Питър Мейл
Марсилска афера (6)

Шеста глава

Сам дочете последните документи и се облегна на стола си с въздишка на облекчение. Сега знаеше достатъчно, повече от достатъчно за строителните планове на Рьобул — от броя на местата в пристанището до цвета на керемидите и размера на баните. Следващата стъпка беше да преобрази този сбор от детайли в едночасово предварително представяне пред комисията на Патримонио. Той се изправи, протегна се да разкърши наболяващия го гръб и отвори кепенците, за да пропусне слънчевите лъчи. Красива синьо-златна средиземноморска сутрин. Зачуди се как ли я карат Елена и Мими и устоя на изкушението да позвъни на Елена и да я покани на обяд. „Работата, напомни си той. Тук си тук, за да работиш“.

По-нататъшните усилия за дисциплиниране му бяха спестени от иззвъняването на телефона. Обаждаше се Филип. Звучеше потайно и заговорнически.

— Можеш ли да говориш?

Сам се запита дали да не провери под бюрото за подслушвателни устройства.

— Разбира се. Давай.

— Имам познат, който работи в един бар на Старото пристанище. Човек, който си отваря очите и ушите. Е, негов приятел през лятото върти малък бизнес с лодките, които отиват до Фриул — сещаш се, островчетата близо до брега. И познай кой е там през последните няколко дни, в едно от скритите заливчета.

Мислите на Сам прелетяха в диапазона от президента Саркози до Брад Пит.

— Не знам, Филип. Ти ми кажи.

— Лорд Уепинг. Интересно, нали? И това не е всичко. Миналата вечер е направил парти на яхтата си, която по случайност се нарича „Свободната лира“. Казвали са ми, че това е английска шега. И кой според теб е бил сред гостите му?

— Президентът Саркози? Брад Пит?

— Сам, това е сериозно. Патримонио е бил на яхтата. Какво ще кажеш?

— Безобразие — възмути се Сам, но далеч не беше изненадан. — Непочтено и безобразно. Накъде отива този свят? Най-добре да кажа на партньорите си. Може би ще уредят да застреляме Уепинг.

Филип изсумтя раздразнено.

— Все се шегуваш. Но, казвам ти, подобна близост не е никак добра новина. Както и да е, според мен трябва да отидем да огледаме лодката. Това ще е интересен детайл за статията ми.

— Статията ти?

— Всъщност поредица, която подготвям за вестника. Нарекъл съм я „Дневник на застрояването“. Ето, ще ти прочета първия абзац. — Той прочисти гърло и докара авторитетния, плътен глас на телевизионен водещ на новини. — „Анс де Пешьор, спокойно убежище за марсилските рибари от безброй векове, скоро ще бъде напълно преобразен. А как точно — ще се реши през следващите седмици от благоустройствена комисия под ръководството на Жером Патримонио, изтъкната личност в градската управа от дълго време. Комисията ще разгледа три конкурентни проекта, ще представим в нашата специална поредица компаниите зад всеки от тях, така че вие, нашите читатели, да бъдете в течение на най-значителната промяна на марсилското крайбрежие от векове“. — Гласът на Филип отново стана нормален. — Не е зле, а? По-нататък ще стигна до мръсотията.

— Намерил си мръсотия?

— Повярвай ми, ще намеря. В строителния бранш винаги има мръсотия. А сега на въпроса — можеш ли да дойдеш след половин час на Старото пристанище? Имам приятел с лодка, който може да ни откара до Фриул. Ще направя някоя и друга снимка на яхтата на Уепинг, ще е от полза за статията.

 

 

Сам се усмихваше, когато затвори телефона. Въодушевлението на Филип беше заразно и той си даде сметка, че с нетърпение очаква експедицията. Но първо искаше да осведоми Рьобул за последните новини.

Когато чу, че Патримонио е бил на яхтата на Уепинг, Рьобул реагира лаконично и неласкаво.

— Този е connu connu un parasite^[1]. Авантаджия. Ще отиде на погребение на непознат, ако се предлагат напитки.

