Питър Мейл
Марсилска афера (5)

Пета глава

Сам чу няколко ноти от Моцарт, преди да се обади Рьобул.

— Е, Сам, как беше денят в Касис?

— Хубав, Франсис. Прекарахме си чудесно. На Елена много й хареса. — Той погледна бележките, които си беше водил на гърба на сметката от „При Нино“ за обяда. — Искам да обсъдим някои точки, преди да излезем тази вечер. Ще вечеряме с приятел, Филип Давен. Той е журналист в „Ла Прованс“ и се надявам да ми даде сведения за Патримонио и хората от комисията.

— Журналист? — Рьобул далеч не прозвуча въодушевено. — Сам, сигурен ли си…

— Не се притеснявай. Ще се придържам към сюжета. Твоето име няма да бъде намесено. А сега ми кажи има ли нещо конкретно, което те интересува? Филип е хрътка — онова, което не знае, обикновено може да го надуши.

— Ами, каквото можеш да откриеш за другите два проекта и хората зад тях, ще е от полза, но не обичайните глупости в съобщенията до медиите за техните хобита и дарения за благотворителни организации. Например бих искал да знам откъде идват парите им. Не забравяй личната страна. Имат ли дългове? Пристрастени ли са към нещо? Имат ли любовници? Падат ли си по момичета на повикване? Какви са отношенията им с Патримонио? Има ли слухове за подкупи? — Рьобул замълча и Сам чу звънтенето на чаша, оставена на масата. — Не че бих си помислил да се възползвам, нали разбираш.

— Естествено, че не.

— Но в бизнеса информацията е като златото. Не може да ти дойде в повече.

— Ще го имам предвид, Франсис.

— Приятна вечер, приятелю. Bon appétit.

Сам се усмихваше, когато прекъсна връзката. Долови тъжна нотка в гласа на Рьобул и имаше чувството, че би искал да се присъедини към тях за вечеря.

Бяха се уговорили да се срещнат с Филип в „Бистро д’Едуар“ на улица „Жан Мермо“. Филип го бе избрал като жест към Елена. Беше испански ресторант, така че La Bomba Latina моментално щеше да се почувства у дома. Нещо повече, каза Филип, тя ще бъде пленена от огромния избор от тапаси.

Всъщност Сам бе пленен пръв още щом влязоха през вратата. Изглеждаше неговият тип ресторант: поредица от семпли, уединени стаи, обикновени бели хартиени покривки, боядисани стени — долу кървавочервени, горе бели, на които бяха окачени черни дъски с вината и тапасите за деня, подранили посетители, свалили саката си и пъхнали салфетките в яките на ризите си, което винаги е знак за здравословен апетит и хубава храна, и усмивка за добре дошли от момичето зад бара.

Бяха отведени по късо стълбище до ъглова маса на първия етаж, където грейналият Филип, със заредена ледарка до себе си, скочи на крака и притисна Елена в обятията си. Последваха комплименти и викове на радост, а Сам, който вече беше свикнал с проявите на привързаност от страна на мъже, получи целувки по двете бузи. Накрая, останал леко без дъх, Филип ги настани и им сипа по чаша вино.

— Чудесна изненада. Какво правите тук? Колко ще останете? Къде сте отседнали? Но първо наздравица. — Той вдигна чаша. — За приятелството.

Облегна се на стола си, все така сияещ, и даде на Елена и Сам възможност да се възхитят на промените във външния му вид, които бе направил, откакто за последно го бяха видели в Лос Анджелис.

Преди предпочиташе стил, който обичаше да описва като наемнически шик — панталон и яке от армейските излишъци, маслиненозелени шапки и ботуши на парашутист. Черната му коса беше буйна и несмущавана от гребен.

Всичко това беше изчезнало и Че Гевара беше заменен от Том Форд. Новата версия на Филип имаше късо подстригана коса, съвсем малко по-дълга от тридневната брада по лицето му. Дрехите му бяха безупречни: тесен черен костюм и ослепително бяла риза, разкопчана на врата, с невероятно излъскани обувки. Можеше да мине за футболист, жертва на модата или беглец от филмовия фестивал в Кан, който течеше в момента малко по-далече на крайбрежието.

