Питър Мейл
Марсилска афера (2)

Втора глава

Елена и Сам закъсняваха и бързаха по коридора към асансьора, който щеше да ги отведе долу в ресторанта на „Шато Мармон“ за вечерята с Франсис Рьобул.

Бяха забавени от състезателния порив на Елена — желанието да облече нещо, което по собствените й думи ще покаже на Рьобул, че французойките не са единствените момичета от класа в света. След няколко фалстарта и обстойно обсъждане тя се спря на рокля, особено подходяща за случая: черна, тясна и къса.

Докато чакаха асансьора, Сам обви ръка през кръста й и спусна дланта си нежно надолу по горните склонове на красиво съразмерния derrière^[1] на Моралес. Ръката му спря, после продължи още надолу и пак спря.

— Елена, имаш ли нещо под тази рокля?

— Не много — призна тя. — Няколко капки „Шанел“. — Вдигна очи към него и се усмихна с най-невинната си усмивка. — Роклята е такава, нали разбираш? Има място само за мен.

— Ммм.

Сам бе спасен от по-нататъшни коментари от вратите на асансьора, които се отвориха и разкриха мъж в блейзър и кирпиченочервен панталон с кирпиченочервено лице. Държеше пълна до половината чаша с мартини, която вдигна към тях.

— Отивам на парти в градината — обясни той. — Реших първо да се поупражнявам, но асансьорът спря. — Пресуши чашата си, сложи я в джоба на блейзъра си, изпъна рамене и излезе, леко клатушкайки се.

Рьобул вече беше на тяхната маса, до лакътя му имаше ледарка с шампанско, а той преглеждаше купчина документи. При вида на Елена скочи на крака и хвана ръката й, но този път се ограничи само до една целувка и прошепнато „Ravissante, ravissanie“^[2]. Елена изящно наклони глава. Сам завъртя очи. Сервитьорът им наля шампанско.

Рьобул беше мъж, за когото е твърде възможно да е измислена думата шикозен. Тази вечер беше забележително елегантен в черен копринен костюм (малката алена панделка на Ордена на почетния легион беше цветният акцент на ревера му) и риза в бледосиньо. Ослепително бяла кърпичка, също копринена, беше пъхната в бутониерата му. Подобно на много щастливи мъже от Средиземноморието кожата му понасяше благоприятно слънцето и гладкото му светло махагоново лице създаваше много ласкаеш контраст със съвършено бялата му, съвършено късо подстригана коса. Дори веждите му, забеляза Елена, бяха удостоени с вещото внимание на майстор бръснар. Под тях кафявите му очи просветваха развеселено. Той беше живо доказателство за радостите на богатството.

— Вдигам тост — обяви французинът — за успеха на нашето малко начинание.

Сам се спря, чашата му беше на половината разстояние до устата.

— Не искам да развалям забавата, но предпочитам да науча повече за моите малки начинания, преди да се развълнувам прекалено.

— Ще узнаеш, скъпи ми Сам, ще узнаеш — увери го Рьобул и му подаде винената листа. — Но първо мога ли да те помоля да избереш виното? Спомням си, че имаш око за добрата реколта.

Тези думи бяха придружени с вдигната вежда и заговорническо кимане с глава, сякаш Рьобул споделяше тайна.

Това беше първият път, когато споменаваше — макар и не пряко — за извършената от Сам кражба на няколкостотин бутилки от най-хубавите му вина. И излъчваната благоразположеност, и усмивката му създаваха впечатлението, че намира случката за забавна. Дали наистина се чувстваше така? Може би сега не е моментът, реши Сам, да се повдига темата. Без да поглежда винената листа, я бутна настрани.

— Надявам се, че нямаш нищо против, но вече съм се погрижил за виното. Имам малка изба тук, за съжаление не може да се мери с твоята, но избрах една-две бутилки, които навярно ще ти се сторят интересни. Едното вино е „Шатоньоф дю пап“, но бяло, а другото — местно вино, което може все още да не си опитвал — каберне „Бекстофер“ от Напа. Как ти се струват?

Рьобул вдигна поглед от менюто.

— Formidable.^[3] А сега, скъпа Елена, какво да ям? Жените винаги знаят най-добре. В твоите ръце съм.

Елена потупа ръката му.

— Остави на мен. — Тя разучава менюто известно време. — Писту^[4]? Или не, сигурно се предлага в изобилие там, откъдето идваш. Морската храна тук е много добра, така че можем да започнем с крокети от рачешко и пюре от авокадо…

Рьобул вдигна ръка.

— Не казвай повече. Страстен почитател съм на крокетите от рачешко. Бих убил заради тях.

— Да се надяваме, че няма да е необходимо. — Елена вдигна очи от менюто. — Какъв ден сме днес? Вторник? Чудесно — специалитетът на деня е задушен заек и папардели с горски гъби. Вкусно е, довери ми се.

— Ти ме удивяваш — призна Рьобул. — Не знаех, че американците ядат заешко.

— Тази американка яде.

Поръчките бяха направени, бутилките — отворени, шампанското получи нужното внимание и с извинително свиване на рамене към Елена, задето заговаря за работа на масата, Рьобул се започна да нахвърля щрихите на плана си.