След като узна за пътуването на Сам до Фриул, той му пожела bon voyage^[2].

— И ако ти се удаде възможност, удави Уепинг.

 

 

Старото пристанище беше претъпкано с хора, както обикновено е в слънчеви утрини, и на Сам му бяха необходими няколко минути да открие Филип. Накрая го зърна на моторна лодка, вързана край един от фериботите, отиващи до островите. Капитанът на ферибота и един матрос се бяха надвесили отстрани и флиртуваха с екипажа на лодката, млада блондинка, докарана с яхтсменска шапка и нещо, което приличаше на две носни кърпички, крепени от оптимизма.

Филип, който далеч не изглеждаше мореплавателски в черния си костюм, помаха на Сам и го въведе на борда.

— Моят приятел Жан-Клод — обяви той, като се обърна към дребен, жилав мъж, кафяв като орех, който беше застанал зад руля. — Той е капитанът, така че покажи уважение. А Бригита е помощник-капитанът. Добре. Да потегляме!

Под съпровода на клокоченето на мощния двигател Жан-Клод си проправи път между стройните редици от закотвени малки платноходки и излезе в открито море.

Сам ненавиждаше лодките. За него те бяха прокълнати с два ключови недостатъка: никога няма достатъчно място и човек не може да слезе. Въпреки това установи, че се наслаждава на чистия солен въздух и на великолепната гледка към Марсилия, простираща се зад дългата бяла диря, която оставяха, докато лодката излизаше от Старото пристанище с лека извивка на югозапад.

Жан-Клод обясни какъв маршрут следват.

— Яхтата на лорд Уепинг е ето там — посочи той остров почти право напред, — но не можем да я видим, защото е закотвена в залив между островите Ратоно и Помег. Те закриват гледката от града, препречват погледа на всеки, който наблюдава от Марсилия. Това е най-закътаният пристан, за който можеш да мечтаеш. Ще видите. Сега ще минем покрай северното крайбрежие на Ратоно, ще завием в Бе дю Гран Суфър, et voilà.

След пет минути навлязоха в залива. Жан-Клод изключи двигателя и те едва помръдваха. Скоро пред тях се разкри „Свободната лира“ в целия си блясък. Носът й сочеше към входа на залива. Дори отдалече изглеждаше огромна, същински снежнобял колос, и докато се приближаваха, като че ли се уголеми още повече, заплашвайки да закрие по-голямата част от небето.

— Бива си я, нали? — възхити се Жан-Клод. — Ще завия, за да видите някои от играчките.

Минаха бавно покрай внушителния мостик, на който се развяваше знамето на лорд Уепинг, голямо У върху земното кълбо. После видяха радара, гредите — Сам забеляза, че са празни, — където обикновено е закрепена моторната лодка на яхтата, безупречно нанесената боя, блестящите люкове и кацнал на кърмата като някакво огромно лъскаво насекомо бял хеликоптер с големи алени букви отстрани, които гласяха „Уепингер“.

Докато Сам се чудеше колко ли галона харчи на миля яхтата, осъзна, че ги наблюдават. Млад матрос, облечен в бяло, оглеждаше обстойно Бригита през бинокъла си.

— Бригита? — обърна се Сам към жената. — Би ли ми направила услуга? Помахай на младежа на борда.

Бригита, която се беше облегнала на стъклото на лодката, се изправи, свали си шапката и я размаха енергично, като доста опъна горната част на банския си костюм. След моментно колебание матросът се засмя и помаха с бинокъла си в отговор. Жан-Клод приближи лодката достатъчно, за да могат да разговарят.

Сам вдигна поглед към младежа.

— Страхотна яхта! Каква красавица!

Без съмнение поощрен от изгледите за близка среща с Бригита, матросът ги подкани да се приближат още.

— Собственикът и гостите му са на сушата. Искате ли да разгледате набързо?

