Питър Мейл
Марсилска афера (13)

Тринайсета глава

— Не го вярвам! Получил е разрешение от кмета? Провери ли?

Лорд Уепинг беше изпушил до средата пурата си — „Коиба“, обичаше да казва, че едната струва десетачка — и я смачка в пепелника.

— Вярно е — отвърна Патримонио. — Безкрайно съжалявам, но не мога да направя нищо.

— Както обикновено, по дяволите. А аз мислех, че всичко е уредено. Но не. Първо журналистът, а сега това. Ами кметът? Той продава ли се?

Патримонио си помисли за безупречната репутация на кмета, за постоянните му усилия да намали престъпността, за ненавистта му към корупцията.

— Мисля, че ще е крайно неразумно да се опитва нещо с кмета. Моментално ще срине всичките ни шансове.

— Ами другото място? Уреди ли го?

— Разбира се. Няма проблем.

— Това все пак е нещо.

Уепинг затвори телефона и се опита да си разпали наново пурата. Веднага щом чу за шатрата на плажа, нареди на Патримонио да намери също толкова необичайно място за неговото представяне и бе предложен ремонтиран силоз близо до пристанището. Нямаше да привлече интереса на медиите като шатрата, но определено беше за предпочитане пред избора на парижкия екип на заседателна зала в марсилски хотел, където течеше представянето им този следобед.

Негова Светлост се унесе в мисли. Времето му изтичаше, изчерпваха се и извиненията, с които да парира атаките на банките. Нужни бяха отчаяни мерки. Повика Рей Прендъргаст да обсъдят положението.

Прендъргаст слушаше и кимаше, повече от всякога приличаше на съсредоточено джудже.

— Това, което ни се разкрива, Били — каза той, когато Уепинг приключи описанието на злочестините си, — е възможност да мислим извън рамката. Кога е представянето на Левит? Вдругиден, нали? Значи няма време да започне всичко отначало, ако се случи инцидент.

— На кого?

— Не на кого, Били. Не и този път. Мислех за нещо, което е повече в духа на злополука по естествени причини — Брайън и Дейв и кибритена кутия. Много е нехаен с кибритите нашият Дейв. Палеж, ето какво. Пуф, шатрата избухва в пламъци, а с нея и представянето.

Хрумването тутакси допадна на Уепинг. Беше примитивно, просто и зловещо като някои от някогашните му изпълнения. Освен това времето беше малко и нямаше много варианти. Той кимна.

— Добре, Рей. Ще опитаме. Но нека да стане в последния момент — утре през нощта. Да не могат да намерят друга шатра.

* * *

Към всички отговорности на Гастон бе възложена и задачата да намери преводач, който да помогне на Сам при представянето. Повечето членове на комисията говореха някакъв английски, но Сам се тревожеше някой да не пропусне важни подробности.

Две кандидатки бяха оцелели в изборния процес на Гастон и Сам беше уредил срещи за събеседване с тях в къщата. Елена беше останала повече от любопитство, отколкото от чувство за дълг, да посрещне двете съперници за мястото. Първата беше млада французойка на двайсет и няколко, мадмоазел Силвестър, и веднага стана ясно защо Гастон я е избрал. Въпреки черната рокля и деловото куфарче в нея имаше повече от намек за спалня, впечатлението се засилваше от парфюма, височината на токовете й и начина, по който намести полата си и кръстоса крака, след като седна.

Сам преглътна с усилие и започна да задава въпросите от списъка си. Да, говореше английски и френски и, да, беше свободна във вечерта на представянето. Когато я попита как се е научила да говори толкова добре английски, тя се усмихна.

— Може би искате да видите автобиографията ми? — от нейната уста това прозвуча повече като покана за някаква лудория, отколкото като въпрос.

Тя извади книжата от куфарчето си и се наведе да ги подаде на Сам, като го лъхна с парфюма си и му разкри съвсем не делова панорама на гърдите си.

