Питър Мейл
Марсилска афера (7)

Седма глава

Сам си подсвиркваше, докато се връщаше по градинската пътека, свързваща плувния басейн с терасата. Беше в добро, оптимистично настроение. Днес изглеждаше като поредния от тристата дни слънце, обещавани всяка година от туристическата служба. Вечерта беше приемът на Патримонио, когато работата щеше да започне да става наистина интересна. И Елена явно се бе отдала на безметежния живот с ентусиазма на дългогодишна затворничка, внезапно възвърнала свободата си.

Ето я, седеше край маса на терасата, облечена в бял халат, съзерцаваше голяма кана café au lait и брой на „Хералд трибюн“. Сам се наведе да я целуне по главата, още мокра от душа.

— Добро утро, съкровище. Как си днес? Трябваше да дойдеш да поплуваш. Водата беше идеална. Бях като млад делфин.

Елена вдигна поглед, затворила едното си око срещу слънцето.

— Направих две дължини под душа. — Тя се пресегна за тъмните си очила. — Кажи ми нещо, Сам. Какво те прави толкова наперен сутрин?

Сам си сипа кафе, докато обмисляше отговора си.

— Чистата съвест — отвърна, като седна. — И любовта на добра жена.

Елена изсумтя пренебрежително. Тя никога не беше в най-чудесната си форма сутрин, докато Сам тутакси — и вбесяващо — се оживяваше със ставането. В миналото това бе водило до опасни моменти по време на закуска. Но днес слънцето и обстановката упражняваха успокоителното си въздействие и двамата седяха в мир и разбирателство, докато си пиеха кафето.

Мълчанието наруши Елена.

— Забравих да ти кажа. Мими си е взела няколко дни отпуск, за да ме разведе наоколо. Не е ли страхотно? Сен Тропе, Люберон, Екс, навсякъде. И днес ще отидем с лодка от Касис до онези малки заливчета по крайбрежието.

— Наричат се calanques — каза Сам. — Не можеш да стигнеш до тях по шосето, трябва или с лодка, или пеша. Забележително място за пикник, може да си направим, когато приключа работата.

— Каква ти е програмата за деня?

Сам въздъхна.

— Нищо вълнуващо. Трябва да отида до канцеларията за проектите, да се регистрирам, да си взема акредитивите, да се усмихвам на всички. Такива неща. След това искам да се уверя, че макетът е поставен, както трябва. Довечера би следвало да е по-интересно. Тогава е приемът, когато ще се покажем в най-добрата си светлина.

— И аз ли?

— Особено ти. Очарователна и скромна — и никакви танци по масите. — Сам си допи кафето, погледна си часовника и се изправи. — Забавлявай се с Мими. И не прави нищо, което аз не бих направил.

* * *

Канцеларията за проектите, разположена над пристанището в една от красивите стари сгради, които са били почистени с пясък, излъскани и като цяло възстановени до блясъка си от XIX век, явно беше претъпкана с някои от най-прелестните момичета на Марсилия. Едно от тях отведе Сам до обособена част, където секретарка пазеше светая светих на шефския кабинет.

Преди Сам да довърши първото си внимателно подготвено изречение на френски, секретарката се усмихна, вдигна ръка и попита:

— Може би предпочитате да говорим на английски?

— Не очаквах английски.

— Тук всички говорим английски. Това е част от подготовката за 2013 г., когато Марсилия ще е Столица на културата. Дори таксиметровите шофьори учат английски. — Тя се усмихна отново и сви рамене. — Или поне така твърдят.

Настани Сам на стола срещу себе си и му поиска документ за самоличност, преди да му подаде папка и формуляри, които трябваше да попълни. Тъкмо беше преполовил единия, когато бе разсеян от полъх на скъп одеколон от мъж, който премина бързо покрай него и влезе в кабинета.

— Това е…

Секретарката кимна утвърдително.

— Шефът ми, мосю Патримонио. Той е председател на комисията.

Звукът на бутона за повикване на телефона на секретарката сложи край на разговора и тя вече се изправяше, когато вдигна слушалката. Взе си бележник и се извини на Сам, след което забърза към кабинета, оставяйки го да се върне към формулярите. Когато беше попълнил половината, той хвърли един поглед на съдържанието на папката: табелка с името, тънък набор документи и красиво надписана покана за приема. Чудеше се дали да тръгне, или да остане, когато вратата на кабинета се отвори и секретарката излезе, следвана от председателя на комисията и неговия одеколон.

