Бончо Несторов
Повест за моето детство (11)

Отново у дома

На сутринта лагерът беше на крак. Огньовете вече димяха. Повдигнах глава от скута на мама и какво да видя — през нощта бяха дошли нови гръцки войници. Артилеристи. Наоколо мълчаливо се сивееха тежки оръдия. Цвилеха коне, а не се виждаха.

Отскубнах се от мама и полетях нататък. Около едно оръдие се трупаха момчета и между тях — брат ми. Всеки се натискаше да бъде по-близко до оръдието, да го пипне. Войниците не ни правеха нищо. Изморени, недоспали, налягали или седнали на раклите, те ръфаха от снощните печеници. Някои ни се усмихваха, други се опитваха да ни сплашат, като подскачаха към нас. Ние не се страхувахме, разбирахме, че е на шега, и не се разбягвахме.

Над лагера проехтя тръба. Войниците наскачаха от местата си, хвърляха кокалите, взеха да се оправят. Жените се развикаха — търсеха децата. Чух гласа на мама:

— Дико! Боне!

Един смръщен офицер на кон няколко пъти пресече лагера, като крещеше и даваше команди. Войниците бързо се заловиха за оръдията. Искаха да ги изтеглят в една редица далеч пред лагера. Железните колелета потъваха във влажната земя, трудно се въртяха. По десетина войници се бореха с едно оръдие. Момчетата се спуснаха да им помагат. Завряхме се и ние, децата, но ни изпъдиха, защото пречехме.

Най-после оръдията бяха докарани и наредени на определената линия. До всяко оръдие бяха струпани сандъци със снаряди. Командите не преставаха. Ние се пулехме — не разбирахме нищо. Зад нас старците казваха, че скоро ще почне боят.

И чудно — ще почне боят, а в лагера нямаше тревога. Неспокойни бяха войниците, които се въртяха около оръдията. Ние бяхме до самите оръдия, като не изпускахме ни едно от движенията на войниците. А те си вършеха своята работа, не ни поглеждаха, сякаш не съществувахме.

Някой силно извика над главата ми. Подскочих уплашено. Един офицер бе вдигнал ръка и зинал уста. Оръдието, което бе на няколко крачки напред, се разтърси, разнесе се оглушителен гръм, бликна пламък и нагоре се разстлаха кълба дим. Докато се съвзема, нов гръм разтърси земята. Още един… Гърмяха всички оръдия. Лагерът се люшкаше, жените пищяха, малките ревяха.

Не можеше да се разбере колко време ехтяха оръдията. Когато престанаха да стрелят, над лагера се възцари необикновена тишина. Напред като сиви облаци продължаваха да се стелят кълба барутен дим. Остра, задушлива миризма витаеше във въздуха, дразнеше носа, гърлото. Ала ето, лагерът се съживи отново. Като че едва сега хората разбраха какво се бе случило. Викаха, търсеха се, говореха високо. Та те бяха на бойна позиция, на няколко метра от оръдията!

— По кого ли гърмяха?

— По турците, по кого…

— Къде виждат турците?

— Виждат ги, виждат ги…

— Къде?

— По Лайца…

После се разбра, че наистина оръдията биеха по височините над нашето село. Турската войска на вълни настъпваше откъм Корча. Комитите ги задържаха, преграждаха пътя им. Тогава се обади артилерията. Четниците се вдигнаха с ура, турците се пръснаха из Корчанското поле.

Към обяд впрегнаха конете и артилерията потегли на път, надолу, към нашите села.

— Ами ние?…

— Да се връщаме!

— Чакайте да видим какво ще стане!

Никой не искаше да чака. Хората се въртяха, прибираха постели, завързваха денкове, искаха час по-скоро да потеглят за селата си. Смърдешени можеха да бъдат спокойни. Селото им се виждаше в долчинката мирно и тихо. Ни пушек, ни пламък. Въмбел, Върбник… Бяха ли влезли там турците, башибозукът?

Народът тръгна подир войската. Гърците, след като погърмяха с оръдията, поеха пътя на запад. Наредиха се, както дойдоха — първо пехотата, а след нея артилерията. Ние, децата, като не слушахме майките си, се повлякохме подир оръдията. Пътят беше неравен. Един войник водеше левия кон от първия чифт, а другите крачеха около оръдието. Ние се пърпеляхме ту пред тоя, ту пред оня войник и ха колелото на някое оръдие да прегази краката ни. Повечето войници не ни обръщаха внимание. Сякаш бяха свикнали да виждат край себе си деца. Някой войник, с тънки завити мустаци, казваше по някоя дума, усмихваше се, но нали не знаехме гръцки, свивахме рамене, бръчкахме нослета. И все вървяхме…

Показа се Въмбел. Никакъв живот не идваше оттам. Но селото си беше цяло-целеничко, изтеглило се на голия скат. Ни пламък, ни пушек. Някой извика развеселен:

— Този път отървахме къщите!

