Бончо Несторов
Повест за моето детство (17)

Прощаване с учителката

Друго събитие през тези дни отвлече вниманието ни от гръцкото училище, от трите гъркоманчета. Щеше да си отпътува учителката Тодорка Сливенова. Чакаше я дълъг път, до родния й град Прилеп. Другата учителка — Дана Шопова — беше си отишла в Смърдеш — на час път от нашето село.

Не че някой във Върбник каза, че учителката няма работа тук. Всички мислеха, че Тодорка трябва да си остане при нас. Никой не искаше да повярва, че в село няма да има българско училище. Та то бе отворено през турско, как ще бъде затворено сега, когато разправяха, че българи и гърци били съюзници? Ама тук било вече гръцко. Кой знае?… Тодорка да си стои в село, хората няма да я оставят. Дошъл гръцки учител. Нищо. Както дойде, тъй може да си иде. Тодорка Сливенова е нашата учителка.

И така беше. Върбник излезе от Балканската война оголен. Преживявахме с по коматче царевичен хляб, натопен в зелева чорба. Но всяка къща гледаше да намери по нещо за учителката — бучка сиренце, късче солено свинско. Да не усети Тодорка, че вече е забравена, изхвърлена, ненужна. Нека всеки час да чувствува, че селото мисли за нея, че си я счита за своя щерка, която е дошла тук да учи децата на четмо и писмо и да слушат от нея, че българите са имали държава между три морета.

Днес Тодорка щеше да си замине. Беше се решила, макар че много жени бяха се извървели при нея да я увещават да остане.

— Ти да не слушаш Гагачо! — й викаше мама.

Един-два пъти Гагачо й бе подхвърлил на улицата:

— Докога ще се въртиш ти из селото?

Да не си губела времето. Ще види българско училище във Върбник, когато „си види ушите“. Нямала работа повече тук. Нали вижда, че училището е гръцко?

Учителката не беше от плашливите. Изглеждаше презрително Гагачо и го отминаваше. Та не той стана причина тя да напусне селото. Разбираше учителката, че стоенето й във Върбник става излишно. Беше по-учена от всички и знаеше, че българско училище няма да се отвори, че тук ще бъде гръцко.

Тая сутрин, още по ранина, в селото влезе сръбска войскова част. Дойде откъм Янина през Билища. Щеше да престои някой и друг час тук. Пътят й беше на североизток, към Прилеп.

Командирът се случи приказлив сръбски офицер. Той намисли да поучи по политика заобиколилите го на площадчето мъже. Езикът му, макар и по-друг, все някак се разбираше какво иска да каже. Разправяше той, че сърбите и гърците си поделили Македония. Едните взели дотук, другите — дотам.

— Ами България.

Сръбският офицер, черноок, румен хубавец, се усмихна и рече:

— Тя да си остане отвъд Беласица, там е земята й.

— Та тая земя, дето стоиш ти и дето ще отидеш, не е ли земя българска?

Офицерът се разсмя. Виждаше се, че на него всичко е някак лесно и весело. Той още по-наперено натисна над черната си вежда гълъбовия „шайкач“ и отговори:

— Тебе няма да питат, дядо.

— А кого ще питат, ако не народа?

— Дипломатите.

Посърнаха хората. Поне да бе слязла България до Преспанското езеро! На кого оставя остров Ахил със Самуиловите дворци? Няма ли пак да стъпи там български крак? До Върбник бе стигнала вест, че сърбите ще си отидат, че българската войска скоро ще се покаже при Дряново и Търново. Неколцина върбчени ходиха към тия села, разположени край ниския бряг на езерото. Там очаквали да пристигне някоя привечер изпрашеният от път български войник. А ето какво слушаха сега от този щастлив сръбски офицер!

В тези часове учителката реши да отпътува. Тя запита сръбския офицер може ли да тръгне с тях. Поручикът се изпъна, удари токове и като отдаде чест, отвърна:

— На вашите заповеди, госпожице!

Тодорка щеше да пътува в една от обозните коли чак до нейния Прилеп. Добре бе премислила учителката. Какъв по-удобен случай от този. Рисковано беше да тръгне в това смутно време сама до Прилеп. Та войната още не беше свършена. Иначе Тодорка Сливенова беше сърцата мома, носила бе револвер, тя и сега щеше да го скрие в пазвата.

Тодорка се приготви набързо. Та какъв ли багаж имаше тя. Един сандък с книги — това, което битинчени й бяха оставили неплячкосано. Войнишката каруца беше пред портата, дето живееше. Сръбската част бе строена и готова за поход. Поручикът се яви внезапно на буйния си кулест кон. Отпочинал през тия няколко часа, конят се въртеше под офицера, изправяше се на задните си крака, лудуваше. Ездачът се държеше мъжествено на седлото, усмихнат — до уши. Той покани учителката да се качи в каруцата. Тя отказа. Нека тръгне каруцата, тя ще повърви пеша.

