Бончо Несторов
Повест за моето детство (15)

Не кънтят детски гласове

Парна първият сняг. Насреща побеля Дъмбо. Обърнеш ли се на другата страна — искри в прясна белота и Лайца. Лани уличките кънтяха от нашите гласове. Но тая зима ние не се замервахме със снежни топки. Не стана и пързалката, която почва от Горната махала, спуща се под прозорците на стринка Гелка и стига до нашето гумно.

Тъжно е в село. Не кънтят детски гласове. Няма ученици. Те, учениците, се замерват с топки. Учениците ще направят и пързалката покрай нас. Няма ученици тая зима. Няма и училище. Училищната сграда е пак на мястото си, там на средището, над което почва Горната махала. Там е и дюкянчето, дето се продаваше всичко дребно. Сега и дюкянчето е затворено, и училището е затворено.

Не е точно така да се каже — и училището е затворено. То е затворено за учениците. Иначе то е отворено. Та нали в него се настаниха гръцките войници?

И ние, децата, сме си пак на село. По-големите се събират, ала не се заиграват, не лудуват, смирено се движат ту в едната, ту в другата махала. Не им е до снежни топки, до пързалки, до веселие. Купчат се, приказват, ала не им е радостно. В селото е тихо. Бялата снежна пелена сякаш приспива всичко, което диша и живее.

Не, хората не са потънали в зимен сън. Комините попушват. Хората се виждат в тази къща, в онази. Угрижени са. Така ли ще живеят децата им? Щом няма училище, все едно че е спрял животът в село. Кой ще оглася с радостни провиквания уличките, когато около обяд удря училищният звънец? Немее училищният звънец, пустеят селските улички…

Не само във Върбник е затворено българското училище. Така е и в околните села. Така е и по-далеч, в Лерин, в Костур, в Солун, по цяла Македония.

Войната по нашите краища свърши. И хората се питат:

— Кога ще се отвори училището?

Та то е нашата гордост! По всички села имаше български училища. А някъде и прогимназия — в Костур, в Лерин. Гимназия — в Солун, в Битоля. Нямаше дете, което да не ходи на училище. Имаше деца, които отиваха да се учат и по-нагоре — в Костур, в Солун, че и в Скопие.

Брат ми учеше в Костур. Мама и тази година го заведе. Ала какво бе изумлението вкъщи, когато след десетина дена Дико се върна на село.

— Що има бре? Избяга ли?

— Затвориха училището, мамо — задъхано изрече Дико.

Цялото село научи, че Българското класно училище в Костур е затворено.

— Гърците имат пръст. Да остане само тяхното училище.

— Гъркоманите, гъркоманите!

Когато войната отшумя към Янина, надеждата като кокиче пръкна нагоре. Ще се отвори българското училище в село. Навсякъде, по цялата македонска земя. Всеки ден чакахме писмо от добрия директор с дългата червеникава брада, за да тръгне брат ми за Костур.

Ала нито писмо се получи от директора, нито пък удари училищният звънец във Върбник. Гръцките войници продължаваха да държат училището. Не звучеше утешително и това, че и във Въмбел, в Смърдеш и в другите села наоколо българските училища стояха затворени.

Имахме две учителки в село. Едната беше Тодорка Сливенова. Тя не беше от нашия край — дошла бе от Прилеп. Другата се казваше Дана Шопова. Родом беше от нашите места, от Смърдеш. Тодорка нямаше де да отиде, пътищата бяха затворени и тя остана при нас. Заедно бягахме, заедно преживяхме бежанските дни на лагера, с нас се върна на село. Млада, висока, стройна, с продълговато мургаво лице, сключени вежди, с буйни коси на кок. Носеше се по градски — с дълга до петите тъмна рокля, с висока бродирана яка.

Тодорка продължаваше да живее в Горната махала.

Може би гърците ще си отидат, ще се отвори училището… Тя бе свикнала с нашето село, повече от пет-шест години учителствуваше тук, много деца се бяха научили при нея на четмо и писмо. Станала бе вече „върбченка“ и някои от по-старите жени я задяваха да я женят във Върбник, та завинаги да си остане на село. Учителката се изчервяваше и като скриваше усмивката си, казваше:

— Бива, бива…