— Забелязвате ли нещо различно? — Филип не им даде време да отговорят. — Промених външния си вид. Сега Мими от работата отговаря за стила ми. Какво мислите?

— Къде са слънчевите очила? — попита Елена. — Ами обицата?

— Къде е ролексът? — додаде Сам.

Филип се ухили, разкопча си бутонелите и демонстрира огромен часовник от неръждаема стомана, гарантирано водоустойчив до дълбочина от триста метра.

Сам поклати глава удивен.

— Поздравления за Мими. Превърнала те е в модна икона. Надявам се, че си запазил мотора.

— Mais bien sût.^[1] Това е единственият начин да се придвижваш в Марсилия. Но стига за мен. Вие какво правите тук? — Той завъртя енергично вежди. — На меден месец?

— Не точно — отвърна Сам.

И докато пиеха Катър Ван, което Филип беше избрал, заради, както обясни, неговата rondeur^[2] и зеленикав нюанс, Сам му изложи редактиран вариант на своята задача: как е нает от американски архитект, подкрепен с швейцарски пари, за да убеди комисията, че жилищен комплекс от триетажни сгради ще подхожда на Марсилия повече от четиресететажен хотел.

Филип слушаше внимателно и от време на време кимаше.

— Чувам какви ли не неща за това — сподели той — и се опитвам да уговоря интервюта с конкурентите ти, но засега те го дават много срамежливо.

— Знаеш ли кои са? Нещо за тях?

— Така — подзе Филип, като се огледа в помещението, преди да заеме стандартната поза на разследващия журналист — тяло, наклонено напред в поверително прегърбване, и наведена глава, придружени с тих и дискретен глас. — Има други два холдинга, британски и френски. Или може би трябва да кажа парижки. Главният британец е лорд Уепинг, бивш букмейкър, който си е осигурил място в Камарата на лордовете с подкупи, като правел сериозни финансови дарения на двете основни политически партии.

— И на двете?

— Mais oui. Очевидно това се случва непрекъснато в Англия. Ситуация, в която няма как да не спечелиш. — Филип направи пауза, за да отпие от виното. — Начело на френския проект е жена, Мари-Пиер Дюма. Много умна, с добри контакти с политици, беше заместник-министър, преди да се сближи твърде много с министъра и жена му да разбере. Сега работи за „Айфел интернасионал“, един от онези огромни конгломерати — строителство, земеделие, електроника, с верига хотели за гарнитура. Но в случая лично аз не мисля, че има голям шанс.

— Защо?

— Тя е парижанка — сви рамене Филип.

Очевидно смяташе, че в Марсилия не са необходими по-нататъшни обяснения.

Тяхната сервитьорка, която кръжеше търпеливо, се възползва от пролуката в разговора и насочи вниманието им към списъка с тапаси на черната дъска.

В тази майска вечер можеха да избират между петнайсет вида: хамон от испански прасета, хранени с жълъди, хайвер от риба тон, поръсен със зехтин, пържени патладжани с мента, тартар от сьомга, мед и копър, пържени цветове от тиквички, миди, артишок, морски дявол, аншоа — набор от изкушения, който ги изправи пред мъчително колебание. Накрая се спряха на три вида тапас на човек, последвани по настояване на Филип от специалитета на заведението: октопод с паста, приготвена с мастилото му.

Елена се облегна, за да огледа още веднъж обстановката, и вниманието й беше привлечено от фриз с огромни букви, който минаваше по горната част на стената, точно под тавана. Всъщност бяха едни и същи три думи — bivez riez chantez, повтаряни по всички стени на помещението.

— Какво е това? — попита тя. — Някаква странна измислица като тапас код ли?

— Означава „пийте, смейте се, пейте“ — обясни Филип. — За да ни поощряват да се забавляваме. — Той бе прекъснат от внезапно изригване на смях от съседната маса. — Не че ни трябва кой знае какво поощрение.

— Струва ми се странно — каза Сам, — че на средностатистическия французин му се носи славата на… ами, на сериозен, нали се сещаш? Не е от хората, които ще се отпуснат, твърде загрижен е за приличието.