— Изглежда добре — отбеляза той. — Ще я прочета и ще ви се обадя.

Елена я изпрати и се върна.

— Тази е от момичетата, които ще седнат в скута ти, за да им диктуваш.

— Как разбра?

— Жените усещат тези неща. Другата току-що дойде. Много по подходяща е — измърмори Елена.

Мис Пъркинс, царствена жена на възраст, беше работила в британското консулство в Марсилия в продължение на двайсет години, докато го закрият. Беше облечена в колосана бяла блуза, пристегната на шията с брошка и в, както тя би я нарекла, практична пола, с подходящи обувки. Тя моментално пое контрола над интервюто.

— Как предпочитате — да говорим на английски или на френски? Предполагам, че ви е по-удобно да ползваме английски.

— Права сте. Така да направим. Сигурно Гастон ви е казал какво ни трябва? Членовете на комисията не владеят толкова добре английски, а аз бих искал нашето представяне да е възможно най-ясно и професионално направено. Това очевидно ще повлиятелства на решението им.

На розовото лице на мис Пъркинс се изписа болезнено изражение.

— Извинете ме за уточнението, но не се казва повлиятелства, а повлияе. — Сладка усмивка смекчи остротата на думите й. — И така, скъпи, трябва ми текстът на представянето ви, за да направя писмен превод, който да раздадем на членовете на комисията. Надявам се, че е възможно, нали?

— Разбира се, мис Пъркинс.

Тя вдигна пухкавата си ръка.

— Моля те, скъпи, наричай ме Дафни. В края на краищата ще работим заедно.

Сам се присъедини към Елена пред къщата, за да види как мис Пъркинс се настанява в ситроена си две конски сили и го проследи как трополи по алеята към портата.

— Беше права — отбеляза Сам. — Много по-подходяща е. Всъщност нямах никакъв шанс. Тя просто доминираше, което ме устройва. Знаеш, че обожавам силните жени.

Елена завъртя очи, но не каза нищо.

Върнаха се в къщата, където завариха Филип да крачи напред-назад, докато говори по мобилния си телефон. Когато се обърна към тях, видяха, че окото му, преди синьо, сега беше жълтеникаво.

— Обади се Етиен — обясни той, — моята връзка в полицията. Направи ми услуга и прегледа данните от последните няколко дни. Два мотора са обявени за откраднати в нощта, в която бях блъснат — точно това биха направили професионалисти. Никога не използват собствено превозно средство. Ето погледнете — той отвори лаптопа си и им го прочете на английски.

Заглавието на монитора поставяше драматично начало на статията: „МОЯТ СБЛЪСЪК СЪС СМЪРТТА НА «КОРНИШ»“. Текстът започваше с описание на нападението в пълни подробности и стигаше до заключението, че е дело на опитни професионалисти. След това Филип се впускаше в спекулации. Внимаваше, като избягваше да споменава имена и се ограничаваше до въпроси: Защо това се случи точно в този момент? Кой стои зад него? Какъв е мотивът? И за финал следваха няколко вълнуващи думи, че нападението над журналист е нападение над свободата на словото.

— Е? Какво мислите? — Филип затвори лаптопа и го потупа. — Може ли да ми снимате муцуната за статията, преди окото да се оправи?

Елена клатеше глава.

— Не знам, Филип. Сигурен ли си? Тези типове не се шегуват.

— Мисля, че Филип е прав — намеси се Сам. — Не бива да се допуска да им се размине нещо такова. Ако Уепинг стои зад това, а ние сме съвсем сигурни, че е така, ще си замине за Англия до няколко дни. Докато Филип е тук, той е в безопасност. И кой знае? Може би подобна публичност ще накара Уепинг да се държи прилично. Може дори да помогне на полицията.

Елена донесе фотоапарата си и снима Филип, който позираше пред чисто бяла стена, като правеше всичко възможно да изглежда отблъскващ и обезобразен. Сам погледна снимката на малкия екран на апарата и я показа на Филип.

