Питър Мейл
Марсилска афера (14)

Четиринайсета глава

Мис Пъркинс и Сам влязоха в шатрата и завариха Жим, втория член на охранителния тандем на Гастон, да лъска чашите зад малкия бар. Въпреки че беше наполовина скрит зад грамадна ледарка с две магнум бутилки шампанско. Сам видя, че е едър мъж, клонящ към огромен, облечен в черен костюм и с катраненочерни очила. Когато остави бара, за да ги поздрави, мис Пъркинс го разпозна и извика:

— Jim, c’est toi! Quelle bonne surprise!^[1]

Жим се ухили, свали си слънчевите очила със замах и целуна мис Пъркинс звучно по двете бузи.

— Явно се познавате — заключи Сам.

Беше ред на мис Пъркинс да разцъфне в усмивка.

— Така си е, нали, Жим? Цяла зима ходихме заедно на курс по готварство и трябва да ти кажа, че този млад мъж прави най-хубавото суфле със сирене в Марсилия. — Целуна върховете на пръстите си. — Такъв финес. — Тя се втурна и остави купчината с подвързаните текстове за представянето върху масата. — Ето, на всеки е написано името на съответния член на комисията. Или както би се изразил, скъпи, персонализиран е.

— Откъде знаеш имената им?

Мис Пъркинс изгледа Сам все едно е умствено недоразвито дете.

— Направих проучване в канцеларията на проектите. Така, да видим. Макетът е качен в далечния край, така че всички да го виждат. Предполагам, че трябва да настаним онзи противен председател на челното място на масата.

— И него ли познаваш?

— Срещала съм го в консулството преди доста години, когато беше много незначително момче за всичко. Лукава малка маймуна, дори тогава. Не бива да му се има доверие, скъпи, помни ми думата.

Жим се беше разположил на входа да посреща подранилите гости, а Сам направи последна обиколка на шатрата, която изглеждаше ведра, професионална и предразполагаща под златистия блясък на процеждащата се слънчева светлина. Изпълни го прилив на надежда. Щеше да има противопоставяне от страна на Патримонио, това беше неизбежно, но беше уверен, че ще намери доста отворени умове сред членовете на комисията. Жалко, че Рьобул не можеше да присъства.

Малко след четири часа пристигнаха първите членове на комисията, като оказаха само символична съпротива на чашите шампанско за добре дошли. В четири и петнайсет вече и седмината бяха настанени по местата им около масата, всеки с чаша и екземпляр от представянето. В атмосферата бързо се възцари непринуденост.

Столът на председателя остана очебийно празен още десет минути и Сам обмисляше да възнагради търпението с допълнително шампанско, когато на входа на шатрата настъпи суматоха. Влезе Патримонио, побърза да демонстрира бутонелите си, да си приглади косата и да обяви, че е бил забавен от много важно телефонно обаждане. Днес беше в черно — копринен костюм, бяла риза и строга вратовръзка на сини райета.

Тя моментално привлече вниманието на мис Пъркинс.

— Не мога да повярвам, че е учил в „Итън“ — прошепна тя на Сам, — но носи вратовръзка на училището. Човешката безочливост не знае граници, — възмути се тя.

След като Патримонио най-сетне се настани, представянето можеше да започне. Мис Пъркинс каза няколко думи на отличния си френски, като обясни целта на подвързаните документи пред членовете на комисията и им даде указания да вдигнат ръка, ако Сам каже нещо, което не разбират.

Сам си напомни съвета, даден му от някогашен колега, когато преди много години се занимаваше с корпоративно право. „Не се впускай в сложни обяснения. Кажи им, каквото ще им казваш. Кажи им. После им кажи, каквото си им казал“.

Скоро усети, че публиката му симпатизира, и беше прав. Предишния ден бяха изтърпели представянето на мадам Дюма и нейния екип от Париж, които в продължение на няколко часа бомбардираха комисията с прогнози, изследвания на изпълнимостта, изчисления, анализи на цените, диаграми, графики и предвиждания за заетостта. Представянето на Сам, подпомогнато без съмнение от периодичното доливане на шампанско, беше пълна противоположност: просто и лесноразбираемо. Като се огледа човек около масата, можеше да види, че някои членове на комисията действително го намират интересно.

