Питър Мейл
Марсилска афера (20)

Двайсета глава

— Mais c’est pas possible.^[1] Не мога да повярвам. — Филип се смееше и клатеше глава, докато плъзгаше към Мими сутрешното издание на „Ла Прованс“ по масата. — Погледни. Тази лисица Сам — не ми е споменал нито дума.

Мими остави кроасана, облиза трохичките от пръстите си и разпъна вестника пред себе си. На първа страница имаше снимка на Патримонио и Сам, които се ръкуваха и се усмихваха на обектива. „Нов изглед за Анс де Пешьор“ гласеше заглавието, последвано от няколко абзаца развълнувана проза, която поздравяваше комисията за трудното решение и подчертаваше дружеските и градивни отношения между мосю Жером Патримонио и мосю Сам Левит. По-нататък в статията се казваше, че скоро ще има пресконференция, на която ще бъдат разкрити пълните подробности за победилия проект. Последният печат на одобрение бе даден от Патримонио. „Аз съм особено доволен от решението на комисията, казваше той, защото този проект беше мой личен фаворит от самото начало“.

Като прочете това, Мими едва не се задави с кафето си.

— Ама че идиот!

Филип продължаваше да се смее.

— Ето това е пресконференция, която в никакъв случай не бих пропуснал. Искаш ли да дойдеш с мен?

След ареста на лорд Уепинг и неговите хора Филип и Мими бяха решили, че е безопасно да се върнат в апартамента му. Ето защо по-рядко виждаха Сам.

— Оставиш го сам за минута и се замесва с всякакви странни типове — каза Филип.

Пресегна за телефона си и набра номера на Сам.

— Мосю Сам Левит ли е, който има дружески и градивни отношения с онзи конски задник Патримонио?

Сам изстена.

— Знам, Филип, знам. Не бъди твърде суров към мен. Обади ми се и каза, че е важно да се срещнем в кабинета му. Когато отидох, той току-що бе дал интервю на един от вашите хора от вестника. После фотографът влезе…

— И останалото е история. Бас ловя, че е сложил грим за кадъра. Сега ми кажи кога е пресконференцията?

— Утре следобед. Секретарката му прозвънява медиите тази сутрин. Можеш да дойдеш, но само ако се държиш прилично.

— Moi? Да не се държа прилично? Ще съм съвършен пример за професионализъм.

— От това се опасявам. Ще се видим утре.

* * *

— Скъпи ми мосю Левит, може би ще е най-добре аз да отговарям на всички въпроси. — Патримонио се огледа в заседателната зала, но напразно търсеше огледало по стените. Беше издокаран за случая с кремав копринен костюм, бледосиня риза и любимата си итънска вратовръзка. — Разбира се, ако трябва да се допитам до вас за някоя техническа подробност, ще го направя. Но според мен е най-добре да има един официален говорител на проекта, не сте ли съгласен?

— Точно така. — Сам беше изключително доволен, че Патримонио ще поеме въпросите. Вече се наслаждаваше на приятната ирония на ситуацията: Патримонио щеше да възхвалява проекта на своя стар враг Рьобул. — Освен всичко друго вашият френски е далеч по-добър от моя.

Секретарката на Патримонио подаде глава през отворената врата на заседателната зала.

— Мисля, че всички са тук.

— Покани ги, скъпа. Покани ги.

Патримонио заглади косата си, изкара бутонелите си на показ, намести вратовръзката си и доби приветстваща усмивка, докато представителите на медиите влизаха. Екип от трима души от местна телевизия бе последван от петима-шестима автори от специализираната преса — дизайн и архитектура, списание „Коте Сюд“, и няколко брокери на недвижими имоти, нетърпеливи да се докопат до работа. Най-отзад беше Филип. Когато Патримонио го зърна, усмивката му се разколеба за секунда, но бързо се съвзе.

В своето представяне Патримонио се постара да припише заслуги, на когото трябва, сиреч на себе си. Той беше стабилната напътстваща ръка на всеки етап от процеса, от избирането на финалистите до взимането на окончателното решение. Ако се вярваше на чутото, това беше история за посвещаването и трезвата преценка на един човек. По средата на изказването на Патримонио Сам допусна грешката да улови погледа на Филип и бе възнаграден с пресилено намигване.

Когато Патримонио най-сетне млъкна, въпросите бяха меки, както се надяваше. Колко ще струва проектът? Какъв е работният график и кога ще започне строителството? Какви са условията за закупуване на готовите апартаменти? Патримонио даде адекватно оптимистични отговори и се поздравяваше за гладкото протичане на срещата, когато Филип шумно прочисти гърлото си и вдигна ръка.

— Господин председател, какво стана с милионера похитител? Знам, че беше сред финалистите. Двамата бяхте доста близки, нали? Някакви новини за него?

Но Патримонио отказа да бъде въвлечен в подобен капан.

— Разследването продължава и не мога да коментирам този въпрос. Това е работа на полицията. — Той си погледна часовника. — А сега, господа, ако няма други въпроси, двамата с мосю Левит имаме да вършим работа.

