Питър Мейл
Марсилска афера (16)

Шестнайсета глава

Филип беше вече в кухнята, стоеше край прозореца и държеше първата си чаша е кафе, когато влезе Сам с изпито лице, небръснат, със зачервени очи, облечен в смачканите си дрехи от предния ден и стиснал мобилния си телефон. Той си сипа кафе и седна.

— Значи още няма никакви новини — предположи Филип.

Предишната вечер, когато Сам му беше разказал за телефонния разговор, Филип отново се беше обадил в полицията, в болниците, на хората си от подземния свят и службите за спешна помощ. Както и преди, нямаше никакъв резултат. Беше време да признаят грозния факт, че човекът, с когото Сам бе разговарял, не се е шегувал — Елена беше отвлечена.

— Никакви новини — поклати глава Сам.

Филип се махна от прозореца и също седна. Сложи ръка на рамото на Сам, като трепна от болка, когато счупените му ребра се оплакаха.

— Знам, че ти е тежко, но да се опитаме да разсъждаваме логично, d’accord? — Сам въздъхна и кимна, Филип продължи. — Не е обичайното отвличане за откуп, защото никой не ти е поискал пари. Били са много конкретни какво искат и как да се направи. Освен това човекът е говорел на английски. Имаше ли някакъв акцент?

— Трудно е да се каже. Гласът му беше изкривен.

— Това е стандартна процедура. — Филип поклати глава. — Мамка му, започвам да говоря като ченге. Но като англичанин ли звучеше или като французин, който говори английски?

Сам си припомни вчерашния разговор. Въпреки изкривяването гласът бе звучал като на англичанин.

— Сега, като се замисля, почти съм сигурен, че беше англичанин. Французите кажи-речи винаги имат затруднения с произнасянето на думи, започващи с „х“, но този тип нямаше никакъв проблем.

— Ясно. Значи англичанин иска да оттеглиш проекта си. Кой би направил това? Кой би извлякъл изгода? Кой друг може да е, ако не Уепинг или някой от антуража му? — Филип стана да направи още кафе. — Трябва да е той. — Погледна Сам и сви рамене. — Това е лесната част. Сега трябва да открием къде държи Елена. Имай предвид, че той не познава Марсилия достатъчно добре, така че няма да я скрие в някакъв апартамент. Почти съм сигурен, че не би желал да замеси Патримонио в нещо такова. Това ще превърне председателя в съучастник в престъпление, твърде е рисковано. Сега се постави на мястото на Уепинг. Трябва да държи Елена на сигурно място, на дискретно място, на място, където има пълен контрол. Къде ни отвежда това?

— На лодката?

— Точно така. „Свободната лира“. Където няма никакъв шанс външни хора да видят нещо, което не бива да виждат. Освен това, ако има проблем, може просто да отплава. En plus има хеликоптер. Тогава да приемем, че знаем кой е похитителят и знаем къде държи Елена. Сега стигаме до трудната част. Някак трябва да се качим на борда на лодката.

— Филип, само минута. Къде е полицията във всичко това? Защо не можем да ги накараме да нахлуят на лодката?

Филип бавно поклати глава и пое дълбоко дъх.

— Тук не обичаме да се забъркваме в неприятности с богати чужденци. Лошо е за бизнеса. И бездруго Марсилия има достатъчно проблеми с репутацията си. Но по-важно, много по-важно, е, че не разполагаме с никакви доказателства — нямаме запис на онзи телефонен разговор, нямаме свидетели, нямаме улики. Само нашата малка теория, нашата дума, това е всичко. Никакво доказателство. А без нещо, за което да се хване, никое ченге няма да се качи на борда на частен плавателен съд.

— Нямаш ли някой наистина сигурен човек в полицията? Инспектор?

— Андре? Той се пенсионира — замина за Корсика да прави сирене.

От ранни зори Сам бе силно разтревожен и притеснен. Сега вече се ядосваше. Мисълта, че използват Елена като разменна монета, го караше да жадува за действие, например да счупи врата на Уепинг. А с гнева дойде и прилив на енергия и всички спомени за безсънната нощ бяха забравени.

— Добре, значи трябва да претърсим лодката. Ако не можем да ползваме полицията, трябва да измислим нещо, което изглежда официално. Иначе няма дори да ни допуснат на борда.

Телефонът на Сам звънна. Той го грабна непохватно с опънати нерви. Беше Рьобул, който напразно се надяваше на добри новини. Шокира се, като разбра за отвличането.

— Сам, ужасен съм. Не знам какво да кажа. Моя е вината, аз те забърках в тази каша. Само искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен за всякаква помощ, която мога да ти окажа. Каквото и да е. Какво ще правиш?