С едно изключение. Председателят оставаше с безизразно лице по време на изказването на Сам, отказваше шампанското, от време на време отронваше въздишка и често-често си поглеждаше часовника. Но заговори пръв, след като Сам приключи, и прикани членовете на комисията да задават въпроси.

Патримонио стана на крака, прочисти гърло и се впусна в забележки.

— Земята, както знаем, е много ограничена в Марсилия, особено земята, гледаща към морето. И въпреки това имаме предложение, което пренебрегва този ключов факт. Екстравагантно много място е заето от ненужна градина и пристанище със съмнителна полза. Това само по себе си е достатъчно лошо. Но по-лошото дори е, че се губи въздушното пространство, тъй като височината на сградите се свежда до три етажа, което мога да нарека само безразсъдно. Подобно благоустройство може да е приемливо в Америка — Патримонио кимна с глава към Сам — където има огромно количество земя, но тук трябва да си даваме сметка за ограниченията, наложени от местните ресурси. Повече не можем да си позволяваме хоризонтално разрастване. Пътят напред е път нагоре. — Той замълча и кимна, явно доволен от малкото си попадение. — Да, пътят напред е път нагоре. Убеден съм, че колегите ми ще са на същото мнение.

След тези думи той се огледа около масата с вдигнати вежди в очакване ако не на аплодисменти, то поне на подкрепа.

Сам прекъсна неудобното мълчание, като повтори ползите от своя проект, главно това, че ще се осигури подслон и забавления за жителите на Марсилия, а не толкова за туристите. Това предизвика няколко одобрителни кимвания около масата.

Патримонио се навъси.

— Надявам се, че ще ме извините, но трябва да отида на друга среща. Ще обсъдя представянето по-късно с членовете на комисията.

Щом Патримонио си тръгна, настроението в шатрата се разведри. С още по една чаша шампанско се разведри още повече и мина почти час, преди последният член на комисията да се оттегли.

Мис Пъркинс прекара този час в разговори с гостите.

— Е, скъпи — обърна се към Сам, — трябва да си доволен. Всичко мина много добре, като се изключи приносът на председателя. Но не мисля, че трябва да се притесняваш. Съдейки по онова, което чух, той определено е самотен глас. Коментарите, направени пред мен, бяха извънредно ласкави. Голямо влияние ли има господин Патримонио?

— Ще видим. Трудно е да се прецени. Сигурен съм, че ще извие няколко ръце.

Мис Пъркинс го потупа по ръката.

— Не се тревожи, скъпи. Не е особено обичан, знаеш. Човек може да се досети по някоя и друга дума, подхвърлена тук-там. Трябва да се отпуснем и да се надяваме на най-доброто развитие.

* * *

„Свободната лира“, заела две котвени места, беше акостирала с кърмата напред на кея в Сен Тропе, където минувачите можеха да се наслаждават на разкоша на задната палуба и да наблюдават — от разстояние, разбира се — пиенето на коктейли на борда.

Анабел Сайкс беше прекарала голяма част от краткото пътуване от Марсилия в разговори по телефона, организирайки импровизирано парти, и беше успяла да привлече смесена сбирщина от британски преселници и курортисти. Те можеха да бъдат разпознати по кожата: кафява и загрубяла при преселниците и в различни нюанси на розовото, от леко зачервено до средно опечено, при посетителите. Споделяха слабост към белите дрехи и крещящите златни бижута и на случаен наблюдател можеше да му се прости, ако ги сметне за хористи в лятно вариете.

„Скъпи!“ „Миличка!“ „Минаха векове!“, „Изглеждаш невероятно! Ботоксът е свършил добра работа!“ „Божествено!“ „Мммм!“ И прочее в този дух — озвучаването на лятото в Сен Тропе.

Домакинът лорд Уепинг, чието добро настроение бе възстановено от продължителна дрямка след шампанско, бе преровил гардероба си за нещо подходящо за случая. Накрая се беше спрял на широка бяла туника (със златисти акценти от брокат), с която, ако се вярваше на Анабел Сайкс, изглеждаше като римски император в най-хубавата си тога. Движеше се сред гостите си, внушителен и подобен на палатка, и започваше да забравя грижите си и да се забавлява, когато чу от вътрешните гънки на туниката си звука на мобилния си телефон.

