Питър Мейл
Марсилска афера (11)

Единайсета глава

— Ще ти липсвам ли? — Елена, облечена за града в делово черно, чакаше ранния вечерен полет до Париж да бъде обявен и двамата със Сам пиеха кафе в бара на летището.

— Как ще оцелея? — Ръката на Сам се пресегна под масата и погали коляното й в копринен чорап. — Наистина бих искал да дойда с теб, но преди представянето трябва да подготвя доста неща. Познаваш ме — роб съм на работата си. Не мога да устоя на уютна вечер с лаптопа.

Елена се усмихна.

— Мими ме научи страхотна дума онзи ден. Blageur. Описва те идеално.

— Не ми звучи добре. Какво означава?

— Шегаджия. Майтапчия.

— Ще го приема като комплимент. — Сам погледна монитора, на който се обявяват заминаващите самолети. — Трябва да тръгваш. Предай обичта ми на Париж.

Целувка, помахване и тя изчезна.

* * *

Филип погледна за последно статията, която току-що бе завършил, натисна клавиша, който щеше да я прати на бюрото на редактора, и се облегна на стола. Това за него беше един от най-удовлетворяващите моменти в работата му. Утре думите, които бе написал, щяха да са история; днес още изглеждаха свежи — ясни, остри, добре обосновани, с една-две шеги. Мислено се потупа по гърба. Трябваше да проведе два телефонни разговора и приключваше за деня.

Когато слезе да изкара мотора си от паркинга, беше късно, почти девет часът.

* * *

Рьобул вдигна телефона на третото позвъняване.

— Франсис? Сам е, надявам се, че не се обаждам в неподходящ момент?

— Съвсем не, Сам, съвсем не. Сам съм с купчина книжа от счетоводителя ми. — По телефона прозвуча отривиста въздишка. — Работа! Някой ден ще зарежа всичко, ще заживея в колиба на плажа, ще намеря тъмнокожо момиче и ще стана рибар.

— Да, бе. А пък аз ще вляза в манастир. Междувременно имам добра новина: Филип току-що се обади. Написал е статия, която ми се струва полезна за нашето представяне. Заглавието гласи „Шатра на Анс де Пешьор“. Ще излезе във вестника през седмицата.

— Хубаво. Това ще зарадва Патримонио. Определил ли е вече датата за представянето?

— В края на следващата седмица, значи Гастон има предостатъчно време да уреди всичко.

— Какво мислиш за него?

— Гастон ли? Пълен мошеник.

Рьобул се изкикоти.

— Прав си. Но не забравяй, скъпи ми Сам, той е нашият мошеник. Дръж ме в течение, ако възникнат проблеми, d’accord^[1]? И, Сам? Мисля, че ще бъде приятно да отпразнуваме представянето с малка вечеря — много спокойно, само ние четиримата. Бих искал да те запозная с новата си приятелка.

„Да се надяваме, че ще има какво да празнуваме“, помисли си Сам, като затвори телефона. И Рьобул, и Филип смятаха, че резултатът е предрешен, но Сам не беше толкова убеден. Уепинг беше корав противник, а Патримонио не беше глупак. Нямаше да се откажат бързо.

Не го свърташе на едно място и Елена вече му липсваше. Набра номера й. Телефонът й беше изключен. Сигурно вече седеше в някой помпозен ресторант с клиента си и се стараеше да изглежда заинтригувана от описанието му на проблемите при управлението на верига хотели. Не за пръв път Сам си помисли какъв късметлия е, че води живот, който предлага толкова много разнообразие и толкова малко установеност. Утешен от мисълта, той си сипа чаша вино и се върна към представянето.

* * *

Атмосферата в каютата на собственика на „Свободната лира“ не беше весела, както обикновено. Лорд Уепинг беше на нокти. Неговите шпиони дочуваха твърде много благоразположени коментари от комисията за проекта на Сам. Ето защо Патримонио беше привикан на военен съвет.

— Не ми харесва това, което чувам, Жером. Всички тези глупости за глътка свеж въздух, нещо за хората на Марсилия… е, чул си ги, сигурен съм. Това трябва да спре. Не можеш ли да кажеш на онези типове в комисията да го запушат с тапа?

Речникът на Уепинг често озадачаваше Патримонио, но този път смисълът беше ясен. Лорд Уепинг искаше да му подържат ръката. Патримонио демонстрира бутонелите си, приглади косата си назад и докара най-успокоителната си усмивка.

