Бончо Несторов
Повест за моето детство (21)

Смок на пътя

Мина пролетта, дойде лятото. Двете овошки в Лапища натежаха от едри червени череши. Тримата с Дико и Христо ги обрахме. Беше един весел незабравим ден. Катерихме се по клоните, ядохме, замервахме се. Върнах се с подут корем, но нищо не ми стана. Ала за наказание на другия ден нашите не ме взеха. Отидоха да прекопаят царевицата на същата нива в Лапища.

Останах у дома да се навъртам около баба. Баба се залови да приготви нещо за ядене. Разбрах — ще точи зелник. Мама и тета Депа бяха ходили към Преспанското езеро, до Дряново, за малко брашно. А щом има брашно, ще има и зелник.

Откога не бях виждал зелник. Всички у нас обичаха зелник. Когато няма бурек, зелникът е най-предпочитаното ядене. Върбник е прочут с точените работи. Всяко село наоколо е забележително с нещо. Въмбел — с печеницата, Върбник — с бурезите. Има и песен: „Въмбелска печеница и върбски бурези да ям…“

Щом усетих, че баба ще точи, не се отделих от нея. Баба разгоря огнището. Когато жарта засветля като безброй светулки, събрани на едно място, намести черепната — една плоска тава от печена глина. После я покри със сача, както викахме на железния връшник, и върху него насипа жарава и пепел. Като почака добре да се нагрее и сачът, и черепната, баба метна вътре зелника.

Сновях около огнището, навеждах се, ослушвах се. Няма ли да зацвърчи зелникът? Зелникът се прави от две кори, като помежду се слага сирене с яйца, кромид с парченца месо, лапад с извара, само зеле или някаква друга плънка. Зелникът, който се печеше под сача, беше от най-обикновените — само със зеле. Най-сладък е с парченца месо. Но де месо сега у нас? Но и тъй, със зеле, няма да е лош…

Най-после баба вдигна сача. Откри се чудно хубава загоряла кора. Стаята се изпълни с дразнеща миризма. Кукнах до огнището, мляснах и ха да посегна към зелника. Баба ме плесна по ръка:

— Ще се изгориш бре!

— Бабо, дай малко!

— Не — рече баба. — Ще го отнесеш до Лапища и там ще ядеш с всичките. Можеш ли да идеш сам, ако не дойде брат ти?

— Мога, бабо.

Дано не дойде Дико! Много ми се щеше аз да отнеса зелника на нивата. До Лапища сам не бях ходил, но бях се връщал сам. Стори ми се, че с часове стоя край баба.

— Хайде ма, бабо, кога? — подканях я аз нетърпеливо.

По едно време баба излезе на двора, вдигна глава и замижа срещу слънцето. Тук хората се оправяха по слънцето.

— Брат ти го няма — рече баба. — Терай!

Подскочих от радост. Бях готов — по доламки, в свински цървули. Изтичах до обора, изведох магарето, което, кой знае защо, нашите не бяха взели. Баба нагласи зелника в плитка бакърена тепсия, зави я с домоткана шарена кърпа.

— Язък, ще го ядат студен — говореше си баба, — то зелник се яде топъл, като го извадиш от черепната…

— Бабо, и така ще им се види мед…

Магарето кротко стоеше, докато стягах самара. Баба провери дали всичко съм направил добре, кимна и рече:

— Качвай се!

Докарах Сивчо до пъна, на който сечем дърва, стъпих на него и се метнах на самара. Чак сега магарето се разшава, припна по двора, хвърли къч.

— Ту-у! — извика баба. — Искаш ли дърво?

Сивчо зина, сякаш да отвърне на заканата, но глас не издаде и закротува на място.

Баба изнесе тепсията:

— Как ще я носиш?

Иска ли питане? Тъй както съм виждал у брат ми, у другите момчета — на глава. Баба зави една кърпа на кравай и я тупна на голата ми глава. Въз кравая наместих тепсията със зелника.

— Добре ли е така?

— Добре, бабо.

— Терай тогава. И да внимаваш! Да не насилваш Сивчо! Полека-полека. Ще стигнеш за обяд.

— Добре, бабо. — Бях примирителен, готов на всичко, само и само нещо баба да не ме върне от пътя.

Сивчо чукаше ситно-ситно. Навлязохме в Горната махала. Варосаното училище отдалеч се белееше. Беше заключено. Гръцкият учител, види се, не искаше да стои само за трите деца на кмета. После се разчу, че Гагачо отвел децата да учат в гръцкото училище в Костур.

Вляво от пътя блеснаха двата чучура на Барбура. Лъхна хладина. Една баба пълнеше стомните. Водата беше обилна, силна и като падаше, вдигаше бяла пенлива пара. Как ми се искаше да се наведа и подложа уста и лице под единия чучур! Откак помня, все така си тече тая вода от двата чучура, както и на долната чешма. Отде идеха тия води? Няма ли един ден да пресъхнат?

