Бончо Несторов
Повест за моето детство (27)

Тук не може да се живее

Още на другия ден от нашето завръщане от Лерин мама занарежда на Дико:

— Пиши писмо на татко ти. Пиши му всичко. Да знае как ни мъчат гъркоманите, тоя Гагач… Питай го да ни каже що да чиним. Как да идем при него, отде да минем. Всичко му пиши… Пиши му, че повече не може да се търпи, тук във Върбник не може да се живее…

Брат ми се намести на перницата до прозорчето. Снопче светлина разкриваше наведената му глава, белия лист на коляното, писалката. От време на време Дико потапяше перото в мастилницата и бавно изпълваше редовете. Свил се до него, аз не изпусках нито едно движение на ръката му, на устните му, които мърдаха безмълвно. Мама излизаше, влизаше, спираше се над нас, вглеждаше се в писмото, въздъхваше и питаше:

— Това писа ли?… Онова писа ли?…

Когато писмото бе написано, десет пъти препрочетено и най-после затворено в плика и пликът замина, на мама някак олекна, олекна на всички ни. И през следващите дни у дома все за това писмо се говореше. Писмото пътува… Стигнало е до Лерин… Сега е в Солун. С параход ли ще пътува или с железница?… На втората седмица си казахме — писмото е вече в България. Пристига в Пловдив. То е в ръцете на татко. Татко го отваря, зачита го…

Аз не съм виждал татко, но си го представям. Висок, едър, със сини очи и руси мустаци. И си представям този мой татко или като комита — с пушка и патрондаш, — или покачен на една висока скеля с чук и мистрия… Татко чете писмото, свива тежки юмруци, като разбира как ни мъчат гърците… Татко не губи нито миг и сяда да ни отговори. В писмото си той ще ни каже всичко. Татко не може да не знае всичко. Обиколил е цял свят… И той пуска своето писмо. То пътува по същия път, по който е пътувало и нашето писмо до него. И ние очакваме това писмо. То изпълва мислите ни, дните ни.

Ние ще заминем за България. Нищо не може да ни отклони от това решение. Нека само дойде отговорът на татко. Татко ще ни поучи какво да правим. Ала писмото не идва. Всяка вечер, като се съберем около софрата, се питаме с очи — дойде ли писмото?

На втория месец мама пак нарежда на брат ми:

— Дико, напиши на татко си друго писмо. Пиши му, че сме му писали всичко. Питай го защо мълчи и ни остави да теглим. Повтори всичко, което му писа в първото писмо. Пиши му да ни отговори веднага, че не можем да чакаме. Пиши му, че от Гагачовите не може да се излезе на улицата, смеят ни се… Пиши му, че не тяхното, а нашето трябва да стане…

Макар всеки ден да очакваме да се случи нещо и да тръгнем за България, мама не скръсти ръце. С Чернушко и кравата на тета Депа изорахме Превалите, Стрънги, Лапища. Малко пшеница, малко ечемик, малко ръж… А една сутрин се вдигнаха с тета — та чак в Бесвина. Дико и Христо домъкнаха в торбите по едно прасенце за угояване. Нашето излезе чисто и бяло, само на едно краче имаше черно петънце. Развесели се дворът от галено квичене.

В много къщи заквичаха прасенца. Селото взе да се урежда. Гръцко, гръцко, но животът трябва да тече… Събрахме се деца, нарамихме торбички и отидохме над Дъмбо в корията. Набрахме жълъди за прасенцата. Боричкахме се, ръсихме пътя с жълъди, но пак донесохме пълни торбички.

Всеки ден излизах към черквата, до ливадите, и скубех каквато и трева да намирах. Мама я забъркваше с царевично брашно. Прасенцето беше вечно гладно, лапаше и пред очите ни едрееше. Една сутрин, като го завързах с въженце за крака, го изведох над селото. На другия ден с мене дойдоха още две деца с прасенцата си. А по-други ден дойдоха още. Цяла дружина станахме. Прасенцата квичаха, лудуваха, ровеха… Заедно с тях и ние…