Питър Мейл
Марсилска афера (12)

Дванайсета глава

Филип отвори едното си подуто око и трепна. Всичко беше ярко и бяло, включително сестрата, надвесена над него.

— Как се чувствате? — В гласа й се долавяше онази оптимистична бодрост, която сестрите добиват, когато са сигурни, че пациентът няма да умре по време на тяхната смяна.

Филип се замисли над въпроса. Беше му топло, комфортно, чувстваше се отпуснат, не изпитваше болка, почти се рееше. Усмихна се на сестрата.

— Чувстваме се страхотно.

— Това е от морфина. Претърпели сте тежка злополука, но сте извадили голям късмет. Ударили сте се в стълб на улична лампа и това ви е попречило да изхвърчите от „Корниш“. Имате няколко счупени ребра и множество рани, насинено око, но това е всичко.

— Това е всичко ли?

— Можеше да е много по-зле. Така, сега изпийте това. Доктор Жоел ще дойде да ви види след няколко минути. До леглото ви има телефон, ако искате да се обадите на някого.

Филип се обади на Мими, Мими се обади на Елена и след като доктор Жоел дойде и си отиде, двете заедно със Сам бяха до леглото му.

— Mon pauvre garcon^[1] — въздъхна Мими, като целуна Филип по върха на носа. — Какво ти се е случило? Беше ли… — Тя поднесе юмрук към устата си с протегнат палец, класическия жест за прекаляване с пиене.

Филип поклати глава предпазливо.

— Не съм близвал нито капка, честно, нито дори чаша розе. Два мотора ме блокираха, един отпред, един отзад. И тогава, тряс!, ритник в коляното, който ме събори от мотора. Сигурен съм, че беше професионално изпълнение, но бог знае защо го направиха. Не мисля, че са откраднали нещо — нямаше нищо за крадене, може би просто са се забавлявали.

— Ще ги познаеш ли, ако ги видиш?

Отново плахо поклащане на глава.

— Никакъв шанс. Бяха със смъкнати визьори на каските.

Сам се беше намръщил. Съдейки по опита си, знаеше, че професионалистите не правят нищо за забавление. Тези двамата е трябвало да дадат урок на Филип, може би дори да го убият. Но защо? Кой би спечелил, ако той е вън от строя? Не му беше нужно много време, за да стигне до очевидния извод.

— Кога излиза статията за шатрата?

— Утре — отвърна Мими. — Редакторът я хареса.

— Значи не може да е заради това. Но първият ти материал не беше приет добре от някои хора — например Патримонио. И ти се счепка с него на коктейла. Но не мисля, че това е причина да изкараш някого от строя. Не, не е Патримонио, трябва да е Уепинг. Той е в близки отношения с Патримонио и се опита да те подкупи да си затвориш устата. Трябва да е той.

Филип втренчи здравото си око в Сам.

— Да, това се връзва. И да ти кажа нещо: ако първата статия ги е вбесила, утрешната ще им докара инфаркт. — Той се обърна към Мими и се ухили. — Според теб дали вестникът ще се изръси за телохранител?

— Имам по-добра идея — каза Сам. — Мисля, че трябва да изчезнеш.

Конференцията край леглото обсъжда това известно време, накрая Филип наруши мълчанието.

— Сам, четеш твърде много криминални романи. Няма да спра да работя заради този connard^[2].

— Не е нужно да спираш да работиш. Просто няма да работиш в редакцията, в апартамента си или където обичайно ходиш, защото ще си удобна мишена за биячите на Уепинг. Ще изчезнеш от старите си бърлоги. Ще дойдеш да живееш при нас.

Сам вдигна ръка, преди Филип да успее да го прекъсне.

— Идеално е. Има предостатъчно място. Къщата е уединена и защитена, не би могло да е по-безопасно. Има кола с шофьор, когато ти потрябва, има икономка, прислужница, ние също ще сме там и ще се грижим за теб. Както казах, идеално е. Не искам да се разправяме. Кога най-рано можем да се махнем оттук?

