Бончо Несторов
Повест за моето детство (5)

Нямаше го него

Вуйчо продължи да живее усамотено. Онова, което се случи при посрещането на училищния инспектор, не промени живота му. Не направи ли той първата крачка? Не поиска ли той прошка от народа? Какво още трябваше да направи? Кой знае… Никой външен човек не прекрачваше високия праг на бащината му къща.

Една вечер той не ме пусна да си отида. Задържа ме да спя при него. Мигар можех да предчувствувам, че това ще бъде последната наша нощ?

Дойде мама, тета Депа, брат ми, братовчедите Христо и Диманка. Наредихме се около голямата софра. Но защо залците на всички спират на гърлото? Защо е мъчително тихо в стаята? Очите ми неспирно питат. Но кой ще ми отговори? Големите минаха в другата стая и дълго си говориха там. Мама си отиде разплакана.

Когато на утринта се събудих и потърсих вуйчо до мене, него го нямаше.

— Вуйчо! — извиках аз, боднат от лошо предчувствие.

Вуйна ме прегърна и се разрида.

— Вуйчо! Вуйчо!

Виковете ми кънтяха в празната къща. Вуйчо не ми отвърна…

И както бях бос, припнах надолу към дома. Спънах се, паднах, разбих си носа. Кръвта се смеси със сълзите.

— Мамо, къде е вуйчо?

Мама беше се наплакала през нощта, та очите й бяха сухи, подути и зачервени. Не ми отвърна веднага. Аз чаках, обгърнал силните и работни нозе.

— Няма го вуйчо ти, сине…

Нямах сълзи да плача. Още по-силно се притиснах в нея.

Мама се опитваше да ме успокоява:

— Той ще се върне… Той ще се върне…

— Кога ще се върне? Защо не взе и мене?

Вуйчо не се върна. Никога не се върна…

После научих. Вуйчо решил да замине за Америка. Нямало вече живот за него във Върбник, сред своите хора. Може би с време хората щяха да забравят простъпката му. Но щеше ли да бъде спокойна съвестта му? Той беше много чувствителен и буен. И решил да изчезне, да захване друг живот, далеч от всичко, което му е мило и скъпо…

Мама искала да го изпрати чак до Солун. Вуйчо не дал. Как ли са се простили вуйна, мама и тета, след като са знаели, че няма да го видят вече? Тръгнал още по тъмно — никой да го не зърне, никой да не чуе стъпките му. Трябвало да пътува скришно — да го не усетят гъркоманите, Гагачовите. И тъй тайно по целия път, с чуждо тескере, докато се качи на кораба в Солун.

Вуйчо замина за Америка, а в Америка беше татко, тетко Митрето, стрико Цильо, други върбчени, много костурчани, избягали след Илинденското въстание. Замина и вече не се видя, не се чу… Голямата къща остана пуста и с една сиротна душа да чака. Вуйна Кольовица… Така вуйчо реши да изкупи тежката си вина пред своите.

Когато в село се разчу, че вуйчо е заминал, хората заговориха за него. Заговориха като за близък, за скъп човек.

Ала беше вече късно…