Пътят навлезе в теснината. Високи брястове скриваха слънцето и ми се стори, че се здрачи като пред дъжд. От дясната ми страна зад стволове и храсти се губеше проломът. Беше тихо и дочух шумоленето на нашата река. Отляво се издигаха склонове с налепени по тях нивици и ливади. Сивчо вървеше досега послушно, като меко се поклащаше. Бъбреха листата, шушнеше реката, обаждаше се кос, славей…

А по пътя — никакъв човек. Изведнъж нещо ме достраша. Почувствувах се сам. Стори ми се, че пътувам през някаква пуста земя. Между дебелите стволове на буките и брястовете взеха да ми се привиждат сенки. Вече забелязах да се прикриват странни хора. Всеки миг очаквах да изскочи някакъв особен човек — ни човек, ни животно — и да ме нападне… Всеки по-силен шум го взимах за предупреждение. След този шум трябваше да очаквам непознатото същество… Добре, че Сивчо не се вълнуваше от моите страхове. Тихо и мълчаливо ситнеше по мекия прашен път и ме отнасяше към Лапища. Нямаше нужда да го насочвам — магарето по-добре от мен знаеше пътищата до нашите ниви. Веднъж си бе дошло чак от Стрънги само, кажи-речи, от езерото.

Зад буките надникна параклисът „Свети Нестор“. Дали заради кръста, който стърчи над покрива, местността се нарича Крестна? Мощен клонест бук прави катадневна сянка на параклиса. Отдалеч изглежда, като че широките клони са приютили в прегръдка малката къщурка.

Винаги, когато минавам по този път, без да ща, ме побиват тръпки. В параклиса живее огромен смок. Хората са го виждали как пропълзява под вратата и изчезва. Сварвали са го да се припича на слънце, свил се на чудноват кравай до прага. Отдавна се говори за този смок. Дали той е все един, или идва нов?… Живее си смокът в параклиса, пие маслото от кандилото, излиза навън, припича се… Никой не се е опитвал да убие смока. А би могло много лесно да се убие. Чуе стъпки, а не бяга. С един удар на остенгарката, и главата му ще стане на пита. Не, никой не мисли да убива смока. Щом смокът си е избрал за жилище параклиса — това свято място, — не ще да е обикновен. Тъй си разправят хората…

За да си придам смелост, започнах да свирукам. Напразно. Колкото и да облизвах устните си, все ми изглеждаха сухи, твърди. Издувах ги, ала не свирене, а някакво шушлене излизаше отпред. Реших да не поглеждам към страната на параклиса, а да се взирам право напред.

Ето го и параклиса, макар и да не гледах натам. Той се приближаваше, растеше в крайчеца на лявото ми око. Стисках с една ръка тепсията и втренчено се взирах пред главата на магарето. Ненадейно, като се вторачвах в пътя, стори ми се, че една тънка сянка запълзя нагоре към параклиса. Сянката пресече пътя и не мръдна повече. Тозчас Сивчо ме разтърси, дръпна се назад и спря. Аз по чудо не паднах и не изтървах тепсията. Добре, че я подхванах с две ръце. Затова пък цял се наклоних и ако магарето бе направило още една крачка, щях да се преметна на земята заедно с тепсията, със зелника…

Взрях се в сянката на пътя, сякаш някой отправи погледа ми натам… Изтръпнах цял. Та на пътя лежеше самият смок! Не се лъжех. Смокът беше! Виждал бях неведнъж убита змия. Довлякъл се от пролома, където бе отишъл да пие вода. Но защо се е спрял насред пътя? Стъпките на магарето ли го приковаха на това място на няколко стъпки от убежището му и параклиса? Може би, за да ни изплаши нас двамата със Сивчо? Слушал бях да се разказва, че смокът не напада хора. Затова пък обичал кравата. Навива се около краката й, стяга я и смуче от вимето. Примамва го дъхът на топлото мляко. Хората се пазят да варят мляко на нивата. Току-виж, примамили някой смок. Майка, която кърми, не поляга на слога да заспи. Може да привлече смока, да се увие около нея и да започне да суче като бебе…

Тия страшни разкази на часа ме завладяха. Стоях изумен върху самара, а пред мен се занизаха картини, една от друга по-невероятни. Кравата, която ни отвлякоха башибозуците. Жално мучи, а в краката й се е омотал голям смок, ей тоя, който е препречил пътя…

Ужасно ми тежи тепсията. Да я захвърля, да скоча от магарето и да бягам, да бягам назад по пътя! Но и за това нямам сили. Очите ми са приковани към неподвижния смок, треперя въз магарето и нищо не съм в състояние да направя. Ръцете ми са извити нагоре, стискат краищата на тепсията и не са способни на никакво движение. И Сивчо стои под мен вцепенен, с протегната напред шия. Какви ли картини вижда и магарето?… А наоколо такава застинала тишина! Не чувам вече шумоленето на дърветата, сякаш листата са окапали, бълбукането на реката, сякаш водата е източена от коритото, не долитат птичи гласове, сякаш славеите и косовете са отлетели.