Допитаха се до доктор Жоел и го убедиха да изпише Филип, при условие че се наеме сестра, която всеки ден да го наглежда и да му сменя превръзките. Казаха на шофьора Оливие да ги чака на изхода на болницата. Мими отиде да вземе малко дрехи от апартамента на Филип. По времето, когато жителите на Марсилия сядаха да обядват, Оливие и неговите пътници минаваха през двойната порта, водеща към къщата.

— Странно — замисли се Филип. — Това място ми изглежда познато. — Той кимна един-два пъти, докато се оглеждаше. — Всъщност сигурен съм, че ми е познато. Преди няколко години — трябва да е било сушаво време за новини — вестникът направи голям материал за домовете на богатите и известните марсилци. Този е един от тях, беше собственост на Рьобул, преди да купи „Льо Фаро“. Може би още е. — Той погледна към Сам, лицето му изглеждаше малко зловещо с насиненото око. — Как го намери?

От няколко дни Сам се чувстваше все по-неловко, че крие връзката си с Рьобул от Филип. Реши, че е време да я разбули.

— Трябва да поговорим, но не на празен стомах. Историята е дълга. Да я оставим за след обяда.

Уви, чакането се оказа твърде дълго за Филип. В отчаяна нужда да подремне едва не падна в десерта. Чак рано вечерта, в часа на пастиса, двамата приятели се настаниха на терасата. Сам събра мислите си и започна от самото начало.

Филип беше запленен. Беше история в историята, с огромна неохота се съгласи да не намесва името на Рьобул в статиите, които възнамеряваше да напише.

Поне за момента.

— Когато това свърши — увери го Сам, — мога да ти гарантирам интервю с Рьобул. Ексклузивно. Договаряме ли се?

Филип се пресегна да си стиснат ръцете.

— Договаряме се.

— Всъщност убеден съм, че ще го харесаш.

Филип поклати глава и се усмихна.

— Никога не съм срещал човек за ексклузивно интервю, когото да не харесвам.

* * *

На следващата сутрин реакциите на статията на Филип бяха предвидимо смесени.

Самият Филип се радваше на кратко скромно задоволство. Както никога, не искаше да преправи материала веднага щом го види отпечатан. Беше изведен на първа страница и заемаше почти цялата трета страница. Тонът беше информативен и стегнат, тук-там с по някоя по-завъртяна фраза, а в илюстрацията на шатрата на плажа липсваха само плажуващи по монокини, за да заприлича мястото на Сен Тропе. Не беше лошо. Никак.

Сам гледаше над рамото на Филип, докато четеше.

— Никой няма да го пропусне — отбеляза той. — Но не мисля, че Патримонио ще ти прати коледна картичка тази година.

* * *

Статията вече беше съсипала закуската на Патримонио и беше на път да отрови и цялата му сутрин. Членове на комисията се обаждаха да изразят мненията си и повечето бяха ласкави. „Хубаво е да се види малко въображение“, беше споменато неведнъж, както и старото клише „глътка свеж въздух“. Единствената незначителна критика идваше от най-стария член на комисията, ветеран на осемдесет и няколко, който се оплака, че не се споменава тоалетна, нещо, което много го вълнува. Но като цяло идеята на Сам бе посрещната възторжено.

Обаждането на Патримонио до Уепинг беше кратко, на висок и враждебен тон.

— Мислех, че каза, че ще се погрижиш за онзи salaud, журналиста?

Уепинг настръхна. Не беше свикнал да му крещят.

— За какво говориш? Момчетата се погрижиха за него поминалата вечер.

— Видя ли сутрешния вестник?

— Защо? Какво има в него?

— C’est une catastrophe.^[3] Обади ми се, като го прочетеш.

* * *

Елена се появи от спалнята и се завъртя, за да оцени Сам новата й рокля — лятна, ефирна, почти прозрачна.

— Струваше си чакането — отбеляза той. — Определено си струваше. Готова ли си?

Сам беше обещал да отпразнуват завръщането на Елена от Париж с обяд с изглед към морето. Но първо имаше малко работа: среща с Гастон на плажа, където бе опъната шатрата, за да се подготвят за представянето в края на седмицата.