Патримонио беше мъж, който се отнася сериозно към външността си. Костюмът му беше истинска поема от лек перленосив камгарен с прилепнала кройка в италиански стил, оставяща скъпоценно малко място в джобовете за нещо по-обемисто от копринена кърпичка. Екстравагантни небесносини бутонели стърчаха от ръкавите на сакото му, а над левия имаше голям часовник „Панерай“, носен по маниера на Джани Анели. Висок и слаб, с черна коса, като се изключат сиви кичури, загладени от слепоочията, той беше образец на елегантността. Сам се почувства зле облечен в карираната риза и памучните панталони.

Патримонио се приближи с протегната ръка.

— Enchanté, мосю Левит, enchanté. Добре дошъл в Марсилия. Натали ми каза, че сте тук. Надявам се, че се е грижила добре за вас?

Преди Сам да успее да отговори, единият крачол на панталоните на Патримонио започна да вибрира.

— Ах, извинете — каза той и измъкна тънък като лист хартия телефон от джоба си, след което се оттегли на спокойствие в леговището си.

— Е, предполагам, че това е краят на малката ни среща — отбеляза Сам.

— Той е много зает — усмихна се Натали, докато взимаше книжа от бюрото си. — А сега, ако ме извините…

„Явно всички, освен мен са много заети“, помисли си Сам и реши да се възползва от бездействието си, като се разходи до Старото пристанище да изпие едно кафе на слънце и да прегледа папката, дадена му от Натали.

Всъщност виковете на продавачите на риба на Ке де Белж му се сториха много по-забавни от документите в папката, които бяха пострадали от вредното влияние на творческите пориви на комисията и представляваха досадна поредица от нескопосани клишета на всяка страница. Кратка история на Марсилия бе последвана от фукане за избирането на града за Европейска столица на културата през 2013 г. (с очакван приток от десет милиона посетители), след което идваха тромаво описание на прелестите на Анс де Пешьор, твърде техническо разяснение на процеса на подбиране на трите проекта финалисти и уверение — задължително в тези „зелени“ времена, че проектът по никакъв начин няма да е в ущърб на околната среда. Цялото нещо беше класика в жанра, образец на надуто бюрократично пустословие и Сам мислено си отбеляза да оформи представянето си в същия дух. Шегите отпадаха. Строгостта беше на дневен ред. Самата мисъл за това извика прозявка.

* * *

На по-малко от три мили лорд Уепинг и Рей Прендъргаст се бяха надвесили над купчина книжа в личната каюта на Негова Светлост. Преглеждаха документацията на бизнес интересите на Уепинг, новините не бяха добри, дори по-лошо, бяха потенциално катастрофални.

Проблемът беше извънредно оптимистичното финансиране на дейностите с пари назаем, съчетано с коварни спадове в глобалната икономика, според описанието на Прендъргаст. Сигурните капиталовложения бяха станали неизгодни. Дългосрочните капиталовложения не бяха донесли очакваните приходи. Имаше все по-силно недоволство от страна на банките, които ставаха все по-нервни във връзка с огромните заеми, отпуснати на Уепинг. Дори ядрото на бизнеса му, залаганията, страдаше от последствията на засилената конкуренция, и парите, които му носеха, едва стигаха за обслужване на плащанията по лихвите.

— С други думи, Били, ако тази сделка не се осъществи, спукана ни е работата — заключи Прендъргаст. — Ще загубиш и ризата на гърба си. Е, да, още има малко скътани пари на Кайманите и в Цюрих, но ще трябва да се простиш с всичко останало.

Лорд Уепинг си дръпна от пурата, докато обмисляше бъдещето без къщата на „Итън скуеър“, двуетажния апартамент на „Парк авеню“, хижата в Гщад, яхтата, състезателните коне, автопарка от свръхмощни коли. Всичко това би изчезнало. А с него без съмнение и Анабел Сайкс.

Прендъргаст потърка очи и с копнеж си помисли за халба английска бира. Прекара половината нощ в опити да изцеди някакви добри новини от цифрите и беше изтощен. Освен това до гуша му бе дошло от живота на яхтата, където беше неудобно тясно и го хранеха със странна чуждоземна храна. Що се отнася до французите, с които се бе запознал, не би искал да има нищо общо с тях. Болшинството бяха ненадеждни примадони. От самото начало беше препоръчал на клиента си да не се захваща с този проект. По ирония на съдбата сега той беше единственият шанс за спасение на империята на Уепинг.

— Както казах, ако този проект не се осъществи, спукана ни е работата. И какви според теб са изгледите за успех?