— Да видим дали сме отървали покъщнината! — отвърна друг.

Въмблени започнаха да се викат, да се отбират от върволицата народ. Уж бяха все заедно, а като се потърсиха, видяха, че са се забъркали. Първо се търсеха близки, съседи, после — всички. Види се, бояха се да влязат в селото един по един, а вкупом. Може би така по-леко ще посрещнат лошото, ако е сполетяло Въмбел.

И въмблени се откъсваха от общата върволица, образуваха си своя и свиваха встрани, за да слязат в селото си. Ето къщите им се виждат. Скоро ще бъдат по домовете си. Отминаваха, а някои за кой ли път вече се обръщаха и канеха върбчени да дойдат във Въмбел, ако турците са изгорили и плячкосали Върбник. Така бяха привикнали хората по този край — да мислят едни за други. При радост да се радват, при беда да бъдат заедно.

— Да нямате гайле! — викаха въмблени. — Правете, струвайте, па се връщайте при нас! Заедно ще изкараме зимата!

Превалихме малката дъбова кория и се изкачихме на Дъмбо. И тъй занемяхме. Върбник се разкриваше в котловинката, както го оставихме. Ето Долната махала с чешмата, Горната… Първото удивление премина и хората се развикаха. Всички търсеха къщите си.

— Ето я нашата! — викаше някой от Кирковци.

— И нашата, и нашата! — се чу глас от Шемковци.

— Ей я и нашата! — обадиха се от Мановите.

Аз се държах за власеника на мама и сочех с ръка напред. До нас стринка Гелка ронеше радостни сълзи. Ето гумното, двора, двете къщи в него, нашите. Цели, непокътнати. Цяло и непокътнато се разкриваше под есенното небе нашето малко и скъпо село Върбник.

— Нищо му няма, нищо му няма!

— Слава богу! — рече един старец, свали капата си и се прекръсти.

Като видяха това, и други дядовци оголиха главите си и се прекръстиха. Прекръстиха се и много жени, като бършеха очите си:

— Е, не е като във въстанието.

Гръцката войска се точеше надолу. Оръдията меко стенеха по влажния път.

Майките вече не ни задържаха и ние литнахме надолу към селото. Нямаше място по пътя за нас, задръстен от войници и оръдия, та се сурнахме по още зелената гръд на Дъмбо. Напред ни изпревариха по-големите момчета. Мъчех се да настигна брат ми, ала напразно. Той се изгуби от очите ми.

— Дико-о-о!

Кой ще ме чуе? Тичах по надолнището, едва си поемах дъх, загубих опинците. И тъй бос, с развята доламка, стигнах мостчето на реката. Преди да го премина, се извърнах назад. Дъмбо бе почернял от хора. Те бяха изоставили пътя и плъзнали встрани от войнишката колона. Никой нямаше търпение бавно да се влачи подир войската. Всеки искаше час по-скоро да се намери в своя дом.

Рекичката блестеше между избуялите в трева брегове, между високите клонести върби. Как ме примамваха нейните хладни води! За миг забравих селото, нашата къща. Да сваля доламката и ризата и завчас да се пльосна във водата. Та имаше ли ден да не се боричкаме в реката? Бях готов и сега да се хвърля от мостчето, ала жално мучене долетя и тутакси пропъди желанието ми да се изкъпя.

Към дома! Умората ми се изпари, затичах леко, без задъхване. Към дома! От разтворената порта на Жуковци изскочи кучето им, вдигна муцунка към слънцето и зави. На гумното пред Кирковци двамата братя Пандо и Кольо се мъчеха да задържат една разлудувала се крава.

Ето и нашето гумно, плевнята, къщата. Отвътре идваше някакъв шум, разпознах гласа на брат ми. Портата зееше и аз нахълтах в двора. Слама, тор, дръвца, угаснало огнище — някой бе палил огън. Безпорядък… Всичко беше отворено — нашата къща, оборът, у стринка Гелка.

— Дико!

— О-о!

