Бончо Несторов
Повест за моето детство (33)

Той ще ни изпрати

Един ден хотелиерът се качи при нас в стаята. Изгледа ни загрижено и каза:

— Чувайте, костурчани, работата ви няма да стане така, току ето какво искам да ви посъветвам.

Впихме очи в този вече немлад човек с остри черти на лицето, ала с мек и благ поглед. Той ни жалеше. Всеки път, когато се прибирахме в хотела, ни посрещаше и ни питаше — дадоха ли ви тескере? Би трябвало той да се радва, че не можем да заминем, тъй като стояхме в хотела му и му плащахме за стаята. Не, и той беше загрижен за съдбата ни, искаше да заминем за България. Какво ли ще ни посъветва този човек?

— Я станете, че право у нашето консулство!

— Кое? — попита брат ми, не разбрал за кое консулство става дума.

— Българското консулство.

— Българското! — повтори мама и очите й се разшириха.

— Там ще вървите! — уверено каза хотелиерът. — Ще разправите всичко. Кой друг ще ви помогне, ако не българският консул? Нищо, че не сте български поданици. Ставайте, хем аз ще ви водя!

Не знаех какво е това — българско консулство. Но нали имаше българско? Това беше България. И затуй радостно извиках:

— България!

Разшътахме се. Мама изправи снага, баба попадия… Ние, децата, се разскачахме. Щяхме най-после да потеглим за България. Сега бяхме сигурни. Та как не сме знаели досега, че има българско консулство?

Излязохме. Летният ден блести. Слънцето гори отгоре. Ала от морето долита прохладен ветрец и не е тъй уморително. Крачехме подир хотелиера с ококорени очи. Отворила се бе душата ни. Чак сега виждахме големия град. Де да се обърнеш по-напред. Двамата с Методий подтичвахме напред, връщахме се, въртяхме се насам-натам… И все вървяхме. През една улица, през друга, един площад, мярна се и морето. Един огромен параход бавно се отдалечаваше навътре, като бълваше към южното нажежено небе черни кълба дим. Да ме пусне мама, като стрела ще литна към брега! Хубаво ми е, ще заминем…

— Дойдохме — рече нашият водач.

От улицата направо влязохме в ниска, ала широка сграда. Един гологлав възрастен човек с дълга брада ни посрещна в салона.

— Консула го няма — рече той.

Видях как мама отново пребледня. Всички се умълчахме изтръпнали. Мигар и тук… Човекът с брадата се усмихна, подразбра тревогата ни и побърза да ни успокои:

— Консула го няма в консулството, но той всяка минута ще дойде. Вие какво си помислихте? Я влезте тука! — И той отвори една врата. — Седнете.

После, като поприсви сиви очи, започна да ни разглежда:

— Познавате се, че сте костурчани. По каква работа търсите консула?

Мама погледна към баба попадия и отвърна:

— Отиваме в България.

— Тъй. А бяхте ли в гръцкото управление?

— Бяхме! — извика мама и изведнъж очите й се напълниха със сълзи. — Да знаеш, човече, нашите мъки!

— Разкажи, жено.

Очите на мама пресъхнаха, ала тя все разправяше. Старият човек слушаше, понавеждаше се напред, кимаше с глава. После стана, излезе. Бави се, но се върна:

— Елате, консулът дойде.

Погледнахме се, посбутахме се. Какъв ли ще е нашият консул? Напуснахме стаята плахо и влязохме в друга. Един висок човек стоеше прав сред стаята. Първо зърнахме бялата му брадичка и дебелите черни мустаци, които закриваха съвсем устата му. Погледна ни бързо и ни покани да седнем. Сам той остана прав. Седнахме на тръни и зачакахме. Плътен глас изпълни стаята.

— Зная историята ви — рече консулът. — Защо не дойдохте направо тук?

Той мина пред нас и както ни се стори, с навъсено лице. Какво, нима ще ни се кара? Ние се посвихме на столовете. Добре, че срещу нас стоеше човекът с дългата брада, който меко и усмихнато ни наблюдаваше. Консулът още веднъж мина пред нас, отиде зад бюрото си и седна. Лицето му стана сериозно, очите му ни гледаха изпитателно:

— Ще ви оправим. Не берете ядове. Ще идете при мъжете си в България.

— Сполайти за думите — рече баба попадия и заплака от радост.

— А, плачове не искам! — извика консулът. — Де сте отседнали?

На всички тутакси ни олекна. Виж колко бил добър този уж навъсен консул! Ще заминем! Срещу нас човекът с дългата брада тихо се смееше. Мама се обърна към брат ми:

— Кой беше хотелът бре, синко?

— Добре — рече консулът, като погледна брат ми. — Стойте там, докато всичко се уреди. Ще ви изкарам паспорт. Няма да бъде лесно и веднага, защото с гърците не сме добре, но ще стане, бъдете уверени.

Той стана. Пак мина пред нас:

— Да не се тревожите. Щом паспортите са готови, ще ви повикаме. Стрико Димитър ще ви намери. — И той посочи с ръка брадатия човек.

Тръгна да ни изпрати. На вратата попита:

— Невести, как сте с парата? Колко плащате на хотела?… Не е скъпо. Казах — не се тревожете. Няма да ви оставим и да ви се свършат парите.

— Сбогом — рече мама. — Пари си имаме. Пари нямаме за гъркоманите.

— Така, върбниченка! — извика консулът зад нас.

На улицата всички се разприказвахме. Ще заминем най-сетне за България!

— Уплаших се — каза баба попадия. — Що намусен човек!

— Такива са по-добри — рече мама. — Надве думата си не скършват. Сега знаем, че ще идем в България. Тоя наш консул ще ни изпрати!

Повървяхме и баба попадия се развика:

— Та знаем ли пътя?

Хотелиерът бе си отишъл, след като ни доведе до консулството.

Мама се огледа на вси страни, замисли се:

— Деца, не запомнихте ли пътя? Де беше нашият хотел?

Момичетата на баба попадия погледнаха срамливо, но брат ми, вече голямо момче, смело отвърна:

— Аз знам! Вървете, ще ви водя!

— Бре да не ни затулиш нейде! — предупреди го мама.

Тръгнахме подир брат ми. Не бяхме вече онези потиснати, уплашени хора. Вървяхме изправени, гледахме на всички страни, сякаш тук сме били и пребили. Щяхме да заминем за България. Така каза българският консул.