Питър Мейл
Марсилска афера (17)

Седемнайсета глава

Меката, топла марсилска вечер обещаваше хубава, спокойна нощ. Добра поличба, помисли си Сам. Можеш да планираш кажи-речи всичко друго, но не и времето. Малко дъжд и пронизващият мистрал в открита моторна лодка биха поставили потискащо начало на експедицията, а това беше експедиция, която вече имаше достатъчно проблеми.

Той си погледна часовника: 8:30. Беше време да се преобрази в доктор Жину, специалист по заразни тропически болести. Отиде в спалнята, където неговата дегизировка, набавена от познати медици на Рьобул, беше сложена на леглото. Пълен комплект лекарско облекло, чифт бели гумени обувки „Крокс“ (предпочитани от лекарите), операционна шапка, хирургическа маска и поизносена лекарска чанта. До тях бяха две покупки, които Сам бе направил този следобед: светломер, последен писък на технологиите, каквито използват професионалните фотографи, и тежки очила с черни рамки и стъкла без диоптър.

Сам се съблече. Предполагаше ли се, че правилно облеченият лекар трябва да има медицински одобрено бельо? Все тая. Облече лекарските дрехи, сложи маската, очилата и шапката и отиде да се огледа в голямото огледало, обувките му скърцаха по паркета. От огледалото го гледаше напълно непозната фигура. Той почувства трепет от адреналина. Не оставаше много време.

Провери съдържанието на двете отделения на лекарската чанта. Имаше достатъчно термометри да измери температурата на целия екипаж на лодка, няколко чифта латексови ръкавици, фенерче, резервни маски и пет-шест приготвени спринцовки. В другото отделение на чантата имаше набор от компреси, дезинфектант и стетоскоп. Беше готов. Трябваше само да намерят пациентката.

Мими и Филип го очакваха в дневната и го огледаха от глава до пети. Мими изказа мнение, че изглежда напълно анонимно. Но добави, че има и малко заплашителен вид.

Филип го обиколи, като кимаше.

— Много добре. Можеш да ми погледнеш ребрата. Не, сериозно, дори Елена не би те познала.

Сам свали маската на шията си, махна очилата и шапката и си погледна часовника. Стрелките сякаш бяха спрели.

— Не е лесно да се чака, а? — попита го Мими.

— Никак.

На чакъла отвън прозвуча шум от гуми, последван от звука на затръшнати врати на кола. Сам отиде да отвори предната врата. Братята Фигатели, отново с издутите торби, изникнаха в полумрака на входа.

— Във форма ли си, Сам? Готов ли си? Бяхме на Старото пристанище да проверим лодката. Всичко е наред, имаме късмет и с времето. Морето е ето такова. — Жо прокара ръка пред себе си, сякаш заглажда права линия.

Сам представи братята на Мими и Филип и тъкмо ги беше завел в спалнята да се преоблекат, чу ламариненото тракане на друга кола, ситроена на мис Пъркинс. Последният член на екипа бе пристигнал.

Сестра Пъркинс, както вече щеше да я възприема Сам, беше образцов представител на медицинската професия. Строг кок бе заместил обичайната й по-небрежна прическа. В единия джоб на гърдите на дългата й бяла престилка, безукорно колосана, имаше комплект термометри. На другия джоб беше забоден с карфица часовник на черна лента. Колосана бяла пола, бели чорапи, бели обувки и папка с химикалка завършваха външния й вид. Флорънс Найтингейл би се гордяла с нея.

— Идеално — похвали я Сам. — Просто идеално.

— Надявам се, скъпи. Малко закъснях, защото трябваше да колосам наново всичко. Тези млади момичета никога не колосват достатъчно и дрехите се намачкват, а никак не би ми приличало.

Мими и Филип я наблюдаваха, запленени от видението в бяло.

— Мими и Филип — обърна се към тях Сам, — запознайте се с Дафни. Тя е тайното ни оръжие.

Размениха си усмивки и се ръкуваха, Филип тъкмо се канеше да попита каква е трудовата характеристика на тайното оръжие, в този момент Дафни погледна над рамото му и възкликна:

— Мили боже, какви здрави момчета!

Преоблечени в полицейски униформи, Фло и Жо като че ли бяха станали още по-огромни, пистолетите и белезниците на коланите им добавяха допълнителна застрашителност към вече и бездруго заплашителния им вид. Те козируваха, свалиха си шапките и се засмяха.

— Това са Флориан и Жозеф — представи ги Сам, — но мисля, че предпочитат да ги наричат Фло и Жо.

— Толкова по-приятелско е — отбеляза Дафни, като гледаше ту единия, ту другия. — Но как да ги разпознаваме?

— Аз съм хубавият — отвърнаха братята в един глас.

Сам ги отведе в трапезарията и ги покани да седнат.