Гастон ги видя да пристигат и, клатушкайки се, прекоси плажа, за да ги посрещне. Сам вече беше свикнал с излиянията на галантност, които Елена вдъхновяваше у французите. И Гастон не беше изключение. Хванал ръката й в своите, той я поднесе към устните си като жаден човек, пресягащ се за вода. Докато едната ръка продължи да държи нейната, другата започна бавно плавно движение нагоре към лакътя, което несъмнено щеше да продължи, ако Елена не се бе разкикотила.

— Каква приятна изненада — усмихна се Гастон. — Очаквах само Сам. — После с намигане към Елена ги покани. — Елате с мен в шатрата ми.

Когато влязоха, Сам бе изумен от топлата, златиста светлина от слънчевите лъчи, процеждащи се през бялото платнище. Ако представянето се проведеше привечер, както бе запланувано, нямаше да е необходима изкуствена светлина.

— Като сложат пода, ще изглежда страхотно — каза той. — Но какво ще правим, ако хората започнат да се отбиват от улицата, за да се забавляват тук?

— Pas de soucis. Уредил съм охрана — две големи момчета, Жул и Жим, както и два ротвайлера. Ще са тук всяка нощ. — Гастон го отведе в далечния край на шатрата. — Тук според мен трябва да е барът. Виждате ли? Ако се обърнете и погледнете през входа, ще можете да наблюдавате залеза, докато си пиете шампанското. Не е ли прекрасно?

Докато Гастон продължаваше с екскурзоводската си обиколка, Сам се успокои. Бяха се погрижили за детайлите. Всичко беше помислено — от размера и разположението на бара до осигуряването на електричество, ако е необходимо, от заседателната маса и столовете до бележниците и моливите. Имаше дори малка, но елегантна тоалетна кабина зад шатрата.

Гастон махна с ръка, когато Сам понечи да го поздрави.

— C’est normal^[4], приятелю. А сега, въпреки че сърцето ми се къса, защото се налага да се сбогувам с мадмоазел, трябва да ви оставя. Имам среща за обяд с приятеля си кмета.

Когато се върнаха на „Корниш“, спряха, за да се събуе Елена и да изтръска пясъка от обувките си.

— Какво мислиш за новия ни съучастник? — попита я Сам.

— Гастон? Сладък е. Умирам от глад. Колко далеч е обядът?

— Съвсем наблизо.

„Перон“ е един от онези ресторанти, за които мечтаеш в дълбоката студена и мрачна зима. Надвиснал високо над Средиземно море, гледа на юг, така че градският безпорядък от кранове, сгради и жици не се вижда. Гледката е към чисто, проблясващо море, повърхността му от време на време се набраздява от някоя и друга малка лодка. В далечината е миниатюрният архипелаг на островите Фриул, сиво-зелени по обед, пурпурни по залез-слънце. И когато се откъснеш от гледката, те чака храната — риба от всяка местна разновидност, уловена същата сутрин и приготвена от един от най-добрите готвачи на крайбрежието.

С усещането, че са напуснали сушата и са пристъпили на палубата на просторна неподвижна лодка, Елена и Сам последваха служителката, която ги отведе в ъгъла на терасата. Викове на английски, долитащи от голяма група наблизо, разкриха присъствието на лорд Уепинг, настанен на обичайната си маса, заобиколен от обичайния си антураж от хрантутници. Компанията притихна, докато Елена и Сам минаваха. Сам си кимна с Уепинг, който се извърна да ги проследи със злобно изражение, докато стигнат до масата си.

— Какво хубаво момиче, миличък, не мислиш ли? — каза Анабел Сайкс. — Макар че може би е твърде екзотична за теб с подозрително тъмната си кожа и черната си коса. Предпочиташ английските рози, нали?

Лорд Уепинг изсумтя, някой се разсмя и разговорът беше подновен.

След първата глътка охладено вино от Касис, Елена и Сам насочиха вниманието си към менюто, което Елена откри, че е пълно с причудливи имена, които никога не беше виждала в Лос Анджелис: pagre и rascasse, rouget и daurade^[5]. Но погледът й бе привлечен от véritable bouillabaisse de Marseille, легендарната златиста супа.

— Опитвал ли си я, Сам?

— Последния път, когато бях в Марсилия, с Филип. Той е пристрастен към буябеса — цяла вечер ми говори за нея. Вкусна е. Малко се прекалява с продуктите, но е вкусна.

— Какво точно съдържа?