— О, не мисля, че има за какво да се тревожим. Познавам тези хора и те са наясно, че ще се погрижа за тях. Нека си говорят. Накрая ще им дойде акълът. Във всеки случай броят се гласовете, а не няколкото коментара, направени за пред хората. А гласовете, не бива да забравяме, се дават тайно.

Уепинг беше достатъчно насърчен, за да сипе две чаши Круг от бутилка, която стоеше в кристална ледарка до лакътя му. Патримонио отпи първа глътка, вдигна вежди одобрително и се наведе напред с намръщено лице. Беше негов ред да бъде успокоен.

— Има един малък проблем. — Той сви рамене сякаш да покаже колко е малък проблемът. — Онзи salaud^[2], журналистът. Иска ми се, да можем да сме сигурни, че няма да пише повече глупости, и си спомням обещанието ти да се погрижиш за него.

Уепинг го изгледа за момент в мълчание.

— Не мисля, че искаш да чуеш каквито и да било подробности.

Патримонио се дръпна на стола и размаха ръката си с маникюр.

— Не, не. Просто… — Гласът му заглъхна и той се гмурна отново в шампанското.

— Добре. — Уепинг вдигна чаша. — Е, наздраве за заслужения успех.

Пет минути по-късно Патримонио беше в моторната лодка на път към Марсилия.

* * *

Рей Прендъргаст, макар и не гастроном по природа, наскоро бе започнал да очаква храненията със засилен интерес, Франция идеално устройва някои хора, мислеше си той, но не и него. Освен с дразнещото клокочене на езика той имаше проблем и с френската храна. Тя беше неизменно хаотична — всички тези сосове, парченца и хапки, човек не знаеше какво яде. И ето че преди няколко дни някой му бе казал за „Джефрис“ в Антиб. Беше истинско откровение — от онези, които променят живота ти.

„Джефрис“ беше търговски център — никое друго наименование не би му отдало дължимото, посветен на специфичните вкусови рецептори на гладните британци, преселили се във Франция, които копнеят за родна кльопачка. Предлагаха се всички традиционни фаворити на британската кухня: бекон, истински наденици, печен фасул, пайове със свинско, говеждо къри. Имаше син стилтън, имаше бира „Олд Спекълд Хен“. Имаше дори овесена каша и бисквити „Чокълит диджестив“. И когато научи, че „Джефрис“ предлага доставки по лодките, Рей Прендъргаст си помисли, че съдбата му е отредила добра ръка карти.

Тъкмо се беше настанил със сандвич с бекон да гледа порнографски филм, зает му от Тайни де Салис, и телефонът му звънна. Лорд Уепинг имаше някои въпроси.

— Напоследък пропускаш доста хранения, Рей. Готвачът се тревожи за теб. Добре ли си?

— По-добре от всякога, Били.

Беше стигнал до средата на възторжено описание на новото си гастрономично откритие, но Уепинг го прекъсна.

— Друг път ще ми разкажеш, Рей. Сега искам да знам какво е положението с онзи малък гадняр, журналиста. Какво става?

— Ами, момчетата си написаха домашното, снабдени са с всичко необходимо и чакат подходящия момент. Изборът на точното време е всичко, нали разбираш? Според Дейв може да стане още тази вечер. Ще ми се обади, когато задачата е изпълнена. Ще те информирам веднага щом науча.

— Направи го, Рей. О, а този тип Джефри, по който си толкова запален, предлага ли пушена херинга?

* * *

— Ето го.

Движейки се като един човек, Брайън и Дейв свалиха визьорите на каските си и запалиха моторите. Бяха прекарали вечерта в чакане Филип да си тръгне от редакцията. Тази вечер беше закъснял повече от обикновено, което за Брайън и Дейв беше добър знак. Жабарите щяха да са на хранилките за вечеря, по пътищата щеше да има по-слабо движение, така че щеше да е лесно да държат жертвата си под око от разстояние.

Изоставайки на стотина метра от Филип, те го следваха, докато цепеше през плетеница от улички, които в крайна сметка изведоха на Старото пристанище. Това беше решаващият момент. Дали щеше да вечеря някъде в претъпкания с хора център на града, или щеше да се прибере вкъщи по не толкова натоварения „Корниш“?

Филип се отправи на юг покрай Старото пристанище, после продължи направо. Брайън и Дейв си размениха знаци с вдигнат палец, че всичко е наред — той се запътваше към дома си.

