Питър Мейл
Марсилска афера (15)

Петнайсета глава

Средиземно море беше черно стъкло, спокойно и равно, с лунен сърп високо в ясното небе, докато „Свободната лира“ се плъзна бавно от Сен Тропе и се отправи на запад към Марсилия.

Лорд Уепинг беше преценил, че трябва да се върне, за да наглежда как се осъществява идеята, която започваше да добива очертания в главата му, и че не бива да губи нито секунда. Набързо се сбогува с гостите си и те бяха отпратени по подвижното мостче за голямо неудоволствие на Анабел Сайкс, която нямаше никакво желание да напуска Сен Тропе, който смяташе за летния си духовен дом.

— Напълно съм съсипана, миличък — каза тя, като за пореден път демонстрира способността си да се цупи и да говори едновременно. — Семейство Форсайт, знаеш ги, Фиона и Дики, бяха запазили маса за вечеря в „Библос“ и после щяхме да отидем на танци. А сега това. Прекалено скучно е. Трябва ли да се връщаме?

Уепинг измърмори.

— Нещо изскочи. — И добави една безценна дума, знаейки, че ще сложи край на всякакви възражения. — Бизнес.

Опитът го беше научил, че в съзнанието на Анабел бизнес е синоним на „Картие“, „Диор“, „Вюитон“ и всички други малки крайно необходими неща в живота, които идват след успешна сделка. И така за нея всичко друго заемаше второ място след бизнеса. Тя се махна, за да намери съчувствие и утешителна чаша шампанско при Тайни де Салис, докато Уепинг се настани в празния си кабинет да размишлява.

Предстоеше представянето на неговия проект. Успешният изход щеше да го отърве от банките и да сложи милиони в джоба му. Парижкото представяне, дейно саботирано от Патримонио, не беше впечатлило комисията. Но оставаше проблемът с американеца. Думите на Патримонио прозвучаха в главата му: „Ако може да бъде убеден да се оттегли, това ще ни постави в много по-изгодно положение“.

Разбира се, че ще да стане така. Но как? Той отново обмисли тези два любими свои похвата, подкупа и насилието, и отново ги отхвърли. Американецът щеше да изкара много повече пари от проекта, отколкото Уепинг можеше да му предложи като подкуп, а всякаква употреба на сила, като се изключи убийство, нямаше да подейства. Във всеки случай, за да бъде достоверно и ефективно, оттеглянето трябваше да е доброволно, трябваше да дойде от самия американец. Лорд Уепинг се загледа през люка, докато отпиваше последните глътки от коняка си от 1936 г., и мислите му се върнаха към идеята, хрумнала му в най-общи линии след обаждането на Патримонио. Колко то повече разсъждаваше над нея, толкова по-добре му изглеждаше. И когато най-накрая дръзна да получи хладния прием, който го очакваше в каютата, която споделяше с Анабел, той се чувстваше значително по-обнадежден.

На следващата сутрин обратно на марсилския си пристан в Бе дьо Гран Суфър „Свободната лира“ беше възстановила доброто си настроение и отново беше щастлив плавателен съд. Лорд Уепинг беше благоразположен на закуска. Беше прогонена нацупената физиономия на Анабел Сайкс с обещание да се покрият всичките й разноски по набег из най-добрите бутици в Марсилия, последван от обяд в „Перон“. Рей Прендъргаст беше отпразнувал промяната в атмосферата на борда със солидна английска закуска от наденици, бекон, яйца, печен фасул и две дебели, мазни пържени филии. А екипажът, който бе останал леко разочарован от краткия досег с преуспяващата порядъчност на Сен Тропе, беше доволен от завръщането в Марсилия с нейните по-големи възможности за лошо поведение.

Лорд Уепинг си тананикаше началните тонове на „Моят старец е боклукчия“, докато избираше първата си пура за деня. Беше в хубавото, благо настроение, което често следва решаването на тежък проблем, и повика Рей Прендъргаст в кабинета си, за да му сподели мислите си.

— Струва ми се, че открих какво трябва да направим, Рей, с онзи проклет американец и плажните му колиби. Някак си трябва да го изкараме от играта и май намерих решение. Ето какво ще предприемем.

Докато разясняваше плана си, изражението на Рей Прендъргаст постепенно се смени от тревога, през съмнение до сдържано одобрение.

— Малко е завъртяно, Били, но може да проработи. Ще си поговоря с Брайън и Дейв. Това е въпрос на възможност да уцелим подходящия момент. Но първо трябва да научим къде живее. О, и още нещо — ще ни трябва лекар, приятелски настроен лекар. Разбираш ли какво имам предвид?

Уепинг кимна.

— Остави това на мен.

Той махна с пурата да освободи Прендъргаст и се пресегна за телефона.