— Почти всичко, което плува в Средиземно море: джон дори, големи змиорки, скорпид, лъмпфиш и още много други. Освен това има домати, картофи, лук, чесън, шафран, зехтин, магданоз. После идва rouille — това е гъста, пикантна майонеза с още чесън, още шафран, още зехтин и люти чушлета. И накрая ти трябват тънки препечени филийки франзела. О, както и огромна салфетка, за да се покриеш от шията надолу. Опитай, ще ти хареса.

Елена не беше съвсем сигурна.

— Ами…

— Има и бонус. Тъй като я ядеш за пръв път, полага ти се и желание.

— Ще ме намираш ли за неотразима, ако воня на чесън?

— Аз също ще хапна. Ще воним заедно.

С помощта на сервитьора Елена си нагласи салфетката, докато почувства, че е защитена от нападенията на летяща rouille, и наблюдаваше как нареждат съставките пред нея.

— Нека аз — каза Сам. Взе филийка франзела, намаза я с гъстата, тъмночервена rouille и я потопи в супата, докато хлябът омекна и се овлажни. — Готова ли си?

Елена се наведе напред, отвори уста и затвори очи.

Тя сдъвка, преглътна и се ококори.

— Ммм. Още.

Един от малките недостатъци на буябеса е, че тя поглъща толкова много от съсредоточеното внимание на ядящите, че често дори и простата реч представлява трудност, да не говорим за оживения разговор. И така, тази първа част от обяда им мина кажи-речи в кратки възклицания на удоволствие. Едва когато остатъците бяха разчистени и им бяха дадени чисти салфетки, те можеха да се облегнат и да заговорят отново.

Сам пръв наруши доволното мълчание.

— Пожела ли си нещо?

— Сега ли? Мисля си, че желанието ми е да си остана така, далеч от застрахователния бизнес, клиентите мошеници, надутите директори, безкрайните срещи, смога в Ел Ей, обядите на бюрото, с други думи, далеч от истинския живот. — Тя сложи на масата менюто, което изучаваше, и се усмихна. — Но за момента ще се задоволя с ванилов и шоколадов сладолед.

Те бавно си пиеха кафето и наблюдаваха как чайките пикират ниско над терасата в търсене на отпадъци. Предстоеше дълъг слънчев следобед и сравняваха предимствата на пътуване с лодка до calanques с примамливостта на басейна, когато телефонът на Сам звънна.

Истинският живот беше на линията под формата на секретарката на Жером Патримонио. Трябва, каза тя, Сам да дойде веднага в канцеларията за спешна и важна среща с мосю Патримонио. Сам въздъхна и поклати глава, докато затваряше. Сигурно беше забравил да сложи точката на i или чертичката на t в някой от безкрайното количество документи, които трябваше да бъдат представени с кандидатурата.

Но когато пристигна в кабинета на Патримонио, важната особа явно се вълнуваше от по-належащи въпроси. Сам едва бе заел мястото си, когато Патримонио демонстрира бутонелите си и премина към същината на срещата.

— Тази работа с шатрата — подхвана той, — опасявам се, че е неприемлива. Напълно неприемлива. В Марсилия не може да се ползват обществени места за комерсиални нужди.

— Защо не? Това е проект, от който ще спечелят градът и хората, които живеят тук.

— Може и да е така. Но трябва да се съгласите, че се опитвате да постигнете нечестно предимство пред другите двама кандидати.

— Мислех, че това е бизнесът. Във всеки случай нищо не им пречи да използват други обществени места за своите представяния — стадиона например. Или „Ла Вией Шарите“, която, ако правилно си спомням, вие ползвахте.

Патримонио протегна ръцете си с бутонелите напред толкова рязко, че без малко да разкъса ръкавите на ризата си.

— Това е съвсем различно. Освен това сте пренебрегнали важния въпрос за разрешителните. — Той се облегна на стола си и кимна убедено, сякаш току-що бе отбелязал сигурна победа. — Без мое позволение този ваш план не може да се осъществи. Point final.^[6] А сега, ако ме извините, имам друга среща.

Сам се въздържа от порива също да покаже бутонели.

— Не ми дадохте възможност да ви кажа, но имам разрешително. От кмета. Вашият началник.