Уепинг беше човек на хазарта. Изповядваше бизнес философия, че за да натрупаш състояние, трябва да спекулираш. Беше му вършила добра работа в миналото и въпреки фактите продължаваше да храни надежди за бъдещето.

— Проблемът ти, старче, е, че винаги виждаш чашата наполовина празна, а не наполовина пълна.

— Прекарах по-голямата част от миналата нощ да гледам чашата, Били. Не е наполовина празна. Съвсем суха е. Няма нито капка. Не ти се налага да се занимаваш с банките, както на мен. Виж това.

Прендъргаст извади купчина листа и ги разтвори като ветрило на масата пред Уепинг — имейли, писма, всички с кажи-речи едно и също послание: искаме си парите, и то веднага.

Разбира се, изказът беше по-завоалиран. Имаше „нарастваща загриженост“ за „неприемливата ситуация“. Споменаваше се „изключително голямата неустойчивост“ на пазара. Изразяваше се съжаление, че е толкова трудно да се свържат с лорд Уепинг. И във всички случаи се стигаше до неотложното настояване за присъствието на лорд Уепинг, за да бъдат решени възникналите въпроси.

— Сам виждаш — каза Прендъргаст. — Искат кръв. Следващата им стъпка ще бъде да се обърнат към закона. Това е, Били. Всичко или нищо.

По-нататъшните лоши новини бяха спестени на Уепинг от появата на Анабел Сайкс, загоряла след сутрин, прекарана на палубата за слънчеви бани, и облечена за обяд в бели джинси и бяла фланелка, и двете с един размер по-тесни.

— Миличък — подхвана тя, — аз съвсем мъничко се притеснявам за времето. — Погледна си часовника, един от най-изящните модели на „Картие“. — Колко трае полетът до Монако? Не бива да закъсняваме за обяд. Мисля, че член на кралското семейство ще бъде там, напълно инкогнито. От кралското семейство на Монако, разбира се, но все пак.

Рей Прендъргаст вдигна поглед към Анабел, като отново почувства неприязънта, която правеше всичко възможно да прикрива, откакто миналата година тя се бе присъединила към менажерията на Уепинг. Надменна кокона, така я наричаше тайно, устремена към всичко, което може да докопа, и с щения да стане четвъртата лейди Уепинг. Във всяко отношение ненужен разход. И въпреки това изглежда, че Уепинг беше лапнал нея. Прендъргаст потупа книжата пред себе си.

— Да приключим, преди да тръгнеш, Били.

Уепинг сви извинително рамене, поглеждайки към Анабел и й заръча:

— Кажи на Тайни да подгрее машината. Идвам след две минути.

Анабел му прати въздушна целувка, наметна през рамо чанта от крокодилска кожа с размера на войнишка раница и изчезна в търсене на хеликоптера.

Уепинг погледна към книжата и изгаси остатъка от пурата си в кристален пепелник.

— Така, прати на всички имейли. Обясни им, че съм много зает със заключителните преговори, които ще ми осигурят мащабен строителен проект в Марсилия. Те ще привършат след седмица-две и тогава ще се върна в Лондон, за да споделя лично добрата новина с тях. — Уепинг се изправи, като изтръска пепел от пурата от предницата на ризата си. — Това би трябвало да озапти копелетата.

— Да се надяваме, Били. Да се надяваме.

* * *

Кратко изкачване по стръмнина от Старото пристанище води до великолепна група от сгради, известни сред марсилците като „Ла Вией Шарите“ или просто „Ла Шарите“^[1]. Беше дело на Пиер Пюже, родения в Марсилия придворен архитект на Луи XIV, и поради това безупречно архитектурно потекло Патримонио я бе избрал за място на приема. Вечерта щеше да е нещо като премиера — първия път, когато щяха да бъдат изложени гарите макета, предложени от Сам и неговите конкуренти, и Сам беше нетърпелив да се увери, че неговият макет е поставен, както следва.

Той се придвижи нагоре по тесните, криволичещи улички на стария квартал, известен като „Льо Пание“, където Пиер Пюже се е родил през 1620 г. (По необикновено съвпадение в къща, гледаща надолу към мястото на шедьовъра, който проектирал близо петдесет години по-късно.) Докато вървеше, Сам прехвърли наум някои исторически факти, които беше научил от краткото представяне на Рьобул.

Първоначално, въпреки името си, „Ла Шарите“ е била кажи-речи декоративен затвор, място, където да се прибират просяците и скитниците, изпълващи улиците на Марсилия по онова време. Положението било толкова лошо, че градът бил известен като гигантски Cours des Miracles, или свърталище на крадци, и марсилските търговци решили, че не могат повече да търпят това. В края на краищата престъпните елементи пречели на дейността им. И те били заловени и затворени, като им се позволявало да излизат само за да работят по принуда. Толкова за благотворителността.