Матросът се представи като Боб, беше човек, който определено е пропуснал призванието си като екскурзовод. Поведе ги, като описваше, обясняваше, акцентираше и посочваше особено интересни неща, а Филип, който очевидно имаше проблем с мобилния си телефон, вървеше най-отзад. Бяха им показани мостикът и неговите навигационни чудеса, палубата за слънчеви бани и джакузито, огромната трапезария със скара, достатъчно голяма за цяло стадо овце, и главната каюта. Тя беше симфония от златисто и бяло — бели стени, лампиони от златно ламе, бял килим, огледала със златни рамки, бели кожени канапета и кресла, — което накара Сам да промърмори: „Да се надяваме, че никой няма да хване морска болест. Няма къде да повърнеш“.

Обиколката завърши с поклонническо посещение на хеликоптера, където гостите застанаха в уважителен полукръг, докато Боб рецитираше подробности за машината: пътническия му капацитет от четирима души, пробега му, скоростта, безшумността на двигателя, лекотата на кацане и прочее, и прочее. Накрая, зашеметени от това пресищане с информация, гостите бяха пуснати да се отправят обратно към пристанището.

Сам, който ясно си даваше сметка защо Филип изоставаше, попита приятеля си дали се е сдобил с необходимото, Филип вдигна телефона си и се усмихна.

— Достатъчно, за да напълня цял фотоалбум.

Вятърът се беше усилил и затрудняваше разговора. Сам наблюдаваше вълните и мислите му се върнаха към току-що видяното. Колкото и да не харесваше лодки и да намираше идеята да похарчиш състояние за нещо такова за непонятна, посещението го бе накарало да се замисли отново за мъжа, срещу когото се изправяше. Въпреки съмнителния си вкус по отношение на интериора Уепинг несъмнено беше изключително богат. А както Сам знаеше, човек не забогатява толкова много с глупост.

* * *

Групата, седнала на най-хубавата маса на терасата на ресторант „Перон“, се бе подготвила за дълъг обяд. Ако някой в този момент бе решил да погледне към морето, щеше да съзре лодката на Жан-Клод, която влизаше в пристанището, но всички бяха твърде заети да обръщат внимание на домакина си. Лорд Уилям Уепинг даваше прием.

Вдясно от него беше настанен възрастен член на благоустройствената комисия и основната причина за обяда — мосю Фор, скромен на вид мъж в строг сив костюм. Според сведенията, получени от Патримонио, той беше „малко ненадежден“, тоест не можеше да се гарантира, че когато настъпи моментът да избира между трите проекта, ще гласува, както му кажат. Би било полезно, предложи Патримонио, мосю Фор да получи малко специално внимание и да се почувства важен.

В съседство с Фор беше единствената жена в групата, приятелката на Уепинг, Анабел Сайкс. Родена в семейство в периферията на аристокрацията, нейните образци в живота — херцогинята на Корнуол и Мадона, говореха за привързаността й както към британската върхушка, така и към света на блясъка. Суетна, привлекателна и безкрайно податлива на подкупи под формата на бижута, дизайнерски дрехи, копринено бельо и джобни пари, тя се бе запознала с лорд Уепинг в Аскот и буквално беше отнесена, когато той я хвърли обратно до града с хеликоптера си. По-късно със свенливо пърхане с мигли щеше да описва момента като любов от пръв поглед.

От другата й страна беше още един наследник на добро семейство, Тайни де Салис, възпитаник на „Итън“, който бе кривнал от правия път. Той беше шкипер на яхтата и пилот на хеликоптера. Огромен като варел (оттам и прякорът му^[3]), той се радваше на дискретно разбирателство с Анабел Сайкс благодарение на привилегирования си произход. Уви, той не беше спасил Де Салис от последствията на страстта му към хазарта. Беше се запознал с лорд Уепинг, в онези дни процъфтяващ букмейкър, когато бе натрупал дългове и не можеше да ги плати. Всъщност на първата им среща присъстваха и биячите на Уепинг, на разположение, в случай че се наложи да се поощри плащането, като се счупят една-две ръце или един-два крака. Де Салис беше спасен от чара и уменията си с лодките и леките летателни апарати и в крайна сметка изплащаше дълговете си, като работеше за Негова Светлост.