— Работя по въпроса. Ще ти кажа, като измислим нещо.

Докато Сам говореше по телефона, към тях се присъедини разрошената Мими, която се прозяваше. Тя се приближи до Сам и го прегърна.

— Още ли няма нищо?

Сам поклати глава и се наведе да я целуне по челото. Беше като пещ, гореше.

— Мими, добре ли се чувстваш? Имаш адска температура.

— О, не е нищо сериозно. Просто някакъв вирус. Ще се оправя.

Има случаи, когато разумът прави любопитни произволни връзки. Вирусът на Мими върна Сам в период на здравни проблеми в марсилската история.

— Вие двамата би следвало да знаете повече от мен по въпроса, но нямаше ли в Марсилия голяма чумна епидемия през XVIII век? Помня, че четох нещо такова.

Филип изглеждаше озадачен.

— През 1720 г. — отвърна той. — Когато не ги е било кой знае колко грижа за карантината. Хиляди хора са умрели.

— И, предполагам, сега има карантинни ограничения.

— Разбира се. Особено сега — сещаш се, с всички проблеми с Африка и незаконната емиграция. Защо питаш?

— Ами, да предположим, че има данни, че някаква заразна болест може да е пренесена в Марсилия от лодка — да кажем, лодка от Кот д’Ивоар. Няма ли службата по карантината да иска да направи спешни проверки, за да се увери, че не се разпространява?

За пръв път тази сутрин Филип се усмихна.

— Мисля, че се сещам накъде биеш.

— Екип от Службата за здравен и емиграционен контрол с двама полицаи като официални подкрепления, които ще инспектират всички лодки с чуждестранна регистрация.

— Като започнат от лодката на Уепинг?

— Именно. Но през нощта, когато никой не очаква посещение.

След десет минути бяха съставили списък за пазар и Сам се обади на Рьобул.

— Франсис, имаме идея, но за да проработи, са ни необходими полицейска моторна лодка, двама мъже, които могат да минат за истински полицаи, и някои медицински принадлежности. За довечера. Можеш ли да ни помогнеш?

Рьобул се замисли за момент.

— Моторната лодка не е проблем. Нито медицинското оборудване. Полицаите… ах, да, мисля, че познавам точно хората за това. Дай ми половин час да уредя нещата и ще се срещнем след час на частния терминал на Маринян. Носи си паспорта за всеки случай. Можеш да ми разкажеш за плана си, докато пътуваме.

— Къде отиваме?

— В Корсика, приятелю. В Корсика.

Сам клатеше глава, когато затвори телефона.

— Колко е прост животът, когато си милиардер. Изглежда, че всичко е уредено.

Филип крачеше нагоре-надолу в агонията на любопитството.

— Е?

— Рьобул ще ме заведе В Корсика. Мисля, че ще се срещнем с двама фалшиви полицаи. — Сам отиде при Мими, която се беше свила в едно кресло. Целуна горящото й чело още веднъж за късмет. — Никога няма да забравя, че ти ми даде идеята. Сега изпий два аспирина и се връщай в леглото.

* * *

Когато Сам пристигна на частния терминал на Маринян, Рьобул вече чакаше. Говореше по мобилния си телефон, но приключи разговора си и отиде да прегърне Сам.

— Толкова съжалявам. Толкова много съжалявам.

Всъщност Сам се чувстваше далеч по-добре и по-оптимистично настроен, отколкото се бе чувствал в продължение на няколко часа. Вече не чакаше, правеше нещо, а без съмнение действеността е ефикасен лек за повечето проблеми. Потупа Рьобул по рамото.

— Този план ще проработи. Знам, че ще проработи, след като намерим нашите ченгета.

— Ще видим — отвърна Рьобул. — Да се качваме на самолета и по пътя ще ти разкажа за тях.

Сам отново бе изумен от липсата на каквито и да било формалности, когато пътуваш с частен самолет. Те прекосиха пистата до самолета, където помощник-пилотът ги посрещна в горната част на стълбите. След това стълбата беше прибрана, пилотът се отправи към мястото за излитане и започнаха краткото пътуване до Калви на западния бряг на Корсика. Процедурата по излитането бе отнела само три минути.