— Страхотно. Приличаш на труп. Кажи на хората във вестника да не ретушират нищо.

* * *

Рьобул се бе завърнал в Марсилия след неколкодневно посещение по работа в Лондон. Когато Сам му звънна по телефона, чу продължителен провлечен стон, който би могъл да е от болка или от удоволствие, след което прозвуча гласът на Рьобул.

— Извинявай, Сам. Правят ми масаж, а масажистката има стоманени пръсти.

— Как беше пътуването ти?

— Малко странно. На моменти мислех, че съм във Франция. Нали ти е известно, че понастоящем в Лондон живеят между триста и четиристотин хиляди французи. Има нещо като скъпо гето в Кенсингтън, което наричат La Vallée des Grenouilles — Долината на жабите, и части от Лондон са едно към едно с Париж, само че с лошо време. Как се е променил светът. А сега ми кажи какво става?

Рьобул изслуша в мълчание разказа за събитията от последните няколко дни и особено му хареса разговорът на Сам с Патримонио. От време на време само промърморваше Irés bien^[1] докато Сам стигна до темата за Филип.

— Искаш да кажеш, че си разкрил всичко на този журналист? Дискретен ли е? Повечето журналисти не са.

— Обеща да не споменава името ти до момента, в който не се намесиш със спасителното финансиране. Познавам го добре. Той е на наша страна, гарантирам ти. Довери ми се.

— Трите най-опасни думи в езика. Но — Сам почти го чу как сви рамене от другата страна на линията, — станалото, станало. Ако ти му се доверяваш, аз ти се доверявам.

Сам затвори телефона и се помоли мислено Филип да удържи на думата си. Знаеше, че ще му е трудно да си мълчи, да потисне интуитивния порив на журналиста пръв да разкрие новина, но Сам беше сигурен, че Филип е почтен човек, колкото и рядко да се срещат вече такива.

Трябваше да проведе още един телефонен разговор, този път с мис Пъркинс. Имаше ли всичко необходимо за представянето? Беше излишно да се тревожи.

— Почти приключих с превода на речта ти, скъпи. Много е хубава въпреки някои доста любопитни думи и изрази — лайфстайл и прочее. Но все пак ти си американец. Както и да е, утре сутринта всичко ще бъде готово за печат и подвързване. Много е вълнуващо, нали? Смяташ ли, че ще е от полза да дойда на представянето, за всеки случай, ако има усложнения с французите?

— Дафни, не бих си представил да се опитам да го направя без теб.

— Много добре, скъпи. Утре по обед ще съм при теб с документите на представянето. Сега гледай да си починеш.

* * *

Беше три часът през нощта и Брайън и Дейв нямаха никакъв проблем да намерят място да паркират колата си под наем точно над плажа. Без да излизат, те виждаха шатрата на петдесет метра, както и слабата светлина, идваща от единия край.

— Мислиш ли, че там има някого?

— Би трябвало. Сигурно някой дядка.

— Ами, ако си дремва?

— Е, това ще го събуди, нали? Ще започнем в тъмния край. Това ще му даде време да скокне. Хайде, да вървим.

Те слязоха от колата и погледнаха нагоре и надолу по празния участък от „Корниш“, преди да отворят багажника и да извадят двете двайсетлитрови туби с бензин и две газови запалки. Слязоха по стълбите и тръгнаха по плажа, стъпките им не издаваха никакъв звук върху пясъка. Тъкмо се канеха да се приближат от двете страни на шатрата, Брайън спря. Обърна се към Дейв, който беше достатъчно близо, да му прошепне:

— Какъв е този шум?

Стояха в тъмното и слушаха напрегнато. От шатрата долиташе приглушено, продължително боботене.

— Вътре сигурно има генератор.

Боботенето се засили, когато платнището на входа бе отворено, и две тъмни фигури излязоха на плажа.