— Бих искал да разясня някои точки, за да действаме всички в синхрон тази вечер. Прекъснете ме, ако имате въпроси, ясно ли е? — Той огледа съсредоточените лица и се усмихна. — Първо, благодаря ви, че ми помагате. Това е неприятна ситуация и не знам какво бих правил без вас. Тези хора вече навредиха на нашия приятел тук — той кимна към Филип — и като си помисля, че са отвлекли Елена, чувствам… е, сигурен съм, че знаете какво чувствам. Така че благодаря. Много ви благодаря. — Сам спря да си поеме дъх и да си събере мислите. — Така, проблем номер едно е да се качим на борда на лодката на Уепинг. Униформите очевидно ще помогнат, освен това имаме зловещата история за пагубен вирус, който е нападнал пристанището. Надявам се, че ще свърши работа. — Той погледна братята Фигатели. — На моторната лодка има високоговорител, нали? — Флориан кимна и вдигна палец. — Добре. Е, да приемем, че медицинският екип успее да ги убеди да го допуснат на борда. Тук Дафни играе ключова роля. Не забравяйте, предполага се, че аз съм лекар французин, който говори само френски. Още в самото начало Дафни ще трябва да им каже, че ще превежда указанията ми на английски. Ако е необходимо, може да се посъветваме някъде, където няма да чуват гласа ми. Дотук ясно ли е?

Всички около масата закимаха.

— Добре. Бих искал единият полицай, Фло, да дойде на борда с мен и Дафни. Жо ще остане на моторната лодка, в случай че някой се опита да се измъкне. Тук идва трудният момент. Не знаем какво ще намерим на борда. Не познаваме разположението на лодката, не знаем къде са скривалищата. Но разчитам на елемента на изненада. Те няма да ни очакват, така че Елена вероятно ще е заключена в някоя от каютите. — Той спря и се огледа около масата. — Ако е така, възможно е да откажат да отключат вратата. Тогава Фло ще стане лош. С помощта на Дафни ще им каже, че възпрепятстват изпълнението на официална задача и ако не отворят вратата, ще я разбие с ритник. Имаме си работа с англичани и те няма да спорят с полицай чужденец.

Филип вдигна ръка.

— Да кажем, че всичко мине по план и намериш Елена. Как ще я изкараш от лодката? Уепинг и всички останали няма просто да стоят и да махат за довиждане.

Сам кимна.

— Говорихме за това на връщане от Корсика. В мига, в който намерим Елена, Фло ще извади голямото си грозно оръжие и ще произведе изстрел — във въздуха, в тавана, през люк, няма значение. Изстрел отблизо има два ефекта върху хората: изкарва им акъла и замръзват на място. В този случай това ще е и сигнал за Жо да дойде при нас. Тогава ще имаме двама въоръжени. Не мисля, че някой ще е толкова глупав, че да се пробва да направи нещо. Освен това Дафни има пет-шест спринцовки, пълни с моментални приспивателни — едно боцване ще повали и слон. А и както казах, изненадата е на наша страна. Така че всичко би трябвало да е наред. Нещо друго?

Беше ред на Фло да вдигне ръка.

— Трябват ни шест чаши. — Той извади тъмнозелена бутилка с написан на ръка етикет. — Трябва да пием за успеха.

Сам се засмя и напрежението се изпари.

— Защо не?

Мими отиде да донесе чаши, а Дафни попита Жо какво има в бутилката.

— Myrte, chére, madame, myrte, корсиканският ликьор. Много е добър. Аз съм го правил. В семейство Фигатели имаме обичая да вдигаме тост, преди да вършим работа. Установили сме, че носи късмет.

Чашите бяха напълнени, бе вдигната наздравица за мисията и Дафни, която пиеше myrte за пръв път, леко потрепери от удоволствие при първата глътка.

— О, боже, наистина е много добро. Знаете ли, напомня ми за „Оубриджис“. — Като видя неразбиращите погледи около масата, тя уточни: — Сироп за кашлица, който взимах като ученичка. Вкусно и доста пристрастяващо. Ние, момичетата, направо умирахме да имаме кашлица. — Тя пресуши чашата си, погледна часовника, закачен на гърдите й, и се изправи. Сам чу тихото шумолене на колосания плат. — Това ме зареди — каза Дафни. — Сега съм готова на всичко.

Сам погледна назад към къщата, докато вървяха към колата. Филип и Мими, застанали на осветения вход, им махаха и Филип поднесе юмрук с изпънат палец към ухото си.

— Обади ни се веднага щом я намериш.

Напрежението се завърна, докато колата изминаваше краткото разстояние до Старото пристанище. Сам извади спринцовките от чантата си и подаде три на Дафни.

— Тези действат много бързо и не е необходимо да намираш вена. Врат, ръка, китка, където има гола кожа.

Дафни кимна и нареди спринцовките грижливо в празния джоб на гърдите си.

— Не бива да ги обърквам с термометрите, нали?

Кафенетата срещу Старото пристанище бяха още пълни с клиенти след вечеря, които седяха отвън и се наслаждаваха на приятния вечерен въздух. Кеят от другата страна на пътя беше почти празен, достатъчно, за да чуеш скърцането на такелажа, докато лодките се полюшват закотвени. Братя Фигатели водеха групата и почти бяха стигнали до моторната лодка, когато Сам забеляза кола, паркирана самотно в края на кея. Фаровете просветнаха веднъж, после още веднъж. Останалите спряха, а Сам отиде при колата.

Задният прозорец се плъзна надолу и Сам различи познатото лице на Франсис Рьобул.

— Ще чакам тук, докато се върнете. — Подаде ръка през прозореца и стисна ръката на Сам. — Успех, приятелю. Успех.