— Жером? Имам два въпроса към теб. Мислех си за нашия малък проблем и трябва да науча къде в Марсилия живее американският ни приятел. Имаш ли адреса му?

— Естествено. — Патримонио бръкна в чекмедже на бюрото си и извади папка. — Всички участници трябва да предоставят адрес и телефон за връзка, когато се регистрират. Да видим. А, да, ето го: „Шьомен дю Рука Блан“. Искаш ли пълния адрес и телефонния номер?

Любопитството на Патримонио надделя, докато Уепинг записваше.

— Какво си намислил?

— О, това-онова. Ето и втория ми въпрос: трябва ми послушен лекар, сещаш се, да прави каквото искаш, без да задава въпроси.

Оказа се, че на Патримонио няколко пъти му е трябвал точно такъв лекар да му помогне да се справи с последиците от неблагоразумни връзки с млади дами. Той си прочисти гърлото.

— Мога да ти помогна. Какво се очаква да направи този лекар?

— Жером, не искаш да знаеш.

— Разбира се, че не. Не. Е, мога да ти препоръчам доктор Хофман. От Германия, но голям професионалист, много дискретен човек, много, как да се изразя, много отзивчив. И тя говори отличен английски.

— Тя?

— О, да. Но не се тревожи — може да направи всичко, което прави мъж. Искаш ли да й се обадя?

Уепинг се усмихваше, когато затвори. Денят започваше много добре.

* * *

След като представянето беше минало и всички допълнителни въпроси на членовете на комисията получиха отговори, на Елена и Сам не им оставаше нищо друго, освен да стискат палци и да чакат решението. Те спокойно можеха да си починат, като разгледат arriéte-pays — провинцията зад и западно от Марсилия.

Изследваха най-модерните планински вериги на Прованс — Люберон и Малките Алпи, където, както се говореше, кинозвезди, изтъкнати политици и някои по-дребни знаменитости обитават селцата по възвишенията и се спотайват зад високите каменни стени. Видяха розовите фламинги на Камарг, огромната пустош на От Прованс, гъмжащите от народ селски пазари и струпаното множество на търговците на антики в Ил сюр Сорг. Пътем опитваха вината на Прованс, понякога в гаражи, понякога в дворци от XVIII век — охладената сладост на Бом дьо Вениз, големите, пищни червени вина на „Шатоньоф дю пап“, благородните розета на Тавел.

И се хранеха — неизменно добре, а понякога незабравимо, Филип ги беше снабдил със списък на любимите си заведения и те бързо възприеха френския навик да планират разглеждането на забележителности около стомаха. Така обядът и вечерята удобно ги заварваха близо до малка auberge^[1] с ненадминат готвач.

Не е изненадващо, че всички мисли за представяния и проекти бяха забравени в спокойната, вълшебна мъгла от слънчева светлина и открития. Сякаш времето бе спряло. Елена беше в състояние на блаженство, а и Сам не изоставаше много от нея.

Междувременно на милиони мили разстояние в Марсилия лорд Уепинг представяше проекта си пред комисията. За да му помогне, всъщност за да направи представянето от негово име, бе наел Фредерик Мале, млад мъж с безупречни препоръки, който не само говореше английски, но и беше братовчед на Жером Патримонио, чийто вкус за дрехи и одеколон бе заимствал.

Докато Фредерик излагаше таблици и разясняваше проекта, стана ясно, че поне двама души от публиката му са твърдо на негова страна. Уепинг и Патримонио, които кимаха в унисон при появата на всяка таблица, от време на време придружаваха думите му с прошепнати одобрителни реплики. Bravo, bonne idée^[2] и très bien^[3] от страна на Патримонио и „чудесно, Фред“ или „кажи им, момче“ от Уепинг, който се чувстваше все по-уверен в успеха си.

Фредерик едва бе приключил, когато Патримонио скочи на крака, за да направи обобщение на чутото до момента в качеството си на председател на комисията. След задължителното демонстриране на бутонелите и приглаждане на косата той се развихри.

— Първо, нека поздравя лорд Уепинг и неговия колега мосю Милс за изключително интересното и подробно представяне. — След като приключи с кратките любезности, Патримонио сбърчи чело и лицето му доби искреното, сериозно и дълбоко загрижено изражение на търговец в действие. — Този проект, струва ми се, отговаря на всичките ни изисквания. От архитектурна гледна точка е много съвременен и смятам, че не след дълго ще се наложи като местна забележителност — сграда с естетическо въздействие, която ще представлява голям принос за престижа на марсилското крайбрежие. Освен това, както чухте, проектът ще осигури стотици нови работни места и не само за периода на строителство, а за постоянно, с оглед осигуряването на всички услуги, описани пред нас. Трудно е да се предвидят в детайли ползите, които ще донесе на местната икономика, но предполагам, че те ще са много, много значителни. И накрая, нека добавя коментар по въпрос, който, както знаете, смятам за извънредно важен — може да кажете, че е бръмбар, влязъл в главата на председателя. — Той замълча, сякаш да остави комисията да си представи въпросния бръмбар. — Въздушното пространство, господа. Скъпоценен ресурс, толкова често пренебрегван. Но тук го виждаме използван максимално, както следва да бъде. Нямам никакви колебания да препоръчам този проект на членовете на комисията.