* * *

Рьобул беше решил, че победата трябва да бъде отпразнувана. Все още беше твърде рано, прецени той, да бъде видян на обществено място в Марсилия със Сам и Елена, затова беше уредил „малък селски обяд“, както го нарече. Две коли щяха да дойдат до къщата да вземат Елена, Сам, Мими, Филип и Дафни и да ги откарат в дискретен ресторант, скрит в Люберон. Рьобул щеше да ги чака там.

Точно в единайсет часа два черни мерцедеса паркираха на алеята пред къщата. Двамата млади шофьори в черни костюми и със слънчеви очила настаниха пасажерите по местата им и потеглиха. Дафни беше поискала да пътува с Елена и Мими. „Всички момичета да сме заедно, скъпи, за да можем да си клюкарстваме за вас двамата“, каза тя на Сам и двамата мъже ги следваха във втората кола.

След малко повече от час се озоваха в напълно различен свят. След тълпите, бетона и морските гледки на Марсилия Люберон изглеждаше тучен и празен. Пролетните дъждове бяха покрили планините с всевъзможни нюанси на зеленото, бяха свежи и светеха, а небето беше синьо като в пощенска картичка. Идеално време за обяд, както каза Филип на Сам.

Последният участък от пътя ги изведе на тясно, криволичещо шосе, което се изкачи до върха на Люберон. Стигнаха до дървена табела, наполовина скрита от бръшлян, на която пишеше „Льо Ма дез Оливие“. Стрелка сочеше надолу към каменна пътека, която се виеше през горички от маслинови дървета, чиито сребристозелени листа потрепваха на ветреца, и свършваше при високите стени и отворените порти на ресторант. На входа широко усмихнат стоеше Рьобул.

Той беше представен на Дафни, Мими и Филип, целуна Елена и Сам и ги въведе в огромен двор, достатъчно голям за двата стари кестена, чиито листа хвърляха сянка върху дълга маса. Сам забеляза, че е сложена за осем души.

— Не ми казвай, че си поканил Патримонио?

Рьобул се ухили.

— Разбира се, че не. Имам нова приятелка — Ето я и нея. — Сам последва Рьобул, който отиде при вратата на ресторанта. — Скъпа моя, това е Сам, който толкова много ми помогна. Сам, бих искал да ти представя Моника Чун.

Тя беше дребна, едва достигаше до рамото на Сам, с лъскава черна коса и бадемови очи, вече не беше млада, но все още беше красива и изключително елегантна. Дори Сам, който не беше специалист, можеше да отгатне, че копринената й рокля идва от Париж. Той се наведе да й целуне ръка и Рьобул кимна одобрително.

— Да знаеш, започваш да се държиш като цивилизован французин.

Докато прекосяваха двора да се присъединят към останалите, Рьобул плъзна ръка около кръста й.

— Моника и аз имаме общи интереси в Хонконг. Тя е страхотна бизнесдама и отлична готвачка, но трябва да те предупредя нещо, Сам. Никога не играй мадзян с нея — ще те убие.

Моника се засмя.

— Имаме две хиляди години подготовка зад гърба си, Франсис. А кои са тези симпатични хора?

Докато течаха запознанствата, при гостите влязоха мъж и жена, които носеха подноси с бутилки, чаши и лед.

— Това е Мирей, която прави чудеса в кухнята, а това е съпругът й Бернар, който настоява да пием по един аперитив преди ядене — представи ги Рьобул.

Бяха жизнерадостна двойка, нагледно доказателство за готвенето на Мирей, закръглени и весели. Раздадоха чаши с пастис и розе, след което Мирей се извини, че трябва да ги остави, и отиде да надзирава приготовленията за обяда, докато Бернар се суетеше около масата.

Дворът беше мечтата на художествения директор. Каменните стени, дебели два фута и високи десет, бяха станали меко сиви от няколкостотин години ветрове и дъждове, цветът им се съчетаваше прекрасно с цвета на плочите на земята. Масивни саксии от избледняла теракота, засадени с червени мушката и бели петунии, опасваха стените, а няколко сламени шапки — в случай че слънцето проникне през листата, бяха закачени на дънерите на кестените.

Обядът отговаряше на обстановката. Беше парад от любимите ястия на Мирей, като се започне с предястие от beignets de fleurs, пържени цветове от тиквички, последвани от тарти с аншоа и маслини върху канапе от задушен лук — класическата pissaladiére от Ница. Основното ястие, фаворитът на Мирей, беше шарлота от агнешко и патладжани, сервирана с картофи, изпечени в гъша мас. После малко местно козе сирене. И накрая компот от праскови със стръкове свежа върбинка. Обяд, който, както им обясни Бернар, би подготвил човек за тежка следобедна работа на палето.

Виното и разговорите се лееха, бяха минали почти три часа, когато Рьобул стана и почука чашата си с лъжица, за да привлече вниманието.

— Приятели, това е много щастлив ден и не искам да го съсипвам с дълга реч. Но не мога да не изкажа възхищението и благодарностите си към Сам и се надявам, че той ще приеме този знак на моята признателност.

Той заобиколи масата до мястото, където седеше Сам, и му връчи плик.

Сам го отвори. Вътре имаше чек за един милион долара. Вдигна очи към Рьобул. И двамата мъже се усмихваха, но минаха няколко минути, преди Сам да успее да каже нещо.

— Обядът е за моя сметка.