— Марсилия е необикновен град. Основан е преди повече от 2’600 години, преди Париж дори да се е казвал Париж. И е голям. Днешна Марсилия заема два пъти по-голяма площ от Париж. Но, както можете да си представите, земята по крайбрежието на града — земя, потопила крака в Средиземно море, както казваме, отдавна е била застроена. — Рьобул замълча, за да отпие от шампанското си. — Освен един прелестен малък залив, Анс де Пешьор, източно от Старото пристанище. Няма да ви отегчавам с историята защо не е бил застроен, само ще кажа, че в продължение на 120 години за него са се водили ожесточени спорове от поколения градски политици и строителни предприемачи. Имало е подкупи, ответни подкупи, съдебни дела и, както се твърди, поне едно убийство. Но преди две години най-сетне се взе решение Анс де Пешьор да бъде застроен. Това е проект, който ми е много присърце и вече съм вложил доста време и пари в него, но…

При появата на крокетите Рьобул млъкна, пъхна салфетка в яката на ризата си, опита белия „Шатоньоф“ и поздрави Сам за избора.

— Кажи ми — обади се Сам, — какво най-сетне е помогнало на тези хора да вземат решение след 120 години?

Рьобул отпи продължително и замислено от виното, задържа го в уста и кимна одобрително, преди да отговори.

— През 2008 г. Марсилия бе обявена за Европейска столица на културата за 2013 г. с цел, ако мога да използвам официалния език, „да се ускори развитието“. Мисля, че това беше последният тласък, във всеки случай бяха приети предложения и идеи за застрояването на Анс и в крайна сметка бяха избрани три проекта. Единият, според мен най-добрият, е моят. Освен това моите конкуренти страдат от съществен недостатък: те са чужденци — група от Париж и английски холдинг. Нито едните, нито другите са проявили въображение. Искат да построят големи хотели с всички модерни добавки — басейни на покрива, СПА комплекси, луксозни търговски центрове, едни и същи изтъркани стари идеи. Може би устройват туристите, но не са толкова удачни за хората, които живеят в Марсилия. И сградите несъмнено ще са грозни кутии от бетон и стъкло.

Той отопи остатъка от пюрето от авокадо в чинията си с парче хляб и деликатно си избърса устата със салфетката.

— Имаме доста такива тук, в Ел Ей — отбеляза Елена. — А каква е твоята идея?

— Нещо за марсилците. Жилищни сгради, но ниски, нищо по-високо от три етажа, разположени в терасирана градина, водеща до морето. И малко пристанище, но не за яхти, а за лодките на обикновените хора, живеещи край морето. Когато стигнем в Марсилия, мога да ви покажа макет на проекта. — Той погледна първо Сам, после Елена с вдигнати вежди. — Et voilà. Какво мислите?

— Звучи много по-добре от бетонни кутии — засмя се Сам. — Но имам чувството, че става дума за повече от архитектура.

Той се облегна, когато сервитьорът донесе основните ястия.

Рьобул въздъхна.

— Така е. Има проблем. — Погледна към чинията, сложена пред него, и наведе глава, за да огледа съдържанието й по-отблизо, вдъхвайки дълбоко уханието. — Но преди да обясня какъв е, нека се заемем с този превъзходен заек.

На превъзходния заек бе оказано подобаващо внимание, кабернето „Бекстофер“ беше опитано, похвалено и опитано отново и разговорът приятно се прехвърли от винарството към прелестите на Касис (лозята на Марсилия) и последния бръмбар, влязъл в красивата глава на Елена. Наскоро тя бе изкарала винен курс и доста покровителственият преподавател я бе залял с бомбастичните фрази, така обичани от винените специалисти.

— Убедена съм, че човекът си разбираше от работата — каза тя. — И мога да се примиря със стружки от молив, трюфелови дъбове и нотки на тютюн, въпреки че бог знае кой би искал да пие стружки от молив, но се отказах, когато заговори за мокри кучета. — Тя погледна Рьобул, тъмните й очи бяха разширени от престорен ужас. — Нали нямаш вино с вкус на мокри кучета?

Рьобул поклати глава и се засмя.

— Веднъж чух винар да описва виното си със следните думи: Comme le petit Jesus en pantaloons de velours — „Като малкия Исус във велурен панталон“. — Той сви рамене. — Винарите са големи ентусиасти. Според мен човек трябва да им прощава малките преувеличения. Опитват се да опишат нещо, което често е неописуемо.

Поднесено бе сиренето — всъщност три различни сирена с щедро количество конфитюр от смокини — и Рьобул се бърна към представянето на проекта си.

— Има, както казах, проблем и той се казва Патримонио. Жером Патримонио. Председател е на комисията, която ще избере проекта победител, и като такъв има, разбира се, повече от влиянието на собствения си глас. — Рьобул пренареди сирената в чинията си, докато се опитваше да си събере мислите. — Патримонио ме мрази. Би направил всичко, за да ми попречи да победя. Всичко.

Елена първа зададе очевидния въпрос.

— Прощавай, че питам, но какво си му направил? Защо те мрази?