По-късно в бара на „Софи тел“ Уепинг и Патримонио сравниха впечатленията си.

— Доста бяха начумерени твоите членове на комисията — отбеляза Уепинг. — Не задаваха много въпроси. Какво смятат според теб?

Патримонио отпи замислено от уискито си.

— Не бива да забравяш, че това са хора, които си изкарват прехраната, като седят на два стола. Трябва да изчакаме. За тези неща винаги трябва малко време да бъдат осмислени. Но имаме десет дни до окончателно решение и аз ще използвам това време за оказване на влияние — някой и друг обяд, някоя и друга чаша шампанско след работа… — Патримонио махна широко с ръка, за да покаже набора от завладяващи поощрения, с които разполага човек на неговия пост.

Уепинг не каза нищо. Беше прекалено зает да размишлява за влиянието, което самият той е оказал.

* * *

Рей Прендъргаст се изкачи по „Рю дю Ром“ и стигна до ниска бяла постройка, навътре от улицата. На една от месинговите табелки до входа, по-излъскана от останалите, беше гравирано с изящен шрифт името на доктор Роми Хофман. Прендъргаст натисна звънеца и вратата щракна.

Помощникът на доктор Хофман, плещест мъж в бял анцуг, с обръсната и лъщяща глава, го въведе в празна, изцяло бяла чакалня, където стари броеве на списание „Щерн“ поделяха ниска маса с „Пари мач“ и „Гала“. На телевизор в единия ъгъл течеше рекламен филм на фармацевтична компания, в който две млади жени оживено разговаряха за климактериума.

Прендъргаст си погледна часовника. Беше допуснал грешката да пристигне навреме за срещата, забравил, че точността е смъртен враг на медицинската професия. Чака двайсет минути, докато металически глас, идващ от високоговорител в ъгъла, го покани да влезе.

Доктор Хофман, дребна, жилава жена, беше облечена в бяла памучни блуза и бял панталон, а на шията й висеше хирургическа маска. Тъмната й коса беше късо подстригана, очите й бяха скрити зад черни очила. Тя посочи към стола пред бюрото си.

— Моля, седнете. Мосю Патримонио ме предупреди, че ще дойдете. Кажете ми какво ви води тук.

Рей Прендъргаст си пое дълбоко въздух и заговори.

* * *

За Брайън и Дейв това беше, както ясно бе посочил лорд Уепинг, последен шанс да се реваншират. Срещата им с журналиста беше донякъде успешна, въпреки че не беше достатъчно успешна, за да се отърват от него след злополуката. Що се отнася до работата с шатрата на плажа — колкото по-малко се говореше за нея, толкова по-добре. Бяха се провалили с гръм и трясък.

Този път не биваше да допускат никакви грешки. Но както и двамата се съгласиха, след като Прендъргаст им описа задачата, това беше техният вид работа: малко детективско проучване, малко следене и съвсем мъничко мръсотия накрая. Никакви грижи. Наеха безлично пежо, купиха карта на Марсилия и една сутрин се отправиха по „Шьомен дю Рука Блан“, където паркираха на удобно разстояние от входа на къщата на Рьобул.

Часовете се нижеха мъчително бавно. Влизаха и излизаха хора, но не и тези, които ги интересуваха. В пежото, макар да беше под сянката на дърво, стана непоносимо горещо. Дейв едва се отърва от арест, когато жител на квартала го видя да откликва на належаща естествена нужда край градинска стена.

Бързо се научиха да разпознават хората, които идват и си отиват редовно: прислужницата Нану на своя мотопед, Клодин, икономката, в своя фиат 500, шофьорът Оливие в голямата си черна кола — понякога с пътници, понякога без. Но нито веднъж не зърнаха фигурата, която се надяваха да видят. Отегчителните часове се превърнаха в отегчителни дни, прекъсвани понякога от следене на Оливие, докато изпълняваше поръчки из града.

Един слънчев следобед търпението им най-сетне бе възнаградено с пристигането на такси, което наду клаксон пред портата и разбуди Дейв от дрямката му.

— Празно е — отбеляза Брайън. — Дошло е да вземе някого.

