Бончо Несторов
Повест за моето детство (9)

Покруса

Мина едно денонощие, две. Октомври се случи топъл. Спяхме на открито. Майките се свиваха до някое дърво, тъй, подвили крака, а ние, децата, се завирахме в полите им. Горяха огньове, пламъците се извишаваха нагоре, дим пълзеше по склоновете, забулваше дървесата.

Ала това не беше за дълго. На третия ден небето над нас се задръсти от тъмни облаци, смрачи се, притъмня, сякаш бе привечер. Задуха студен вятър и като че листата изведнъж пожълтяха, закапаха. Към обяд заудряха първите тежки капки и след малко рукна пороен дъжд. С викове и писъци се нахвърлихме да търсим сушина. Само до някое време кичестите дървета ни запазиха от дъжда. Те натежняха от вода и прокапаха. Каквото имахме — дрехи, черги, — мятахме въз нас и се свивахме до дънерите.

Една жена се развика към мъжете:

— Как никой не се сети да направи покрив?

Наоколо се виждаше тук-там по някой мъж, и, то старец. Пък и той, грабнал старата пушка, вардеше подстъпите. Кой щеше да прави подслон за бежанците?

Дъждът, макар и поуспокоен, се цеди до другата сутрин. Всички бяхме мокри. Нито чергите, нито гуните можаха да ни спасят. Но заедно с утрото над нас започна да засиява измитото небе. Зад Брезница гъстата букова гора почервеня. Не, не беше пожар. Скоро алените корони засветляха и оттам бликна поток огнени лъчи. Слънчицето! Всеки напускаше влажното леговище, отхвърляше прогизналите покривала и излизаше на открито. Каква радост да те огреят топлите слънчеви лъчи! Завчас забравихме, че сме бежанци, че сме във война, че откъм Въмбел може да загърмят пушки и да се покажат червените фесове на турските войници, чалмалиите глави на башибозука…

Най-напред се съживихме ние, децата. Просто се излюпихме изпод майчините скути и заприпкахме по още мокрите полянки. Майките викаха ту на една, ту на друга страна. Шумът растеше. Някои се опитваха да подхванат загасналите огньове. Викаха на по-големите деца да намерят нещо сухичко за подпалване. И ето тук-там над старите огнища започна да пълзи дим. А слънцето се изкачваше все по-нагоре и по-силно грееше. Ала от дъжда, от влагата мнозина бяха простинали. Чуваха се тежки старчески кашлици, малки деца се задавяха. Една бабичка наблизо мъчително стенеше и нареждаше:

— Дойде умирачката…

Друга, надвесена над нея, я утешаваше:

— Та ние въстанието изкарахме! Къде-къде по-лошо беше на Какасул! Сега още турци не сме видели, кръв!

— Аз няма да видя, вие ще видите…

Към обяд до лагера достигнаха далечни гърмежи. Заглъхваха и пак се усилваха. Разпростря се тревожна тишина. Къде се водеше бой? А гърмежите идваха и откъм Брезница, и откъм Въмбел. Може би вятърът ги въртеше на всички страни, та ни се струваше, че се гърми отвсякъде. Хората се гледаха в очите и мълчешком се питаха — какво ще ни сполети? После щеше да се разбере какво е било това. От изток напредваше гръцката войска, като изтласкваше малките турски гарнизони. Турците бързаха за към Янина, да се затворят в крепостта и там да дадат отпор. А стрелбата от запад идеше от боя, който нашите чети водеха оттатък Върбник, около Билища, и не позволяваха на войска и башибозук да нападне селата, нашия лагер.

Надвечер по пътя откъм Брезница се сурнаха бели потоци. Това бяха подплашени стада от български и турски овце, които с блеене се точеха пред челната колона на гръцката войска. Скоро на захождащото слънце проблеснаха ножове, стремена, вятърът довя тежък тропот. Не, не бяха комити. Колоната вече се виждаше. Настъпваха въоръжени хора, облечени с еднакви жълтеникави униформи.

— Войска!

— Българска ли войска?

Бабата, която се канеше да умира край огнището, се понадигна, чула свещената дума:

— Де е мари?