Изведнъж ми дойдоха на ум няколко думи от молитвата, която брат ми бе учил в училище, и зашепнах: „Татко наш, който си на небето…“ Спомних си думите на баба. Стига да изречеш някоя молитва, и дяволът тутакси изчезва. Той, дяволът, се явявал в какъв ли не вид. Вълк, куче, лисица, змия… Може и в този смок да е влязъл дяволът и сега се кани да се разправи с мен и Сивчо… Цял се разтърсих, зъбите ми затракаха, залових се за молитвата…

Трябва да съм стоял със затворени очи, защото, когато ги отворих… напред пътят беше вече чист. Смокът беше изчезнал. Премигнах често-често, за да избистря погледа си. Да, да, смокът не лежеше на пътя. Нямах време да размисля какво бе станало. Сивчо бе се опомнил преди мен и ме понесе напред. И магарето искаше час по-скоро да се отдалечи от това страшно място.

Слънцето възвиваше над главата ми, когато навлязохме в Лапища. Отдалеч зърнах нашата нива. Разпознах мама, тета Депа. Превити надве, те вдигаха мотика и бързо напредваха по лехите.

— О-о-о! — се развиках от пътя и ударих пети в Сивчо.

Магарето, обиди ли се, що ли, но подскокна и докато се усетя, полетях във въздуха и тупнах на земята. Останах да лежа в крайпътната трева, без да усещам някаква болка. Чух бързи стъпки, говор и над мен първо се надвеси брат ми.

— Удари ли се?

— Ццц…

— Я стани да видим! Лицето ти е бяло като брашно!

— Тепсията! — извиках и скочих като боднат.

На три-четири крачки, прикътана във високата, трева, лежеше тепсията. Стоеше си тъй, като че някой внимателно я бе положил. Спуснах се и като я преграбих и вдигнах радостно, се озъртах наоколо:

— Нищо й няма!

— Какво ни носиш! — попита Дико, като ме разглеждаше. — Ама не се ли удари?

— Зелник! — извиках.

Мама и другите се приближиха.

— Какво, падна ли? — рече мама, като ме огледа. — Къде се удари?

— Не паднах — отвърнах намусено. — Сивчо ме хвърли.

— Все едно — каза Дико развеселен, като разбра, че ми няма нищо. — Хайде да обядваме, че умирам от глад. Ох, зелник!

Тета ме прегърна:

— Че ти много си пораснал, щом можеш да донесеш тепсията?

Аз се умилквах около тета Депа и, кой знае защо, очите ми се наляха със сълзи.

— Ама де се удари? — завикаха всички над мен. — Да паднеш от магаре и да не се удариш? Това не е кон…

— Не съм се ударил.

— Защо плачеш?

— Видях смока, затова…

— Де бре, чендо? — разтревожи се мама.

— На Крестна, пред параклиса.

Брат ми силно ме притисна:

— Че какво? Та той е голям! Какво от това, че е видял смока?

Дико ми стана още по-мил от тези думи и аз, усмихнат, повдигнах очи към него.

Мама грабна тепсията и всички тръгнахме подир нея. Под черешата се ширеше хубава сянка. Макар и изстинал, зелникът беше сладък. Няколко минути мълчаливо си късахме и ядяхме. Аз се помъчих да вдигна бурилото с вода, беше пълно и тежко, та брат ми ми помогна. Жадно налапах желязното чучурче.

Скоро лъскавото дъно на тепсията цяло се оголи. Със зелника беше свършено. Мама разтвори торбата. Ронлив царевичен хляб, лук, сол… Дико погледна, погледна, па рече:

— След зелник яде ли се мисирник?

— Ако си гладен, ще ядеш като поп!

Мама разтреби наоколо, прибра това-онова.

— Да починем малко.

Намери по̀ на края шарена сянка и се изтегна.

— Чендо, ела.

Послушно отидох при мама. Свих се в скута й и сложих глава на гърдите. Сърцето й биеше под лицето ми. Нищо по-хубаво няма от това да се свреш до мама и затвориш очи на нивата!

— Спи — рече мама, като ме позави.

Когато отворих очи, видях се сам. Под главата си имах възглавие от дрехи. Маминият власеник беше отгоре ми. Слънцето клонеше на запад. Станах. Мама, тета… Те бяха на другия край нивата. Гърлеха последните царевични гнезда…