— Дявол да го вземе! — Дейв бе забравил да шепне.

Ротвайлерите чуха звука и хукнаха към тях, бдителни и смълчани. Без да се замислят, Дейв и Брайън зарязаха тубите и се отправиха към стъпалата, които щяха да ги отведат далеч от плажа, но откриха, че кучетата са заобиколили, за да им блокират пътя за бягство. Двамата мъже се отдръпнаха. Ротвайлерите ги последваха до морето, съсредоточени и дисциплинирани като овчарки, които си пазят стадото.

— Разбираш ли от кучета, Дейв? Могат ли да плуват?

Кучетата ускориха ход и когато се приближиха, на лунната светлина проблеснаха впечатляващите им зъби. Брайън и Дейв не чакаха повече. Обърнаха се и се хвърлиха във водата, където прекараха студен и напрегнат половин час, отдалечавайки се възможно най-бързо от шатрата и кучетата.

Жул, дежурен пазач на плажа тази нощ, свирна на кучетата да се върнат и им даде бисквити. Обиколи шатрата и намери тубите. Може би по тях имаше отпечатъци от пръсти. Но, по дяволите, щяха да са си тук и утре. Той се протегна и се прозя. Щеше да се обади на полицията сутринта.

* * *

За лорд Уепинг денят бе започнал рано и зле с подгизналите и посрамени Брайън и Дейв, на които им се наложи да признаят, че са претърпели пълен провал, а не след дълго последва още една порция лоши новини.

Рей Прендъргаст беше получил имейл от „Дофман енд Майърс“, частната банка, която беше най-големият кредитор на Уепинг, и четивото далеч не беше приятно.

— Бесни са, Били. Не само това. Изпращат двама от тежката артилерия в Марсилия, за да уредят нещата „вследствие на незадоволителния отговор на предишните ни писма“. Това казват.

— Копелета. Как се очаква човек да си изкарва честно прехраната с цялото това вмешателство? Пишат ли кога идват?

— Там е проблемът, Били. Ще са тук утре, ако не успеем да ги задържим.

Уепинг стана от бюрото си и отиде до най-близкия люк. Представянето му беше насрочено за след три дни и единственият му шанс бе да държи банкерите на разстояние, докато мине. Погледна морето, което беше равно като дъска. Слънцето грееше, нямаше вятър. Идеален ден за плаване.

— Така — обърна се той към Прендъргаст. — Прати им имейл. Кажи им, че съм в открито море за няколко дни и не може да се срещнат с мен. „Съжалявам“, „с най-добри пожелания“, всички тези глупости. И кажи на Тайни да подготви яхтата за плаване възможно най-бързо, ясно?

— Къде отиваме, миличък? — Анабел Сайкс, която никога не устояваше на отворена врата и възможността да подслушва, се появи на прага, увита в хавлия, косата й още беше мокра от басейна. — Мога ли да направя предложение за Сен Тропе? Сър Франк прекарва там лятото, както и семейство Ескобар от Аржентина. Ще е толкова забавно.

* * *

Мис Пъркинс беше пристигнала с документите на представянето, както бе обещала, и се бе съгласила да остане за обяд. Към Филип, който от ден на ден изглеждаше все по-добре, се бе присъединила Мими. Сам беше разпалил скарата, Елена правеше салата, розето се охлаждаше и настроението около голямата маса под боровете беше оптимистично и ведро.

Има нещо в яденето на открито в хубав топъл ден, което прави хората разказвачи. Облягат се на столовете си. Отпускат се. Чувстват се благоразположени. Скоро стана ясно, че мис Пъркинс има доста истории за споделяне — от времето, когато е била ученичка в училище „Роудийн“, което описа като „храм на учението за непокорни момичета от средната класа“, до някои доста недискретни разкрития за живота в британското консулство. Времето мина бързо и когато си погледна часовника, Сам се изненада, че е вече два и половина. Трябваше да тръгват. Началото на представянето беше насрочено за четири.