Питър Мейл
Марсилска афера (3)

Трета глава

Няма тълпи. Няма чакане на опашка. Няма навъсени служители, отговарящи за сигурността. Няма чанти, с които да жонглираш, няма спорове за местата, няма съседи с неуправляеми лакти и заразни неразположения, няма истерични деца, няма зловонни, препълнени тоалетни — всъщност летенето с частен самолет лишава пасажерите от всички познати радости на пътуването по въздух през XXI век. Но има утехи, както откриха Елена и Сам.

Притежаваният от Рьобул „Гълфстрийм“ 550 беше екстравагантно проектиран да превозва не повече от шестима пътници, двама пилоти и стюардеса в обстановка, която Рьобул обичаше да описва като luxe et volupté^[1]. Кабината беше декорирана в успокояващи тоналности на карамел и бежово с кресла — човек не би могъл да ги обиди и да ги нарече просто седалки, тапицирани с шоколадовокафяв велур. Имаше малка зона за хранене. За миниатюрната кухня и бара в кабината отговаряше Матилд, привлекателна жена на възраст, пременена в тоалет на „Ив Сен Лоран“ и бдителна за най-леките признаци на жажда и глад. Пасажерите можеха да поддържат връзка със света долу посредством телефон и интернет или да се разтоварват с колекция от съвременни американски и европейски филми, които да гледат на голям екран. Любителите на пури можеха да си пушат преспокойно. Докато приемаха чаши охладено шампанско Круг от Матилд, Елена и Сам заключиха, че Рьобул е направил всичко възможно да превърне летенето в нещо цивилизовано.

— Мога много, много бързо да свикна с това — сподели Елена.

Очите й бяха бистри и цялата сияеше — бледомаслиновата й кожа светеше, а черната й коса лъщеше. Сам се поздрави за решението да приеме работата.

— Почивката ти отива. Защо не го правим по-често? Работиш толкова много. Как може застрахователният бизнес да се мери с пътешествие до бляскавия юг на Франция с благоговеещ пред теб, неотразим мъж?

Елена го изгледа изпод вдигнатите си вежди.

— Ще ти кажа. Но първо трябва да намеря неотразим мъж.

— Ах — прозвуча гласът на Рьобул зад тях, — les amoureux^[2]. Матилд грижи ли се за вас? — Беше дошъл от задната част на самолета, където имаше малък кабинет, и носеше обемиста папка. — Трябва да ме извиниш — обърна се към Елена, — но се налага да отвлека Сам, за да огледаме представянето, докато още имаме възможност да говорим на спокойствие. Стигнем ли до Марсилия, съм толкова зает, зает, зает… — поклати глава той.

Елена се отпусна в креслото и отвори стария екземпляр с подгънати краища на пътеводителя „Кадоган“ за Южна Франция, любимо издание на Сам заради подробното описание, цветистия стил и свежото чувство за хумор. Отвори на раздела за Марсилия, като се чудеше дали ще намери нещо, което да обясни твърдението на Рьобул, че Марсилия и Париж враждуват от стотици години. И ето че го откри в историческия увод. След като се обясняваше, че независимите марсилци, стремящи се към постоянна автономия, вбесявали Луи XIV в продължение на четиресет години, пишеше: „През 1660 г. на краля му дошло до гуша и направил голям процеп в стените на Марсилия, унижил града, като насочил собствените му оръдия към него. (Преди това оръдията били насочени към морето да отблъскват пирати и нашественици, но Луи очевидно решил, че жителите на града са по-голяма заплаха.) И това не било всичко. Централното управление, наложено от Луи, било много по-немарливо от градските власти преди това, що се отнася до въпроси от ключово значение за едно пристанище — карантината например. Вследствие на това през 1720 г. избухнала унищожителна чумна епидемия, която се разпространила из Прованс“.

Значи това беше Марсилия, застрашена от собствените си оръдия и сломена от болест благодарение на парижката намеса. Подобни спомени остават дълго и стават все по-горчиви за всяко следващо поколение. Коментарът на Рьобул, който Елена първоначално бе отхвърлила като преувеличение, сега придобиваше смисъл.

Тя отпусна книгата да се плъзне в скута й и погледна през прозореца към бледосинята безкрайност от безоблачно и спокойно вечерно небе. На английски с очарователен акцент, който трябва да бе усвоил в пилотското училище в час по обаяние, капитанът обяви, че с помощта на попътния вятър от запад на изток ще пристигнат в Марсилия навреме за закуска с кроасани и café au lait^[3]. Елена се отпусна във велурения си пашкул, надавайки половин ухо към шума от разговора на Рьобул и Сам.