Брат ми се обади отвътре. Втурнах се към гласа. Вратата беше изкъртена и се държеше на едната панта. Светлина нахлуваше в голямата стая. А в нея нямаше де да се стъпи. Жито, брашно, покъщнина, дрехи — всичко бе се смесило и разбъркало. До самия хамбар лежеше на една страна Чернушко. Белият вол с черното петно на чело тежко стенеше. Брат ми нещо му говореше в ухото и го теглеше за рогата да стане. Дико вдигна глава, видя ме и очите му се напълниха със сълзи:

— Гледай как се е подул Чернушко! — Той погали вола по страшно подутия корем. — Хамбарът е бил отворен, текло е житото и брашното…

Мигах и не разбирах, та брат ми продължи:

— Дошъл и нали е бил гладен, налапал се е с жито и брашно. После отишъл на реката, пил вода и като се прибрал, изтегнал се с подут корем. А сега не мож го помръдна. Какво ще стане с него?

Дико се изправи, огледа стаята, надзърна и в ямата. Тя зееше отворена.

— Има да се вайкат мама и баба! Напразно всичко скриха в ямата. Обрали са я!

— Кои бе, Дико?

— Не знаеш ли кои? Турците! От Билища, от Битинско… Ама сега да видят! — закани се той с юмрук. — Ех, да ми паднат.

Волът тежко, мъчително изстена и прекъсна заканите на брат ми. От устата на Чернушко течаха лиги, очите му се замъгляваха.

— Дико, какво ще стане с Чернушко?… А къде е кравата, ами овцете?

— Ако не са се затирили нейде по къра, плячкосали са ги!

— Ами какво ще правим за мляко?

— Хайде, ти ще береш грижа! — сопна ми се Дико. — Не е твоя работа!

Той пак хвана вола за рогата и започна да го тегли. Чернушко се размърда, раздвижи крака, направи опит да постане. Напразно. Главата му се отпусна тежко върху купчината жито.

— Иска, а не може — рече брат ми, гласът му трепна и отново в очите му се събраха сълзи. Скочи и зацапа към вратата.

— Дико, къде? — извиках уплашено, че може да остана сам в тая грозно разбъркана къща, със стенещия Чернушко.

— Не бой се. Ще извикам някого от комшиите.

Върна се с трима връстници. Момчетата се напънаха да помогнат на вола да стане. Аз се въртях около тях, виках и подканях Чернушко да се вдигне. Най-после волът бавно се изправи, олюля се, но не падна и подкрепян от момчетата, направи две-три стъпки. Полека-лека излезе от стаята. Въздухът, слънчевите лъчи го посъживиха и той по-сигурно затъпка из двора.

Докато се занимавахме с вола, откъм гумното се разнесе прегракналият глас на мама. Тя кълнеше и нареждаше по тукашен обичай:

— Ах, болест да ги тресне!… Ах, душмани!… Плячкаджии такива!…

Мама и баба се втурнаха в двора. Първо зърнаха наедрелия вол и веднага разбраха какво се е случило. Мама още по-силно завика. Гласът й не беше самотен.

В коя къща сега не викаха. Хората намираха ограбените си домове и като не им оставаше друго, даваха воля на гласовете си.

Баба, която бе влязла вкъщи, изскочи разярена:

— Невесто, всичко дигнали! Пак остахме голи и боси!

Разтребвахме и подреждахме до тъмно. Брат ми на два пъти направи опит да щукне. Теглеше го навън, където трополяха гръцките колони. Ала мама с един поглед го държеше наблизо да помага. А и мене не оставяше без работа, за да не изхвръкна от портата навън. Каквото можахме, насъбрахме от разсипаното жито, от брашното… Пометохме. Стаята пак се разшири, но празна, оголена, само с някои стари черги и дрехи зад вратата.

Стъмни се. Кандилото замига на стената под Богородица. Газената лампа бе счупена. Дико донесе дръвца и в огнището запращя огън. Сенки като огромни пипала — просто да те достраши — се замятаха по стените. В стаята се разля приятна топлина. Клепките ми натежаха край огъня, заклюмах. Мама ме разбута:

— Да не заспиш!

Тя вече сипваше брашно в бакрачето, закачено над огъня на синджир. Мама щеше да приготви качамак за вечеря или — както ние му казвахме — първоляке. Все пак не можах да устоя на съня и се търкулнах до огнището. Усещах как ме будят, чувах гласове, но за мен в тоя час нямаше нищо по-сладко от съня.