бъде много труден. Той обаче беше уверен, че членовете на комисията ще се справят със задачата. Бяха се подготвили добре и той се надяваше да вземат решение в следващите две седмици. Накрая с апломб, достоен за велик диригент, разтвори ръце към струнния квартет, който засвири приповдигнато „Марсилезата“.

Когато последните ноти отшумяха, Сам се върна при Елена, която стоеше недалеч от приятелите на Уепинг. Беше го чула да им признава, че единствената част от речта, която е разбрал, е името му и „онази тяхна мелодия накрая — как се викаше, «Майонезата»“.

Никой от французите не даваше вид да възнамерява да си тръгва, докато шампанското се лее, така че Сам и Елена успяха да се измъкнат незабелязани. Прекосяваха четириъгълния двор, когато телефонът на Сам звънна. Обаждаше се Филип.

— Имах малко contretemps^[2] с Патримонио.

— Видяхме. Каква беше причината? Къде си?

— Съвсем наблизо. Има един бар на „Рю Пти Пюи“, казва се „Льо Балон“. Почти се вижда от „Ла Шарите“. Ще ви чакам отвън, става ли?

При предишното си посещение в Марсилия Сам беше станал свидетел на обичта на Филип към баровете с лоша слава и това беше поредният пример. Над вратата ламаринена табела, която беше виждала и по-добри времена, беше украсена с рисунка на футболна топка — le ballon, редом с малка винена чаша — също известна като un ballon, преливаща от крещящо ярка смес, за която художникът се е надявал, че може да се сбърка с червено вино. Филип, спретнат и с изгладен черен костюм и бяла риза, изглеждаше много не намясто.

Разтвориха мънистената завеса на входа и бяха посрещнати от внезапно настъпило мълчание и вперените погледи на пет-шест мъже, които за момент вдигнаха очи и отново се върнаха към вестниците си или играта на домино. Забраната за пушене на закрити обществени места бе ентусиазирано пренебрегвана и надигаща се вълна от никотин отдавна беше потъмнила боята по стените. Но помещението беше чисто и не беше лишено от известно занемарено очарование. Прости дървени столове и маси с мраморни плотове, носещи белезите на годините, бяха наредени покрай две от стените, третата беше заета от дълга маса, подготвена за вечеря, а четвъртата бе отредена на бар и много възрастен барман. В далечен ъгъл масивна летяща врата загатваше присъствието на кухня.

Като се изключи телевизорът с плосък екран и изключен звук над масата за хранене, украсите бяха сведени до големи рамкирани снимки, някои избледнели от времето, на отборите на „Олимпик Марсилия“ през годините.

— Собственикът на заведението Серж играеше за „Олимпик“ — обясни Филип, — докато един salaud не му счупи крака в мач с „Пари Сен Жермен“. Зад бара е баща му. А сега — какво ще пием?

Спряха се на гарафа с розе, която Филип донесе от бара, и се настаниха да изслушат разказа му за сблъсъка с Патримонио.

Филип се беше надявал на интервю, но беше тръгнало зле от самото начало, когато Патримонио го представи на Каролин Дюма като „местния драскач“.

— Перчеше се пред нея, беше очевидно. И знам, че не трябва да ме е грижа какво казва този надут стар пуяк. Но се държа толкова снизходително, че ми бръкна в здравето. И стана по-зле. Когато му зададох един-два въпроса, ме изгледа отвисоко. „Не ме безпокойте сега, рече, обадете се на секретарката ми, ако искате да си уговорите интервю“. Това беше публично събитие, за бога. Представя проектите, а не иска да говори с журналисти? Това наистина ме вбеси и казах нещо, което предполагам, че не трябваше. — Филип замълча, за да отпие голяма глътка вино. — Попитах го дали смята, че е етично да се възползва от гостоприемството на един от конкурентите. Той каза, че не знае за какво говоря, и затова предложих да отидем при лорд Уепинг за потвърждение. Тогава взе да става грозно и аз си тръгнах.

— Каква част от това чу Каролин Дюма?

— Само началото. След това се омете. — Филип пресуши чашата си и я напълни отново от гарафата. — Но имаше една светлинка тази вечер. Говорих с всички членове на комисията и повечето явно харесват идеята ти, един дори сподели, че проявява интерес да закупи апартамент.

Барът се пълнеше с хора. Докато Филип говореше, новодошлите заемаха местата край дългата маса до стената. От кухнята излезе младо момиче и започна да взима поръчки за питиета. Старецът остана зад бара. Очевидно обслужването на масите не беше включено в професионалните му задължения.

— Вторник ли е днес? — погледна часовника си Филип. — Така си и мислех. Веднъж седмично жената на Серж приготвя шкембе, трябва да е тази вечер. Провансалската версия се нарича pieds et paquets — крака и пакети. Жената на Серж приготвя най-вкусното шкембе в Марсилия. Гладни ли сте?

Елена погледна Сам и сви рамене.

— Никога не съм опитвала шкембе. Какво точно представлява?

— В общи линии — обясни Филип — е смесица от овчи карантии. В тази рецепта шкембето се нарязва на малки квадрати и се оформя в paquets, пълни с бекон, магданоз, чесън, лук, моркови, зехтин, бяло вино, накълцани домати и — много важно — овчи крака. Трябва да къкри няколко часа, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Сам. — Никой не би искал наполовина сготвен овчи крак. — Той се обърна към Елена. — Какво мислиш? Звучи интересно. Искаш ли да опиташ?

Елена слушаше Филип с нарастващ ужас.

— Знаете ли, хапнах доста на обяд. Мисля, че ще пропусна вечерята.