Та как ще се качи в каруцата, когато около нея се е събрало цялото село? Всяка жена се притискаше в нея и й втъкваше по нещо в ръцете. Пакетче храна за из пътя, подарък чорапи, престилка, кърпа, кошуля… Някои пъхаха в каруцата под чергилото петле и кокошчица със завързани крака. Тодорка гледаше до някое време усмихнато, после очите й затрептяха, не издържа и заплака. Зарониха сълзи и жените около нея, ние, децата. Просълзиха се и старите мъже — комитите. Отиваше си Тодорка, българската учителка. Нямаше вече кой да учи децата да пишат и четат български, да разказва доде се простира земята българска…

Войникът удари конете и каруцата с трясък се понесе напред. Войнишката колона вече се точеше към Крестна. Офицерът ту полетяваше натам, ту се връщаше галоп. Конят пръхтеше под него. Поручикът отправяше подканящи погледи към „госпожицата“.

Ала Тодорка продължаваше да върви пешком подир каруцата. Беше се хванала подръка с две девойки, които бе учила на български, и крачеше с вдигната глава. Очите й бяха вече изсъхнали и нашироко оглеждаха, простора. Тук всичко й е познато, близко. По тези места е водила учениците, щом се запролети. На онези ниви е идвала с жени и моми да жъне, да бере царевица. Ей го и завоя, дето е дочаквала четата… Вървеше учителката, а около себе си и по-нататък чуваше тежките стъпки на изпращачите, тих говор и хълцане на деца.

Отминаха Крестна, Стрънги. Белезникавият път ту се навеждаше, ту възлизаше нагоре. А напред войнишката колона се навиваше на завоите като сивкава лента. И един монотонен шум на човешки стъпки и колела се носеше навред. Небето бе сиво, мъчеше се да завали. Гарвани прелитаха на ята, предвещаваха лошо време, кръжаха над войнишките редици и се изгубваха.

Час вървяхме тъй пешком, два… Хубавите очи на сръбския офицер вече не се усмихваха. Той бе поразен от тая мълчалива тъга, която следваше неговите войници. Не подканяше „госпожицата“ да вземе мястото си в каруцата. Разбираше, че не е дошло време да се качи. Нито пък се опитваше да върне този народ. Тъй и тъй хората нямаше да изпълнят заповедта му.

Вървяхме… Вляво от пътя се разстилаше Преспанското езеро като огромен къс синьо небе, спуснато над равнината. Ние бяхме идвали с мама и Дико да режем шавар за рогозини край ниския бряг. Погледнато отгоре, езерото блестеше със светлините на безброй сребърни звезди. В далечината, сред забулени сини води, израстваше остров Ахил със Самуиловата крепост. Сега небето беше сиво, сиво и мрачно се губеше и езерото. Пусто — без рибарски чунове, без птици, без живот по него.

Изведнъж войнишката колона се нагъна, спря. Долетяха викове:

— Граница! Граница!

Свършваше гръцко. Оттатък почваше сръбско.

— Виж как са се разпоредили! — извика нечий възмутен глас. — Разделили си чужда земя…

Поручикът препусна напред да види кое как ще бъде. Войнишките редици отново потеглиха. Офицерът се върна назад, понаведен над шията на коня. Лицето му беше сериозно, дори посвъсено. Учителката трябва вече да се качва в каруцата, а народът да се връща! По-нататък не може да продължи.

— Граница! — каза офицерът, като сочеше с пръчката към бариерата малката къщичка от дъски, часовоя пред нея.

Тодорка се извърна с трескави очи. Продължително се загледа в лицата на тия жени, деца, мъже. Няма, няма вече да ги види!…

— Сбогом, майки, сестри, деца, люде! — Устните й се сгърчиха, цялото й хубаво лице се разтърси от скрит плач. — Останете със здраве!

Хората стояха наоколо като онемели. Устните им мърдаха, а звук не излизаше. Чак когато учителката тръгна и наближи бариерата, зад нея се понесоха плачещи гласове:

— На добър час, щерко!

— Със здраве, Тодорке!

— Не ни забравяй, учителке!

Брат ми и няколко момчета се откъснаха от навалицата и дордето се разбере какво са намислили, те вече бяха кукнали в прахта и обхванали коленете на учителката. И ето всички видяха как Тодорка се разхълца, наведе се и притисна до себе си рошавите момчешки глави. А децата, плачейки, протягаха устни, за да целунат за сетен път ръцете на обичната учителка. Най-после Тодорка ги отстрани и като извърна глава, спусна се подир отминаващата каруца. След малко тя мина под вдигнатата бариера. Беше оттатък, в друга държава, в Сръбско.

Учителката все още се виждаше на пътя. Високата й фигура ставаше все по-малка. Жените, децата плачеха. Завой — и учителката вече не се виждаше. Нищо не се виждаше на пътя. Пусто. Само скърцането на каруците и стъпките на войниците все още ехтяха във въздуха. Ала и те заглъхваха, заглъхваха…

Остана сивото мартенско небе, гракът на черните гарвани. Остана и това покрусено множество, което стоеше занемяло на пътя и не се връщаше.