Изглеждащ още по-дребен в сравнение с Де Салис, до него седеше личният адвокат на Уепинг, Рей Прендъргаст, наричан зад гърба му Пора. С ръста на жокей и инстинкта на гангстер на Прендъргаст му се носеше славата, дори сред най-изтъкнатите колеги в правната област, на човек, когото не бива да ядосваш. Ширеха се слухове за връзките му с подземния свят, за уреждане на спортни състезания, за подтикване на свидетели към лъжесвидетелстване, дори за манипулиране на съдии. Но нищо не бе доказано и той беше изключително ефективен в услугите си към лорд Уепинг, що се отнася до избягването на данъчно облагане, добиването на имоти, спекулации с акции и три потенциално скъпи развода. (След последния беше написал следното съобщение на лорд Уепинг — „Съпругата е извадена от портфейла“, фраза, впоследствие влязла в обращение сред лондонските бракоразводни адвокати.)

Телохранителите Брайън и Дейв, зяпащи намръщено света зад катраненочерни слънчеви очила, бяха последните членове на антуража на Уепинг. Те бяха останки от време, когато букмейкърите понякога се нуждаеха от мускули, и намираха настоящия си живот някак прекалено кротък. Както Брайън беше казал на Дейв онзи ден, не бяха пребивали никого от години. А и парите бяха прилични.

Лорд Уепинг погледна одобрително празната си чиния. Тези жабари определено знаеха как да готвят. Беше послушал съвета на сервитьора и поръча noisette d’agneau en croûte de tapenade, без да е съвсем сигурен какво точно е това, и беше приятно изненадан от съчетанието на агнешко във фина кора с маслини, каперси, аншоа и подправки. Беше ред на сиренето и после пудинг. И след това, тъй като седяха на терасата, можеше да приключи с пура. Чувстваше се необичайно благоразположен и се обърна да види как я кара почетният му гост мосю Фор.

Имаше още една приятна изненада, Фор действително говореше английски и изглеждаше податлив на предпазливите първи опити за сближаване от страна на Уепинг. Те, разбира се, включваха обиколка по крайбрежието на „Свободната лира“ и може би мадам Фор също щеше да се присъедини. Или може би не, помисли си Уепинг, като забеляза какво внимание обръща Фор на Анабел Сайкс. Тя беше решила да разговаря с него на най-добрия си френски — научен в гимназията в Лозана, и той видимо беше запленен не само от Анабел и деколтето й, но и от обилните количества розе, които поглъщаше.

След като Фор бе щастливо ангажиран, лорд Уепинг можеше да се отпусне, докато обмисля следващия си ход. Патримонио вече броеше парите, които щеше да получи от своя дял от строителните разходи, Фор изглеждаше настроен да сътрудничи. Това означаваше, че остават петимата членове на комисията, с които Уепинг щеше да се срещне на официалния коктейл по-късно през седмицата. Ако успееше да подкупи двама, мнозинството щеше да е на негова страна. Щеше да помоли Патримонио да посочи две лесни жертви. Облегна се на стола си и повика сервитьора, поднасящ виното. Искаше нещо специално със сиренето. Заслужаваше го.

* * *

Елена затвори очи и се отдаде на дълбокия и успокояващ натиск, съвсем малко преди прага на болката, прилаган от пръстите на масажистката, които се спускаха надолу по гръбнака й. Това беше предложение на Мими и подходящ завършек на трескавите няколко часа на разглеждане на забележителности, пазаруване и обяд. Беше записала часове за следобедни процедури да се поглезят в комплекса в „Шато Берже“, високо на „Корниш Кенеди“. Възстановителни компреси от топла кал, душове под тънки струи от подгрята морска вода и четиресет минути зонова терапия, приключващи с един от специалитетите на комплекса, massage energetique. Блаженство.

Елена мислено прехвърли деня до момента, ден, започнал в кафене на Старото пристанище. Както е обичайно за жени, които се срещат за пръв път, двете с Мими се бяха подложили на обстоен, макар и потаен оглед, който включваше обувките, чантите, слънчевите очила, косата и грима. И двете бяха доволни да видят, че другата е положила усилия — Елена беше облечена в бледолилава ленена рокля без ръкави, а Мими в тесни черни панталони и крепирано бяло сако.