Майките вече не можаха да ни задържат. Напразно викаха подир нас да не се пилеем, че може да се загубим. Да се загубим сега, когато идва нашата войска? Брат ми отдавна не го виждахме. По-големите момчета бяха изчезнали натам, където проблясваше воинското оръжие.

Първите брави овце с блеене и уплаха се разливаха по нашия разхвърлян лагер. Хората бяха гладни, ала на никой не му идваше наум да улови овца, да я гътне, одере и опече на огъня. Подгонените овце се щураха насам-натам, прескачаха малките деца, огнищата, търсеха около дънерите зелена тревица. А бежанците, станали прави, до един се взираха на изток, където по брезнишкия път се спущаха гъстите войнишки редици.

Ето по-големите момчета се връщаха. Тичаха презглава кое по-напред да стигне до лагера. Първите две деца се препънаха и падайки, извикаха задъхано:

— Гърци!

Дотича и брат ми, като едва си поемаше дъх:

— Гръцка войска приближава!

Първото вцепенение отмина. Хората се разшаваха, заговориха високо. Един глас се опита да внесе успокоение:

— А бе децата казват… Какво знаят децата?

Ала ето откъм завоя се изсипа конски тропот. Хората нямаха време да се подготвят за посрещането. Показаха се няколко конници, които, пришпорили конете, за минутка-две бяха в лагера.

— Калимера! — извика един от тях, млад офицер с издължено мургаво лице.

Калимера. Добър ден… Та кой наш стар човек не знае тази дума? Калимера… Дошли бяха гърците. Хората наведоха глави. Но те всички бяха добри и гостоприемни хора, как можеха да не отговорят на поздрава, па макар и на гръцки?

— Калимера — отговори един старец за всички.

Черните очи на офицера блеснаха:

— Вие сте гърци, нали?

Хората наоколо мълчаха. Офицерът се усмихваше и чакаше.

— Не, не сме гърци — му отвърна на гръцки старецът.

— А защо знаеш гръцки?

— Работили сме в Гърция, затова…

— А какъв език говорите?

— Нашия си, език български — рече дядото все на гръцки.

— Хм…

Откъм завоя долетя шумът на много стъпки. Навлизаше първата колона гръцки пешаци. Приближаваха се прашни, изморени, със сухи, тъмни лица. Дълги пушки се поклащаха на раменете им, кожени паласки стягаха кръстовете им, четвъртити раници висяха отдире им. Бяха облечени в жълтеникави вълнени униформи, носеха обуща и над тях до колената навити партенки от същия плат като дрехите.

Челните войници се поспряха, огледаха поляната с разхвърляния лагер. Офицерът пришпори коня, метна се към тях, извика им нещо на своя език, като посочи пътя, който се извиваше напред. Пешаците отново потеглиха. Народът се отдръпна бързо, на поляната се отвори широка пътека.

Колоната още се изнизваше през лагера, когато покрай нея префучаха в галоп трима конници. Този път хората не сбъркаха. Конниците си бяха наши, комити. Конете се завъртяха на място, късите пушки се замятаха на гърбовете им. Както се разбра, комитите сочеха пътя на гръцката войска.

— А българската войска? — попита дядото с белите мустаци и сивата гуна.

— Не дойде — отговори един от комитите.

— Де ви е войводата Чекаларов? Другите войводи?

Четникът сякаш се пообърка. Той беше едно почти голобрадо момче, но яко, с надвесена над дясното око капа. Дядото така го изгледа пронизително, че той промълви:

— Чекаларов… те са напред.

Извърна коня, сръга го в слабините и се понесе подир войнишката колона. Двамата му другари го последваха с разиграните си коне.

Дядото обгърна с присвити очи лагера, жените и децата наоколо, димящите огньове, колоната гръцки войници, която продължаваше да се източва на запад.

— Няма да бъде тук българско — рече той изтежко.

Замълча, умисли се старецът. Замълчаха и хората край него, и ние, децата. Всичко се умълча. Останаха да ехтят стъпките на отминаващите гръцки войници.