Помощник-пилотът им поднесе кафе и Рьобул започна да разяснява. Като за начало съобщи имената на господата, с които щяха да се срещнат: братята Фигатели, Флориан и Жозеф, известни като Фло и Жо. Рьобул ги познаваше от деца, от времето, когато баща им управлявал хотел, в който Рьобул бил основен акционер. След като бащата загинал при злополука по време на лов, Рьобул взел двамата младежи под крилото си и предложил да ги изучи в университет. За удивление на майка им и с пълното одобрение на Рьобул те решили да завършат образованието си в Лас Вегас, където малък, но елитен колеж предлагал курс по управление на хотели за звездите.

Английският, разбира се, бил част от учебната програма. Освен това получили солидна подготовка по управление на хотели, чак до капаните да наемаш незаконни емигранти, важността на чистите нокти на ръцете, изкуството на увеличаването на бакшиша и не на последно място предпазните мерки, които трябва да се вземат, когато изтъкнат гост като американски сенатор бъде хванат на местопрестъплението с две местни проститутки.

Фло и Жо завършили с отличие и за да се отбележи случаят, двамата получили специални ризи от черна коприна, върху които с изискани златни букви бил изписан девизът на града: „Каквото се случи във Вегас, си остава във Вегас“. Готови за истинския свят, те се завърнали в Калви и поели управлението на хотела. Справяли се добре и разширили бизнеса — включили барове, плажна концесия и едно-две предприятия, които в интерес на истината не бяха съвсем законни.

— Добри момчета са и вярвам, че ще свършат работа, — отбеляза Рьобул.

— Трябва да изглеждат респектиращо, Франсис. Ами униформи?

Рьобул потупа носа си отстрани.

— Вече имат полицейски униформи. Представа нямам защо, но по-добре да не питам.

Самолетът започваше да се спуска към Калви. Рьобул се наведе към Сам.

— Има нещо, което не сме обсъдили. Ти спомена за лекар. Къде ще намерим нашия лекар?

— Пред очите ти е. Ще отида аз.

— Ти? Невъзможно. Виждали са те. Познават те.

— Не и с хирургическа маска, фалшиви очила, лекарско облекло и с шапчица, от онези, които носят лекарите по време на операция. Ще виждат само веждите ми.

Рьобул замислено потърка брадичка.

— Може би. Но ще те познаят по гласа, по акцента.

— Няма да говоря английски. Всъщност изобщо няма да говоря. Няма да е необходимо. Имам си тайно оръжие.

— Какво?

— Сестра, която говори френски и английски.

* * *

Калви, родното място на Христофор Колумб, е едно от най-красивите места на остров, пълен с красиви места. Шестстотингодишната крепост, построена на нос, доминира над град със зашеметяващи гледки към морето и тесни улици и именно в бар на една от тези тесни улици Сам и Рьобул щяха да се срещнат с братята Фигатели.

„Пуркоа па“ изглеждаше като десетки други средиземноморски барове — рибарски мрежи, плакати на футболни отбори, рамкирана снимка с автограф на Джони Холидей, телевизор с плосък екран и няколко изящни стари огледала със сивото замъгляване от годините, видимо през стъклото. Беше избран за срещата, защото беше собственост на Фигатели и имаше уединено задно помещение.

— Малко сте подранили — уведоми ги момичето зад бара. — Те са на път. Моля, последвайте ме.

Отведе ги в малка стая, натъпкана с каси пастис и корсиканско уиски. Дървена маса с четири стола беше поставена в средата и докато гостите се настаняваха, момичето се върна с поднос — две кафета, две чашки, обикновена тъмнозелена бутилка с написан на ръка етикет, който гласеше просто „Фло и Жо“.

Рьобул забеляза, че Сам гледа бутилката.

— Това е myrte, корсикански ликьор с ароматна мирта. Наричат го закуската на рибаря. — Той напълни чашите и подаде едната на Сам. — Да пием за Елена и скорошното й завръщане.

Сам отпи една глътка. Напитката беше гъста и медено сладка, със силен, леко стипчив вкус, който се разливаше в цялото тяло.

— Добро е. Домашно?

Рьобул тъкмо започваше да разяснява тънкостите на приготовлението на myrte, когато вратата се отбори и се появиха братята Фигатели, и двамата носеха издути чанти. Нападнаха Рьобул с неистов възторг, целуваха го, тупаха го, прегръщаха го.

— Хей, Сису, радваме се, че те виждаме. Къде се губиш? Какво става? Кой е приятелят ти?

Братята и Сам се запознаха и ръката на Сам беше енергично намачкана и от двамата. Мускулести, с широки гърди, черна коса и сините очи, които понякога се срещат около Средиземно море, те изглеждаха корави и компетентни момчета. „Сериозни хора“ — така ги беше описал Рьобул. Той си погледна часовника.

— Нямаме много време. Донесохте ли униформите? — Братята кимнаха. — Добре. Сега ще ви обясня за какво става въпрос.