Докато пиеха кафе, съставиха план за сутринта и започнаха с една от любимите гледки в Марсилия, невероятната шир на града и морето, която възнаграждаваше всеки, изкачил стръмните стъпала на „Нотр Дам дьо ла Гард“. Друга основателна причина за катеренето беше да се види забележителната колекция на базиликата от вотивни дарове, изрисувани от благодарните моряци и рибари, оцелели в морските опасности. Както отбеляза Мими, изображенията на потънали кораби, удавени моряци, бури и урагани ни най-малко не пораждат копнеж по живота на океанската вълна и с подновена привързаност към сушата те се отправиха към относителната безопасност на бутиците по „Рю Паради“ и „Рю дьо Ром“.

По това време двете вече се разбираха много добре. Всъщност не спираха да говорят. Мими искаше да знае всичко за Ел Ей — любопитството й беше изострено от посещението на Филип и последвалия му възторжен разказ. Елена беше също толкова заинтригувана да чуе от вътрешен човек резюме за Марсилия, Екс, Авиньон и дори далечния рай Сен Тропе. Утрото мина толкова приятно и бързо, че те закъсняха за ресторанта. Когато пристигнаха, масата им — запазена, защото Филип от години беше редовен клиент — беше единствената останала незаета.

Той им беше направил резервация в „Льо Бушес“ на „Рю дю Вилаж“, ресторант, убедително замаскиран като месарница. В задната му част, след витрините с говеждо, агнешко и телешко, една врата бодеше към малка, препълнена с хора стая, засенчена от слънцето от разпрострялата се огромна бугенвилия въпреки стъкления си покрив.

— Филип реши, че мястото ще ти хареса, защото месото е много вкусно, а според него типичните американци обичат месо. — Мими се усмихна. — Надявам се да е прав.

— Напълно — потвърди Елена, като се огледа и не видя нито един човек, който да прилича на турист. — Предполагам, че всички са французи.

Мими поклати глава.

— Не, не, всички са марсилци.

Преди Елена да успее да разучи това интересно разграничение, сервитьорът се приближи с менютата и две чаши шампанско.

— Комплименти от мосю Филип — каза той. — В менюто за днес имаме неговите любими ястия. En plus^[4] той ни заръча да му пратим сметката.

Мими остави менюто си и погледна Елена.

— Гладна ли си?

Елена се замисли за обичайния си работен обяд от заешка храна, която изяждаше на бюрото си.

— Разбира се. Аз съм от типичните американци.

Мими кимна на сервитьора, който се втурна към кухнята.

Елена вдигна чаша.

— Наздраве. Ще узная ли какво ще ядем?

— За начало bresaola^[5] с артишок, сушени домати и пармезан. После говежди бут с парче домашно приготвен гъши дроб отгоре. И шоколадов фондан. Добре ли ти звучи?

— Все едно съм в рая.

Двете жени бяха впечатляваща двойка и получиха доста възхитени погледи, предимно от мъжката клиентела. Елена можеше да мине за местно момиче с черната си, дълга до раменете коса и маслинова кожа. Мими, от друга страна, изглеждаше все едно си е взела почивен ден от някоя от по-модерните улици на Париж. Бледа кожа, посипана леко с лунички, и коса отрязана късо, почти като косата на Филип, която беше тъмно, наситено къносано червено, каквото може да излезе само изпод ръцете на първокласен фризьор. Лицето й с огромни кафяви очи и плътни устни беше постоянно развълнувано, на него се редуваха развеселено, изненадано или запленено изражение като реакции на думите на Елена. Разговорът течеше леко с обичайните теми за работа, почивки и дрехи, след което неизбежно стигнаха до разпалено обсъждане на мъжете (като цяло) и на Сам и Филип (конкретно). И двамата бяха преценени като проекти в процес на развитие, способни на по-нататъшно подобрение. Но обещаващи, обещаващи.