— Онова, на което му викат глътнал бастун?

Сам се ухили.

— Не съм го казвал. Но наистина повечето французи, които съм срещал, обичат да се веселят. Спомням си, че веднъж отидох на търг на вино в Бон и не можех да ги настигна. Пиене, смях, пеене? Правеха само това в продължение на цели три дни. И въпреки това го има образа на сдържания, тесногръд французин. Не схващам.

Филип вдигна показалец, сигурен знак, че ще последва просветление.

— Причината е, че хората обичат да ни слагат в рамки — да вземат една страна на личността и да ни съдят по нея. Разбира се, ние сме сериозни за важните неща, например парите, храната и ръгбито. Но сме далеч по-сложно устроени от това и сме пълни с контрасти. От една страна, сме удивително егоистични, най-често повтаряните две думи във френския са moi и je, най-редовно използвани заедно. И въпреки това обикновено се отнасяме към околните учтиво, дори внимателно. Показваме уважение. Целуваме, ръкуваме се, мъжете ставаме, за да посрещнем жените, излизаме от стаята, за да говорим по телефона, без да дразним околните. — Той замълча, за да отпие голяма глътка вино. — Пием, бога ми, как само пием. Но е много необичайно да видиш публично пиянство. Обличаме се консервативно и въпреки това французойките са на първо място в света, когато иде реч за ходене на плаж по монокини. Твърди се, че главните ни национални страсти са сексът, хипохондрията и стомахът. Но ние сме повече от това.

Той кимна одобрително на изреченото и вдигна празната винена бутилка на минаваща сервитьорка, за да я замени с пълна.

Елена, която внимателно слушаше този ускорен курс за френската душевност и истинския галски стил, също вдигна показалец и го размаха.

— Ръкуваме — добре. Целуване по бузата — добре. Учтиви — добре. Докато се качат в колите. Трябва да ти призная, че никога не съм виждала толкова опасни шофьори като французите. Какъв им е проблемът?

Филип се усмихна и сви рамене.

— Някои биха казали joie de vivre^[3] но аз имам друга теория. Според мен френските шофьори страдат от физически недъг: имат само две ръце, при положение че, разбира се, са им необходими три. Пушенето и телефонът заемат едната ръка, а другата трябва да е свободна, за да правиш обидни жестове към останалите шофьори, които са твърде бързи, твърде бавни, твърде близо или са белгийци. — Като видя озадаченото изражение на Елена, той поясни: — Белгийците винаги карат по средата на пътя. Това е всеизвестно. А, ето ги и тапасите.

Следващите няколко минути минаха в доволно полумълчание, докато изследваха деветте малки блюда, поставени пред тях, миришеха, опитваха, от време на време си разменяха виолетов артишок за нежна мида, увита в хамон, топяха ухаещия на билки зехтин с хляба си. В много отношения тапасите са съвършеното първо ястие: не са прекалено тежки, предлагат разнообразие от вкусове за разбуждане на небцето и се поднасят в скромни количества, които не притъпяват апетита. Когато и последната чиния беше отопена, разговорът се върна към работата.

— Предполагам знаеш, че по-късно тази седмица има пресконференция и коктейл — каза Сам на Филип. — Ще ходиш ли? Патримонио ще присъства ли?

Филип вдигна очи към тавана.

— Bof!^[4] Опитай да го държиш настрана. Това е неговият звезден миг. Опасявам се, че може да очакваме реч от стария бърборко. Трябва да съм там, за да я запиша за идните поколения. И ще имаш възможност да се срещнеш с конкурентите си, да разгледаш техните идеи. — Той поклати глава при мисълта. — Хотели, хотели, хотели. Постоянно се строят хотели или офис сгради.

— Тогава какво мислиш за нашия проект?

— Естествено още не съм видял подробностите. При все това се надявам, че ще спечели. По-човешки е, по-цивилизован. — Филип доби замислено изражение и се загледа в чашата си с вино. — Но ако съдя по нещата, които чувам, на Уепинг му се носи славата, че по един или друг начин неизменно получава каквото иска. Не е човек, когото ще победиш лесно. А и обикновено може да се разчита на Патримонио да вземе грешното решение.