Въздухът беше още топъл и бризът откъм морето носеше приятно солено ухание. „Корниш“ далеч не беше празен, никога не е, но трафикът не беше натоварен и Филип се отпусна на седалката си, доволен, че, както никога, не му се налага да избягва твърде много побъркани шофьори на автомобили, които мразят моторите.

Чу звука на двигател зад себе си и погледна голямото кавасаки, докато минаваше покрай него. То се придвижи директно пред него и забави скоростта. После Филип чу друг двигател наблизо и видя втори мотор в огледалото за задно виждане. И тогава разбра, че е в беда. Беше пълнежът на сандвича с мотори непосредствено пред и зад него. Класическа постановка. Маломощният му скутер нямаше никакъв шанс да се измъкне.

Следващите няколко мига преминаха в мъглявина. Моторът зад Филип се изравни с него и се приближи, докато почти докосна неговия. Огромният ботуш на Брайън се заби в коляното на Филип, като така моторът му загуби равновесие, Филип излетя от седалката и се плъзна по „Корниш“. Последната му съзнателна мисъл беше, че трябваше да си сложи каска. Последва мрак.

* * *

— Чиста работа — отбеляза Дейв. — Мисля, че мина много добре. — Бяха се върнали във вана си под наем, след като оставиха моторите паркирани зад гара „Сен Шарл“, главния железопътен възел на Марсилия. — Най-добре да се обадя веднага на Рей и да сложа край на терзанията му.

— Всичко е тип-топ, Реймънд. Чиста работа. Няма свидетели.

— Какви са пораженията?

Дейв завъртя очи.

— Не спрях да го попитам, но няма да играе футбол няколко седмици, това е сигурно.

* * *

Лорд Уепинг прие новината със задоволство, примесено с облекчение. Имаше нужда от нещо, което да го ободри след ден, в който банките засипваха Рей с имейли. Ставаха все по-настойчиви и всички съдържаха едно и също потискащо послание: „Къде са ни парите? Искаме си парите“. Уепинг с удоволствие би им казал да си ги заврат отзад, но не можеше да си го позволи. Твърде късно бе да набави парите от друг източник. Седеше и размишляваше над шампанското си. Беше започнал като фаворит и двамата с Патримонио бяха направили всичко възможно да спечелят комисията. Въпреки всичко го тормозеше усещането, че има опасност това състезание да бъде спечелено от аутсайдера — американеца и неговите проклети плажни колиби.

Във времената, когато беше букмейкър обикновено имаше възможност резултатът в състезание да се уреди. Знаеше се, че жокеите, поне някои от тях, приемат дискретни подкупи. Конете като деликатни създания можеха да се почувстват зле в деня на надбягването със съдействието на отзивчив младеж в конюшните. По един или друг начин представянето на обещаващ аутсайдер понякога можеше да бъде нагодено така, че да посрещне нуждите на бизнеса. С парично поощрение.

Уепинг беше вперил поглед в Средиземно море и размишляваше над това.

* * *

Когато Сам затвори лаптопа, наближаваше полунощ. Прекалено късно е, реши той, да се обажда на Елена. Така че нейното обаждане беше приятна изненада.

— Сам, надявам се, че не те събуждам, но след тази вечер имам нужда от утеха.

— Толкова зле ли мина?

— По-зле, отколкото си представяш. Вечерята беше един дълъг монолог. После искаше да отидем на танци в „Касел“. Сам, какъв им е проблемът на ниските мъже?

— Какво имаш предвид?

— Забелязвала съм го и преди. Като увивни растения са. Ръцете им са навсякъде.

Това подсети Сам за старата история за Мики Руни, прочут с ниския си ръст и със страстта си по много високи жени. Преди доста години в Париж бил представен на едно от момичетата от „Блубел гърлс“, трупа танцьорки, известни с красотата си и пропорциите си на статуи. Мики тутакси лапнал.

— Ти си невероятна — казал на момичето. — О, боже, как искам да правя любов с теб.

Момичето от „Блубел“ погледнало надолу от значителната си височина (било метър и деветдесет и пет на високите си обувки).

— Ами, ако го направиш и разбера, здравата ще загазиш.

Елена се засмя.

— Благодаря ти, Сам. Имах нужда от това. За щастие той трябва да е в Берлин утре следобед. Имаме среща сутринта и след това се махам оттук. Нямам търпение.