Бончо Несторов
Повест за моето детство (13)

Нов завоевател

Балканската война свърши. Ала напразно върбчени очакваха по Дъмбо да се зададе българска войска. Тя не дойде нито на другия ден, след като се завърнахме в село, нито по-късно. В село — както разбрахме и в целия наш край — останаха гърците.

Когато се умири напълно, самите битинчени — съседите — започнаха да ни подхвърлят:

— Що ви трябваше четите да помагат на гърците? От турците се отървахте, но от гърците няма да се отървете!

На народа не му се вярваше. Та как може едно робство да бъде заменено с друго? Нали българи, сърби и гърци се бяха съюзили против турците за освобождението на тая земя? Не, не — на робството бе дошъл краят…

И върбчени не се уморяваха да чакат. Някои отиваха към Брезница, към Руля. Неколцина чак до Лерин стигнаха. Ала навсякъде намираха гръцки войници и гръцка власт. В Лерин научиха, че през войната един ден в Солун се показала българска войска. Не била много, но достатъчна да запали вярата в народа. По-нататък не продължила. Като не тръгнала за Лерин, леринчани и от околните села поели за Солун. Натоварили мъски, коне, магарета с погачи, печеници. Ще посрещат българските войници. Хората за пръв път виждали българска войска. Плакали. Плакали и войниците.

— Сега се връщайте по домовете си — рекъл българският командир. — Носете много здраве по вашите градове и села. Щом получим заповед, ще потеглим към вашите места.

Ала такава заповед не дошла. Дошла заповед, но друга — българската войска да се върне назад. Помръкнали лицата на солунчани. Свободата не огряла тяхната земя. По улиците не сноват турски заптиета, над Беязкуле и Едикуле не се вее знамето с полумесец. Но стана ли по-добре на народа? Вместо заптии и низами по улиците патрулират гръцки евзони с бели фустанели, пискюллии фесове, със засукани мустаци.

— По-добре да не бяхме стигали до Солун — си говорели мъжете във войнишки шинели. — Пък хората нямаше да се подлъжат, пък и на нас щеше да бъде по-леко, като не знаем какъв народ ни е чакал тук. Как ще се върнем в България? Та нали майките и жените ни изпратиха с песен и пушките ни украсиха с цветя? Е, кого освободихме? Проливахме кръв, изгонихме вековния поробител, а земята предадохме на нови поробители…

Прегръщали се българските войници с народа и се прощавали. Кънтяла вече покрусената войнишка стъпка назад към Кукуш. А хората продължавали да стоят по пътищата и да викат:

— Ще ви чакаме!

От Солун за Битоля върви железница. Минава през Лерин. Леринчани не пропущат влака. Какво говорят людете, които идват от Битоля? И те са с обвесени глави.

— Солунчани видяха барем българска войска — думат те. — При нас не дойде българска войска. Дойде чужда, сръбска войска дойде.

И по целия битолски край — и в Охрид, и в Крушово, дето през Илинденското въстание бе обявена република, и в Прилеп, и в Струга, и в Ресен, и в Скопие, и по-нагоре, и по-встрани — шета сръбска войска, разпорежда се сръбска власт.

— Нима при вас ще бъде сръбско?

— Тъй ще е… Както по вас — гръцко.

— Тогава?

— Както си знаем от години. Пушките са у нас. Ще ги напъхаме в скривалището, ще чакаме. Не всички войводи са загинали…

Върнаха се хората от Лерин. Тъй и тъй, разправят. Дордето вървиш нагоре — все гръцка власт командува.

— И ти вече няма да командуваш — казаха те на Димо коджабашията. — Стига ти толкоз години.

Да, старият Димо вече не е кмет. В село господарува един от братята Гагачови — Яни. Двамата гъркомани свободно се ширят. Няма от що да се боят. В село квартирува взвод гръцки войници. И през деня, и през нощта по уличките сноват гръцки патрули.