Сам беше напълно прав — тя наистина работеше твърде много и съвсем скоро трябваше да избере между служебните задължения и личния си живот, Франк Нокс, основателят на „Нокс иншуърънс“, нямаше търпение да се пенсионира и беше казал на Елена, че постът на изпълнителен директор е неин, ако го иска. Но тя наистина ли искаше да прекара следващите трийсет години, затънала до шия в отношения с клиенти като Дани Рот? Как щеше да се впише Сам в живот, управляван от срещи, конференции, твърде много пътувания и нескончаеми работни обяди? Какво щеше да прави тя, ако не приемеше повишението? Мислено сменяйки скоростите, Елена се насили да мисли за предстоящите удоволствия на следващите две-три седмици — средиземноморски плажове, цели дни без графици и дълги приятни вечери под звездите. Задряма и сънува.

Сам я събуди, като погали челото й с върховете на пръстите си.

— Усмихваше се.

— Бях на почивка — отвърна тя. — Къде сме?

— На път към плажа. Но Франсис смята, че първо ще искаме да хапнем. Покани ни на, както го нарече, пикник.

Елена си даде сметка, че покрай събирането на багажа — при нея неизменно продължително и трудоемко занимание, включващо много промени и преразглеждания, бе пропуснала обяда.

— Мисля, че мога да се насиля да хапна. Всъщност умирам от глад. Води ме към храната, младежо.

Матилд беше застлала масата с бяла ленена покривка, беше сложила салфетки и кристални чаши. Бяла орхидея се беше наклонила изящно във ваза, също кристална. Трябваше само Рьобул да се яви с шапка на готвач, за да се завърши картината на луксозен ресторант. Всъщност той беше в работно облекло — без сако и вратовръзка, горните две копчета на копринената му риза бяха разкопчани. Погледът на Елена бе привлечен от нещо върху джоба на ризата, което първоначално взе за монограм, но когато погледна по-отблизо, видя, че е поредица от ситни китайски йероглифи. Рьобул забеляза интереса й и предугади въпроса.

— Тези ризи се изработват специално за мен в Хонконг — обясни той. — Мосю Уан, който ги шие, обича да се шегува, така че се слага това — той потупа гърдите си — вместо инициалите ми. Каза ми, че са думи на Конфуций, които ти носят дълголетие и щастлива съдба.

— Какво гласят?

— „Моля те, махни си ръката от лявата ми гърда“ — сви рамене Рьобул и се засмя. — Китайско чувство за хумор. И така, Матилд, какъв пикник си ни подготвила?

— Има пушена сьомга. Гъши дроб, разбира се. Последните аспержи за сезона. — Матилд направи пауза, за да целуне върховете на пръстите си. — Някои превъзходни сирена. И най-хубавото — любимото ви, мосю Франсис, salade tiéde de feves et lardons.

Тя изчака с усмивка Рьобул да отговори.

— О! — възкликна той. — О! Мъртъв съм и съм в рая. Елена, Сам, познато ли ви е това ястие? Топла салата от бакла и нарязан на ситно бекон. Не? Трябва да я опитате и след това можем да нападнем гъшия дроб или сьомгата. Или и двете. Мина цяла вечност от обяда. — Обърна се да надникне в голямата ледарка, която Матилд беше сложила на бара. — Можем да останем на шампанско или да минем на Puligny-Montrachet, реколта 1986, а за гъшия дроб — на Sautemes, реколта 1984. Трябва да ми простиш — обърна се той към Елена, — но никога не каня червено вино да лети с мен. Промяната във височината и турбуленцията разстройват и най-превъзходното бордо и бургундско. Надявам се, че разбираш.

Елена кимна с разбиране, въпреки че нейният винен курс не беше засегнал пиенето в частен самолет.

— Естествено — усмихна се тя сладко. — Но може да ми кажеш повече за тази салата. Никога не съм чувала за нея.

— Майка ми я правеше и съм я научил от нея. Като за начало ти трябват тенджера със студена вода и тиган. Нарязваш голямо парче дебел бекон на кубчета и ги слагаш в тигана на среден огън. Докато се готвят, слагаш баклата в тенджера със студена вода на силен огън. Когато водата кипне, отцеждаш баклата и е готова. Сипваш я в купа и поръсваш с нарязания бекон и най-важното — всяка капка мазнина от него. Et voilà. Смесваш добре и ядеш, преди салатата да се охлади. Поразителна е. Сама ще се убедиш.

Беше наистина поразителна, както и всичко останало. И докато Елена наблюдаваше как Рьобул излапа салатата си, чиния с аспержи и две дебели парчета гъши дроб, тя се запита как успява да запази отличната си форма. Това я беше впечатлило последния път, когато беше в Париж — беше изумена от липсата на наднормено тегло. Ресторантите бяха пълни, французите ядяха и пиеха като шампиони, а като че ли не качваха килограми. Несправедливо и загадъчно.

— Защо е така, Сам?

— Моля?

— Защо французите не надебеляват?