Елена се мръщеше, когато остави чашата си.

— Говорите за Патримонио сякаш единствено той е от значение. Знам, че е председател, но нали има комисия? Членовете нямат ли думата? Или са просто кукли на конци, да запълват бройката?

Филип започна да прокарва пръсти през косата си — стар навик, — докато осъзна, че не е останало нищо, през което да си прокарва пръстите.

В комисията има шест или седем души. Знам, че двама дължат работата си на Патримонио, те ще гласуват, както той им нареди. Що се отнася до останалите, знаете колкото знам и аз. Ще бъдат на приема. Ще видя какво мога да открия.

Специалитетът за деня пристигна в целия си блясък, изпускаш пара, с тънки парчета октопод, положени върху канапе от лъскава черна паста ангелски коси. В добавка, за разнообразяване на консистенцията и за да се осигури, както го нарече Филип, откровение за небцето, имаше кремообразен сос от козе сирене.

Елена взе първата хапка и изпусна лека въздишка на удоволствие.

— Приказно е. Ще ми почернеят ли устните?

Сам се наведе напред да огледа устните й.

— Още не са почернели. Засега само зъбите ти са черни.

Елена се обърна към Филип.

— Виждаш ли какво трябва да търпя?

Филип кимна съчувствено.

— Хуморът е средството на англосаксонеца да заяви любовта си. Французинът — той вдигна само едното си рамо — е по-фин, по-романтичен, като цяло по-очарователен.

— Харесва ми — каза Елена. — Очарователен е хубаво.

Сам прецени, че е време да смени темата.

— Разкажи ни за Мими от работата. Това истинската любов ли е? Започна ли да преправя апартамента ти? Със сигурност е преправила теб.

Филип се обърна към Елена.

— Виждаш ли? Подиграва ми се. Ами какво да ви кажа за Мими? Миньонче, червенокоса, много интелигентна, остроумна, с прекрасни крака и очевидно — той изсумтя — с отличен вкус за мъжете. Ще ви хареса. Искаше да дойде на вечеря, но има урок по бойни изкуства.

Мислите за Мими отстъпиха място на разсъжденията за десерта, Филип убеди Елена да опита онова, което нарече профитероли на стероиди, истински кралски особи сред профитеролите, напълнени с чудно лек крем шантий. Сам се задоволи със сирене манчего — нарязано на тънко, както следва — с конфитюр от дюли и чаша тежко червено вино от Лангедок. Докато ядеше, слушаше как Филип описва на Елена някои от градските забележителности: Старото пристанище, изкуството от XX век в музея „Кантини“, „Бар дьо ла Марин“ на Паньол, възхитителната „Вией Шарите“, проектирана от придворния архитект на Луи XIV, за да приютява бездомните, гледката от „Нотр Дам дьо ла Гард“. Или може би обиколка на бутиците под напътствията на Мими, последвана от възстановителен сеанс в СПА център на „Корниш“. И разбира се, винаги можеше да се наслади на любимия марсилски кървав спорт.

— Ако обичаш футбола, последният мач за сезона на „Олимпик Марсилия“ срещу „Пари Сен Жермен“ не е за пропускане, — увери я той. Ненавиждаме ги. Помни ми думата, ще бъде касапница.

— Звучи интересно — отбеляза Елена. — Какво обличат момичетата, когато отиват да гледат касапница?

— Ризница. — Филип си пое дълбоко и шумно въздух между стиснатите си устни. — Запалянковците на „Пари Сен Жермен“ са зверове.

По време на кафето се уговориха Елена и Мими да се срещнат на следващия ден. Сам щеше да продължи да изглажда представянето си, а Филип възнамеряваше да се обади на хората си в градската бюрокрация и да провери какво може да изрови. Сбогуваха се в меката топла тъмнина пред ресторанта. Филип си сложи слънчевите очила, за да се предпази от сиянието на луната, прехвърли крак на мотора си и се отдалечи, трополейки. Следващият ден щеше да е натоварен за всички.