Обаждаше се Патримонио, развълнуван, с тревожни новини. След следобедното представяне беше провел кратки разговори по телефона с членовете на комисията. Почти до един те били въодушевени от чутото и Патримонио имаше отчетливото усещане, че някои вече са взели решение в полза на проекта на Сам.

— Мамка му! — Гостите на Уепинг замлъкнаха по средата на клюкарстването и той се отдръпна, за да не го чуват. — Нали каза, че са ти в джоба.

— Нашето представяне още не е минало, не забравяй. Ако можеш да предложиш нещо специално…

Специалните предложения на Уепинг обикновено се свеждаха до подкупи или насилие, но той ясно си даваше сметка, че надали може да се приложи брутална сила спрямо всичките седем членове на комисията.

— Колко ще струва да ги накараме да си променят мнението?

Последва момент мълчание, докато Патримонио обмисляше възможността за подкуп на едро.

— Положението е много деликатно — каза накрая. — Дори да предположим, че всички те приемат, ако някога се разбере, ако кметът научи… не, не мисля, че трябва да рискуваме.

— Ама и ти си ми от голяма полза. Мисли, човече — трябва да има нещо, което да го изкара от играта.

Патримонио въздъхна.

— Разбира се, ако американецът може да бъде убеден да оттегли предложението си, ще сме в много по-изгодна позиция.

Уепинг остави гостите си да се забавляват шумно и намери тих кът на горната палуба. Трябваше да помисли.

* * *

Рьобул изслуша разказа на Сам за представянето с видимо задоволство.

— Значи тази глупост за малкото земя е единственото, което Патримонио каза? Нямаше никакви прекъсвания? Никакви коментари, докато ти описваше подробностите? Е, звучи, като да е протекло по възможно най-добрия начин. Поздравления, приятелю, но също така искам да те предупредя: Патримонио и Уепинг са опасна комбинация и няма да се предадат без бой. Не сваляй гарда. Но стига за това. Трябва да отпразнуваш успеха си от този следобед и да изведеш прелестната мадмоазел Елена на вечеря.

Оставиха Мими да се грижи за Филип и по негова препоръка се отправиха към бистро „При Марко“, сгушено зад Старото пристанище. Спряха на входа, но напразно търсеха меню. Марко сервираше пържоли и пържени картофи или пържоли без пържени картофи, с възможност за салата. И толкова. Въпреки това почти всички маси бяха заети, обстановката беше шумна и дружеска, а техният сервитьор се влюби в тях още като чу акцента на Сам. Обясни им, че обожава американците, след като е работил три месеца в ресторант в централен Ню Йорк, където бил удивен — époustoujlé! — от щедростта на бакшишите. Взе поръчката им и донесе гарафа червено вино.

Беше меко и заоблено, удивително добро. Пържолите бяха сочни и идеално приготвени, а картофите бяха радост за ценителя. Но истинският триумф според Елена беше салатата.

— Винаги можеш да познаеш добрия ресторант по подправянето на салатата, а тук е страхотно. Използвали са точното количество балсамов оцет.

Сам осъзна, че благодарение на Филип са се натъкнали на малко съкровище — ресторант, който се задоволява да предлага много ограничен избор, но от най-високо качество и на старомодни цени. Според Филип едно време имало такива семпли малки ресторанти из цяла Франция; сега се срещаха рядко, убити от нашествието на веригите за бързо хранене. Но изглеждаше, че „При Марко“ се справя добре. Няколко клиенти чакаха на очукания цинков бар и масите се заемаха веднага щом бъдеха освободени. Нивото на звука от смеха беше високо, сервитьорите бяха енергични и зад бара le patron^[2], самият Марко, раздаваше пастис, шеги и обиди с широка усмивка с липсващи зъби.

Елена отопи с хляба си последните остатъци от заливката на салатата.

— Освен храната знаеш ли какво е прекрасното в това място? Истинско е. Никой не се е занимавал с дизайна му. Някой декоратор сигурно би получил инфаркт, но това работи. Според теб дали правят десерти?

Правеха. Отново изборът беше сведен до едно-единствено предложение. Панакота, направена от съпругата на Марко, италианка, и поднесена в чаша от дебело стъкло, бяла, сатенена смес от тежка сметана и ванилия с гъст полутечен карамел отгоре. Елена опита първата лъжичка и въздъхна с наслада.

— Божествено.