Дейв насочи бинокъла си към портата на стотина метра от тях, видя как таксито излиза на пътя и различи главата на единствения пасажер отзад.

— Хайде — подкани, — да тръгваме.

Следваха таксито на безопасно разстояние по криволичещата „Шьомен дю Рука Блан“, а когато стигнаха до центъра и трафикът стана по-натоварен, скъсиха дистанцията. Минаха покрай Старото пристанище, по тясна странична уличка и излязоха на „Рю Паради“. Таксито спря пред фасада от тъмно стъкло и те видяха Елена Моралес да излиза от колата и да се отправя към вход с табела „Фризьорски салон «Селин»“.

— Явно отиде да си направи прическа — рече Дейв. — Това може да ни свърши добра работа, ако намерим къде да паркираме.

След десет минути автомобилен ръкопашен бой Брайън успя да напъха пежото на място срещу салона, като предизвика порой от викове и свиркане с клаксони от разгневените шофьори, блокирани зад него. Млад мъж с очукано рено протегна ръка в класическия поздрав със среден пръст, докато минаваше.

— Същото и на теб, приятел — извика Брайън. — Никакви обноски нямат тези французи.

— Съвсем скоро ще действаме — каза Дейв. — Подготвил ли си спринцовката?

Брайън кимна утвърдително.

— А ти твоята?

Изчакаха още няколко минути, слязоха от колата, пресякоха улицата и се престориха, че са намерили нещо извънредно интересно на витрината на бутик за мъжко облекло на две врати от салона.

Елена излезе на яркото слънце на улицата и си слагаше слънчевите очила, когато Брайън се приближи към нея с карта в ръка.

— Извинете, госпожице. Говорите ли английски?

— Разбира се.

— Май съм се изгубил.

Той застана до нея, като държеше картата така, че тя да я вижда. Дейв пристъпи зад нея и заби иглата на спринцовката в мускула на голата й ръка. Ефектът беше моментален. Главата й се наклони напред, краката й започнаха да се огъват. Трябваше да я подхванат, за да не се строполи, и се наложи почти да я носят през улицата, за да я напъхат на задната седалка на пежото. Минувачите хвърлиха по един поглед и побързаха да продължат по пътя си. В Марсилия човек не се намесва в такива ситуации.

Брайън се хилеше, когато запали двигателя.

— Добра работа върши това, а?

* * *

Сам си погледна часовника. Беше шест и половина, време, когато всички стомаси из Марсилия започват да ръмжат в очакване. Двамата с Елена се бяха уговорили да вечерят с Мими и Филип, но къде беше тя? Колко дълго се прави прическа? Или е отишла да пазарува и е загубила представа за времето?

Позвъни на мобилния й телефон, но тя не вдигна. Обади се отново след двайсет минути, после след още десет. Все така даваше свободно. В седем и половина вече беше достатъчно разтревожен, за да звънне на Рьобул. Час по-късно Рьобул му се обади.

— Хората ми провериха в полицията и в болниците и клиниките. Няма сведения за никакви злополуки или спешни случаи, свързани с човек, отговарящ на описанието на Елена. Много съжалявам, приятелю, но засега удряме на камък. Ще продължим да търсим.

Сам изкара нещастна вечер с Филип и Мими. Правиха още неуспешни опити да се обадят на Елена, Филип позвъни на своите хора — информаторите, хората на нощта, собствениците на барове и клубове, на приятел, който имаше бизнес с частни линейки. Нищо. Вечерта премина в дълга, черна и безсънна нощ за Сам.

Изморен да крачи из спалнята и по-скоро от отчаяние, отколкото с надежда, той отново набра номера на Елена. Този път телефонът бе вдигнат.

— Надявахме се да се обадите. — Гласът от другата страна звучеше тенекиен и леко изкривен, сякаш говореше през някакъв заглушител, но беше достатъчно ясен.

Сам положи усилия да запази спокойствие.

— Къде е Елена?

— О, тя е добре.

— Искам да говоря с нея.

— Опасявам се, че няма да е възможно. Наваксва си със съня. Срамота е да я безпокоим.

— Къде е тя? Кой сте вие?

— Това не ви засяга. Сега слушайте внимателно. Госпожица Моралес ще се върне при вас, без да е паднал косъм от главата й, веднага щом оттеглите предложението си за благоустрояването на Анс де Пешьор. Официално и безусловно. Можете да посочите каквото искате обяснение, освен, разбира се, истинската причина. Ясно ли е? Обадете ми се на този номер, когато направите необходимото. Съветвам ви да не губите време.

— Откъде да знам, че ще удържите на думата си?

— Няма как да знаете.

— Защо трябва да ви вярвам?

— Имате ли друг избор?

Последва щракване и връзката прекъсна.