Половин час по-късно четиримата пътуваха към летището. Сам беше впечатлен от начина, по който братята откликнаха на разясненията. Слушаха напрегнато и прекъсваха само за да задават интелигентни въпроси. Той си позволи да изпита тръпките на подновения оптимизъм. Сега оставаше само да ангажира сестрата.

Позвъни й от самолета.

— Дафни, обажда се Сам. Имам голям проблем. Можеш ли да дойдеш в къщата ми след около час?

— В какво си се забъркал, непослушно момче? Разбира се, че ще дойда.

След като Дафни Пъркинс приключи телефонния разговор, изпита познато и приятно чувство на очакване. Беше се уговорила да прекара следобеда с приятели в игра на вист и увлекателни разговори, но това несъмнено беше по-вълнуващо. Сам винаги се забъркваше в нещо интересно. Такъв калпазанин.

* * *

Елена се размърда, отвори очи и се опита да седне. Чувстваше се замаяна и й се гадеше. Гърлото й беше пресъхнало и й беше трудно да се съсредоточи. Едва осъзнаваше, че до нея в тъмната каюта седи фигура, и почти не усети иглата, която се забиваше в ръката й. Заспа отново.

* * *

— Ако имаш бутилка тъмна английска бира, скъпи, ще ми дойде добре. Страшна жега е.

Сам погледна в хладилника. Най-близкото до тъмна английска бира беше бутилка тъмна немска bock, която сипа в чаша и сложи пред Дафни. Тя отпи продължително и жадно.

— Така е много по-добре, скъпи. Благодаря ти. Тези пътища са толкова горещи, а горкият ми стар ситроен няма климатик. — Тя отпи отново и попи устните си с дантелена кърпичка. — Кажи сега какъв е проблемът, който спомена.

Когато Сам приключи разказа си, устата на Дафни беше присвита гневно.

— Мерзавци! — възмути се тя. — Трябва да бъдат бичувани. Горкото, горкото момиче. С какво мога да помогна?

Сам й описа приготовленията за спасителната акция.

— Аз ще бъда лекарят — обясни той, — но там е проблемът. Мога да се дегизирам, но не мога да скрия гласа си. Ще се преструвам на лекар французин, който не говори нито дума на английски. И ето къде, надявам се, ще се включиш ти — като преводач с медицинска подготовка, който може да предаде указанията ми на английски. С други думи, ще бъдеш сестра Пъркинс, силната дясна ръка на доктора. — Сам я погледна с въпросителна физиономия и вирната глава. — Разбира се, ако си готова на това.

Усмивката, разцъфнала на лицето на Дафни, беше достатъчно красноречив отговор.

— Колко забавно! — възкликна тя. — Естествено, че ще го направя.

— Случайно да ти се намира сестринска униформа?

Дафни стисна устни.

— От много години мъж не ми е задавал този въпрос, скъпи. Нямам. Но мога да си набавя от приятелка, която работи в „Ла Тимон“. Това е голяма болница и там имат всичко — колкото искаш униформи. Да си осигуря ли и стетоскоп?

Сам се усмихваше с облекчение.

— Защо не? Вземи два даже.

Уговориха се Дафни да се върне в къщата вечерта около девет часа и да се отправят към Старото пристанище малко преди десет. Докато Сам я наблюдаваше как насочва стария си ситроен през портата, мислено извика три пъти ура за нея. С такива жени, каза си, няма нищо чудно, че Британската империя е просъществувала толкова дълго.

Сам намери Мими и Филип при басейна — Мими се беше свила на шезлонг под чадър, а Филип беше в плиткия край на басейна и правеше упражненията, препоръчани от сестрата. Той махна на Сам и се качи по стълбите от басейна, като потрепваше от болка.

— Странно е, мога да се движа във водата, без да изпитвам никаква болка, но сега, уф! Какво е развитието при теб?

— Имаме сестра: мис Пъркинс, дамата, която ми помогна с представянето. Тя е страхотна. Ще е тук довечера в пълно сестринско одеяние. Ще я накарам да измери температурата на Мими.

— Ами твоите дрехи?

— Оливие ги взима в момента. А двете момчета от Корсика ще дойдат в къщата в девет часа. Ще тръгнем всички заедно. Предполагам, че ако стигнем до лодката малко след десет часа, между вечерята и времето за лягане, всичко ще е тип-топ. С малко късмет до един ще са пияни.

— Няма ли място на лодката за журналист инвалид?

— Никакъв шанс. Но го погледни така: историята ще е твоя, без да се намокриш.