Нещата малко се подобрили след революцията. Възрастните и недъгавите, мизерстващите и бездомните били прибрани тук, но без да бъдат принуждавани да работят. И така „Ла Шарите“ кретала някак, докато била затворена в края на XIX век. След един последен спазъм на активност през Първата световна война, когато била превърната в база на корпус медицински сестри, тя била оставена да се разпада.

Едва през 60-те години на XX век Марсилия решила да направи нещо с едно от архитектурните си съкровища и след двайсет години цялостно реставриране „Ла Шарите“ отново се превърнала в сграда, с която Пиер Пюже би се гордял.

Сам не знаеше какво точно да очаква. Описанието на Рьобул беше толкова екстравагантно и с толкова много паузи да целува върховете на пръстите си, че се беше подготвил за разочарование или поне за лека неудовлетвореност. Но докато минаваше през двойните железни порти, които бранеха входа, спря, изумен от необикновената гледка пред себе си. Погледът му обхвана огромен четириъгълник, построен около двор може би сто метра дълъг, петдесет — широк. Дворът беше заобиколен от поредица триетажни сгради, фасадите им бяха пронизани от елегантна поредица от арки, водещи към вътрешна галерия, която минаваше по протежението на приземния етаж. И в средата на двора се извисяваше прелестен параклис с купол. Времето бе смекчило камъка до цвят някъде между избеляло розово и кремаво и на сутрешното слънце целият двор светеше.

Преди няколко години „Ла Шарите“ бе влязла в нова роля, приютяваше археологически музей и художествена галерия. В параклиса имаше постоянна скулптурна изложба и тук Патримонио бе предвидил да се състои приемът. Сам мина през четири масивни колони и влезе през входа на параклиса, където моментално връхлетя едра жена, държаща папка.

— On est fermé, Monsieur.^[2]

Думите бяха произнесени и неизменният строг пръст бе размахан с едва прикрито задоволство, както често се случва, когато нисши служители на френските власти ти казват, че това, което искаш да направиш, е невъзможно. Сам я удостои с най-хубавата си усмивка и й показа поканата си, папката си и дори табелката с името си, които тя погледна със значителна подозрителност, преди да отстъпи встрани, за да го пусне да влезе.

В параклиса групи хора, въоръжени с щайги с бутилки и чаши, се щураха напред-назад и се занимаваха с последните приготовления на бар разположен в ниша под слепия взор на мраморна статуя. По-голямата част от далечния край на сградата бе заета от три дълги маси, застлани с бели покривки. Макетите бяха подредени по един на маса — най-ниският, жилищните сгради на Рьобул, беше по средата, а от двете му страни се извисяваха небостъргачи, и бяха надписани с имената на компаниите, стоящи зад тях: „Уепинг ентърпрайзис“, Лондон; „Ван Бурен енд партнърс“, Ню Йорк, и „Айфел интернасионал“, Париж.

Доколкото Сам можеше да прецени, монтирането беше направено внимателно и както следва. Той събираше сили за още една среща на излизане с дракона на вратата — която без съмнение щеше да включва обиск, в случай че е решил да отмъкне някоя от по-малките скулптури, когато откри, че има компания. Слаба, тъмнокоса жена в черен костюм с панталон беше дошла очевидно за да огледа макетите. Беше привлекателна по този леко лисичи начин, до който водят прилаганите с години строги диети, и както Сам бързо забеляза, безукорно гримирана. Наближаваше четиресетте, ако се съди по вида й, но кой може да определи със сигурност възрастта при французойките?

— Здрасти. Виждате ли нещо, което ви харесва?

Жената се обърна към Сам с вдигнати вежди и ледени сини очи.

— А вие сте?

— Сам Левит. — Той кимна към своя макет. — Аз съм от „Ван Бурен“.

Той протегна ръка и жената протегна своята с длан надолу, като накара Сам да се триуми дали да се ръкува, да я целуне ръка или да се възхити на маникюра.

— Каролин Дюма. Представлявам „Лафел“. Значи сме конкуренти.

— Така изглежда. Колко жалко.

Мадам Дюма наклони глава и се опита да се усмихне. Сам направи същото. Тя се извърна и продължи да оглежда макетите.

Когато се върна в осветения от слънцето четириъгълник. Сам се запита дали французойките взимат уроци по изкуството да разкарват мъже, или е нещо инстинктивно, по рождение. Той поклати глава и се отправи да търси обяд.