Сам беше задал същия въпрос на Софи, неговата съучастница в кражбата на виното. Тя отговори с пълната убеденост, идваща от това да си роден французин и следователно да притежаваш върховна логика и здрав разум, да не говорим за предимството на вековете правилни навици на хранене. Сам с лекота си спомняше точните й думи: „Ядем по-малко от вас, ядем по-бавно от вас и не ядем между храненията. Просто е“.

Докато Елена смилаше тези мъдри думи, Рьобул се присъедини, като клатеше глава.

— Нещата във Франция се променят. Навиците ни се променят, диетата ни се променя, размерът ни се променя — твърде много бързо хранене, твърде много подсладени напитки. — Той си потупа корема. — Може би трябва да се откажа от сотерна. Но още не съм готов.

Сега летяха в нощния мрак. Матилд беше преобразила креслата им в легла и беше намалила осветлението в кабината. За Елена и Сам денят беше трескав и те оставиха Рьобул с последна чаша сотерн да води телефонни разговори.

Елена се прозя и полегна с въздишка на благодарност. Изключи лампата си за четене. След две години без почивка тя позволи на мисълта за утрешния ден да я завладее, щеше да е в Южна Франция и нямаше да прави нищо друго, освен да разпуска.

— Сам?

— Какво?

— Благодаря ти, че прие работата. Да знаеш, трябва да правим това по-често.

Сам се усмихна в тъмното.

— Лека нощ, Елена.

— Лека нощ Сам.

* * *

Матилд, освежена и бодра, облечена в тоалет на „Ив Сен Лоран“ в патриотичен дух — червен копринен шал, бяла риза и син костюм, ги събуди с предложение за портокалов сок, кроасани и кафе. Щяха да се приземят след половин час. Слънцето вече беше изгряло и според ведрото съобщение на пилота прогнозата за времето обещаваше хубав топъл ден с температура около двайсет и пет градуса.

Тъкмо приключваха със закуската, когато Рьобул се появи, наперен и току-що обръснат, да изпие чаша кафе с тях. След като се увери, че са спали добре, той се приближи малко повече до Сам и понижи глас.

— Стигнем ли в Марсилия, ще бъде важно да не ни виждат заедно. Това ще изложи на опасност целия план. Когато кацнем, аз ще остана в самолета половин час, за да ви дам преднина. Колата ви и шофьорът Оливие ще ви очакват. Той ще ви откара в къщата, където ще отседнете. Там ще ви посрещне Клодин и ще се погрижи за всичко, от което имате нужда. Ще ви даде мобилни телефони с френски номера. Обади ми се — ще намериш номера ми в паметта на телефона, за да сме сигурни, че можем да поддържаме връзка по всяко време. И после… — Рьобул махна по посока на града, — ами днес Марсилия е ваша. Мога да препоръчам „Перон“ за обяд или Оливие да ви откара до Касис, Екс, Люберон, където пожелаете. Работата започва от утре. Да поговорим тази вечер, за да обсъдим подробностите.

Когато започнаха да се спускат, Елена за пръв път зърна Средиземно море, проблясващо на слънцето, с очертанията на разпрострялата се Марсилия, видими в далечината. Тя се пресегна да хване ръката на Сам.

— Светлината е фантастична, нали? Всичко изглежда като излъскано. Къде е смогът?

Сам стисна ръката й.

— Вече ти липсва домът ли? Не мисля, че тук правят смог, мистралът го прогонва. А може би се дължи на чесъна в буябеса. Марсилия ще ти хареса. Красив стар град. Да останем ли тук днес или искаш да видиш крайбрежието?

Преди Елена да успее да отговори, Матилд дойде да провери коланите им и описа процедурата за кацане.

— Необходими са ви само паспортите. Багажът ви ще мине митническа проверка и ще бъде сложен в колата. Оливие ще ви чака на паркинга. Надявам се, че ще се насладите на престоя си в Марсилия.

Самолетът докосна земята и се отправи към малкия частен терминал, където спря. „Не е като кацане на ЛАКС“, помисли си Елена, докато наблюдаваше как работниците, разтоварващи багажа, се суетят около самолета. Донякъде очакваше да бъде поета и отнесена от грижовни ръце през последната отсечка от пътуването.

Сбогуваха се с Рьобул, Матилд и пилота и излязоха във възхитителното провансалско утро — остра, чиста светлина и високо, тъмносиньо небе. Отбиха се за кратко в емиграционната служба, където служителят ги поздрави с добре дошли във Франция, и излязоха през вратите на терминала. На петдесетина метра чакаха дълго черно пежо и млад мъж в костюм. Той отвори вратата на Елена, показа на Сам куфарите им в багажника и потеглиха. Промеждутъкът от слизането от самолета и качването в колата беше малко повече от пет минути.

— Друго хубаво нямам какво да кажа, изчерпах се — призна Елена, клатейки глава. — Но знам какво искам за Коледа.