— Ах — поклати глава Рьобул и въздъхна. — Имаше една жена. — Той погледна към Елена, сякаш между изтънчени хора това обяснение би следвало да е достатъчно. — И каква жена при това. — Далечният спомен докара половинчата усмивка на лицето му. — Преди много време, вярно е. Но Патримонио е корсиканец. — Отново многозначителен поглед. — Горд е като всички корсиканци. И като всички корсиканци има много дълга памет.

— Нека да изясним нещо — намеси се Сам. — Знаел си, че този тип, който те мрази от дъното на душата си, е председател на комисията. И въпреки това си смятал, че имаш шанс?

— Трябва да ме оставиш да довърша, Сам. Патримонио не знае, че съм замесен. Моето име не присъства върху никой от документите на кандидатурата и внимавах да не въвличам френска компания, която лесно може да бъде проверена. Моят проект официално е предложен от „Ланже е Труст“, много стара и дискретна швейцарска частна банка, и „Ван Бурен“, фирма на американски архитекти, собственост на Томи ван Бурен, който е отдавнашен близък мой приятел, заедно учехме в „Харвард“. Международният маркетингов представител на „Ван Бурен“ ще изложи проекта пред комисията. И тук, скъпи ми Сам, се надявам, че се появяваш ти.

— Като архитект, който не разбира нищо от архитектура? И американец, чужденец при това? — Сам поклати глава. — Не знам, Франсис. Мисля, че не съм достатъчно квалифициран.

Рьобул прогони тези маловажни опасения с махване на ръка.

— На този етап не е необходимо да си добре запознат с архитектурата. Това ще дойде по-късно. Но сега продаваме идея — място, където хората да живеят, не просто място, което да посещават. Нещо уникално за Марсилия, което се съобразява с околната среда, което съществува в хармония с морето…

Сам вдигна ръка.

— Добре. Това може да се получи. Имаме силен коз. Но защо аз? Защо да не го направи някой от „Ван Бурен“?

Рьобул се облегна, разтвори широко ръце и се усмихна.

— Трябва ми специален човек — първокласен продавач, убедителен, чаровен, тактичен. Точно какъв то беше ти в предишното си поприще като издател. Помниш ли? — Той наклони глава към Сам. — Заблуди ме. Можеш да заблудиш и тях.

Сам допи виното в чашата си и позволи на Рьобул да му налее още.

— Въпреки че съм чужденец?

— Но, Сам, има чужденци и чужденци. — Рьобул вдигна един пръст. — В Марсилия мразим парижаните от векове. В кръвта ни е. — Вдигна втори пръст. — Англичаните ги търпим. Но тъй като Франция е отделена от тях само от Ламанша, те са някак твърде близо и понякога ни се пречкат в краката. — Вдигна трети пръст. — Харесваме американците не само заради множеството им достойнства, но и защото, много удобно, Америка е доста далече. Така че смятам, че проектът ми започва с известно предимство.

Елена внимателно наблюдаваше размяната на реплики и въртеше глава наляво-надясно сякаш беше тенис мач.

— Да предположим, че проектът ти спечели — каза тя на Рьобул. — Няма ли да ти е малко трудно да останеш вън от него? Откъде идват парите? Имам предвид няма ли всевъзможни гаранции за изпълнението и декларации за липса на конфликт на интереси — или това са просто чудновати стари американски обичаи?

Рьобул кимаше, докато Елена говори.

— Много добро включване, скъпа моя. Нека ти обясня как възнамерявам да се погрижа за това. — Той повика сервитьора и поръча кафе и калвадос, след което продължи. — За да покрия първите етапи от изграждането, съм внесъл достатъчно средства в „Ланже е Труст“ от сметка в Дубай, така че нищо не води до Франция. След като те бъдат изпълнени и проектът набере скорост, ще има непредвиден и напълно неочакван проблем с притока на пари. — Очите му се отвориха широко и устата му се закръгли в силна изненада. — Но за щастие не всичко е изгубено. Помощта е на разположение в лицето на отзивчив местен инвеститор. Той ще се намеси и за доброто на Марсилия ще поеме финансовите отговорности по приключване на проекта.

— Това ще си ти — досети се Елена.

— Това ще съм аз.

— И на този етап Патримонио ще е с вързани ръце.

— Напълно.

— Дотук добре. Трябва ни само продавачът. — Елена се обърна към Сам. — Топката е в теб, момче.

Сам беше победен с числено превъзходство и го знаеше. Знаеше също така, че ако откаже работата, рискува да си навлече разочарованието и гнева на Елена, лишена от първата й почивка в Южна Франция. А опитът му от миналото с вбесената Елена показваше, че такава перспектива е крайно неприятна. Освен това той можеше да направи от челна стойка представяне, каквото Рьобул бе нахвърлил. И пътуването вероятно щеше да е забавно.

— Печелите. — Вдигна чашата си първо към Елена, после към Рьобул. — Вдигам тост за успеха на малкото ни начинание.

Сияещият Рьобул скочи и се стрелна към него.

— Браво! Браво! — възкликна и целуна стреснатия Сам по двете бузи.