Бончо Несторов
Повест за моето детство (6)

Град над езерото

Какви приготовления бяха, когато вкъщи се реши, че брат ми ще продължи учението си в Костур! Дико беше свършил в село четвърто отделение при учителката Тодорка Сливенова. Тя много се радваше, когато нейни ученици отиваха да се учат в класното училище в Костур. Самата учителка подканяше родителите да изучават повече децата си.

Още от лятото започнаха да стягат брат ми за Костур. Една събота мама ни заведе с Дико в Билища.

Пътят от Върбник просто се влива в чаршията на това градче. Тук имаше най-различни дюкяни. Повечето ги държаха наши българи от близките села.

Един от големите дюкяни беше на бабини роднини от Косинец. Всичко се продаваше в този дюкян. Тук намисли мама да издокара брат ми. Дико отдавна беше хвърлил доламката и като ученик носеше панталони до под коляното. Доламка носех аз и всички деца на моята възраст. Това беше дълга вълнена дреха като рокличка, понякога, до глезените. Брат ми свали панталона от черен шаяк и се премени в готови дрехи от по-тънък плат — дълъг панталон и куртка, закопчана под брадичката. Няколко ката смени брат ми, докато сгоди най-добрите.

Аз харесах всичко, но най-много куртката. Тя имаше много джобове — четири отпред с капачета и два от вътрешната страна. Час по час Дико се откопчаваше, бъркаше в джобовете, замисляше се, сякаш се чудеше в кой джоб какво ще сложи…

Когато свършихме с дрехите, минахме към рафтовете с обуща. Брат ми за пръв път щеше да носи обуща. Ние, децата, носехме опинци от нещавена свинска кожа. Беше голяма радост, ако можехме да имаме опинци от гьон. Ето сега Дико щеше да носи истински обуща, с каквито идваха хората от гурбет. А избор — голям. Кои да оставиш, кои да вземеш? Най-после мама се спря на едни високи, черни, с широко набъбнали бомбета.

Брат ми гореше от желание да се издокара в новите дрехи и обуща и така пременен, да влезе в село. Мама не му разреши.

— Като тръгнеш за Костур — отсече мама. — Да се знае защо ти ги купувам.

Като погостувахме на бабини роднини, след обяд си тръгнахме за село. Насред пътя аз се спрях, хванах мама за власеника и като се подигнах на пръсти, казах с нажален глас:

— Мамо, а на мене?

Мама много не се разнежваше — така я бе научил животът. Ала сега, като ме погледна, изведнъж се просълзи. Наведе се и ме издигна до гърдите си. Почувствувах майчината топлота, устните й. Сълзите й овлажниха лицето ми.

— И на тебе, майка… Порасни, тръгни на училище и мама ще те премени!… Какъв ученик ще ми бъдеш ти! — изхлипа мама.

— Мамо, кога ще бъда ученик?

— Догодина, сине. Сега ще стягаме брат ти за Костур.

— Не ща тая доламка! Искам панталони! — виках аз, като презрително оглеждах шаячната си дреха.

В края на август брат ми беше готов за път.

Една вечер, като станахме от софрата, мама рече:

— Утре рано-рано тръгваме за Костур.

Гледах удивен ту мама, ту брат ми.

— Нека и аз да дойда!

— Хайде сега да спиш. Ако се събудиш с нас, ще те вземем.

Мама набързо разстла постелите върху рогозините и аз се катурнах на мястото си. Спях между мама и брат ми. Нареждахме се така: баба, Дико, аз и мама. Мама лягаше най от края — да й бъде сгодно и за лягане, и за ставане. Не помня да съм усещал кога ляга мама, кога става. По това време аз спях. Чувствувах мама и се гушех в нея, когато през нощта се събуждах за нещо или когато не ми беше добре.

Мама спеше малко — лягаше късно и ставаше рано. Цял ден беше на крак. Ако не е вкъщи — на двора, в градината, на ливадата, на нивата. Мама беше изпечена, яка, работлива. Такива бяха нашите майки. Те бяха за всичко — и за жени, и за мъже. Бащите ни рядко се вестяваха в село. Ако не бяха комити, ще бъдат на гурбет. И не за месец или година, често по за 5 и 10 години. Имаше някои — макар и рядко, — които изобщо не се връщаха. Пропадаха нейде по широкия свят…

Дълго се въртях, докато заспя. Живо си представях как ще станем по тъмно, ще натоварим магарето, как ще преминем по Дъмбо, оттам за Въмбел, Смърдеш, Косинец… По-далеч не бях ходил, не можех да си представя пътя. Ще отида до Костур… Спи ли се при тая радост?

Все пак трябваше да съм заспал, защото мама викаше над мене:

— Ще ставаш ли? Тръгваме с брат ти за Костур!

Костур! Като ужилен подскочих. Никога тъй бързо не съм се приготвял. Та какво приготвяне! Надянах върху ризата доламката, изтичах на двора, грабнах от котела няколко шепи вода, лиснах ги по лицето — и бях готов.

Дворът вече бе побелял от ранното утро. Над Дъмбо надничаше червеното слънце. То трептеше набъбнало, нажежено — всеки миг щеше да се разпука и заблика. Кокошките скачаха от курника на земята. Волът измуча гладен от обора. Обади се и кравата. Отсреща у стринка Гелка гореше газената лампа. Стринка се показа на вратата — ще ни изпраща. От улицата долетяха стъпки, говор. Селото ставаше, хората се залавяха за работа. Портата се отвори. Влезе тета Депа, след нея се показаха Диманка, Христо.

— Боне, много си подранил! — закачи ме братовчедката. — Трябва да спиш. Няма да пораснеш!

— А-а — отвърнах намусено. — Отивам в Костур!

Портата отново изскърца. Зададе се вуйна Кольовица. След нея — тета Сотира, сестрата на татко. Дворът се изпълни с изпращачи. Не бе малко това — ученик за Костур. А ученикът, пременен с новите си дрехи, сновеше по двора като петле. Всеки го оглеждаше, опипваше, поклащаше одобрително глава, радваше му се…

Най-после баба изведе магарето от обора, стегнаха самара. На една страна прикрепиха дървеното сандъче, от другата — денк с постели. През самара мама преметна пълни дисаги. Тук имаше храна за из пътя и за Дико в пансиона. Бурек — както викахме на витата баница, — зелник, погача, две варени кокошки, голяма буца есенско сирене, яйца, орехи… Един бурек и една кокошка мама беше свила отделно. Това щеше да бъде за директора на класното училище, приятел на татко от комитетските години.

Излязохме на гумното. Тета прегърна брат ми:

— Да се върнеш учен… Да станеш учител… И по-нагоре да отидеш… Да се учиш, та да зарадваш татко си в Америка, майка, всички ни…

Вървяхме с часове. Минахме през няколко села. Хората ни пожелаваха добър път, а на брат ми заръчваха да слуша учителите, да се учи. Спряхме до едно изворче да обядваме и пак продължихме. Беше краят на август, топло, ала ние все вървяхме. На два-три пъти срещнахме пътници като нас. Те бяха от околните села. С всички мама се заприказваше, бяха й познати.

Най-после се показа и Костур. Отдалеч видяхме един хълм, на който бяха накацали купчини къщи. Зад завоя хълмът с къщите се скри и пред очите ни се разля синьо поле. Сякаш това бе голям къс от ведро небе. Брат ми, който вече бе идвал с мама, извика:

— Езерото!

Скоро езерото се приближи и разкри цяло. Полегатите лъчи на слънцето се плъзгаха по гладката му повърхност. Езерото блестеше с безброй сребърни звезди. Синият цвят бе изчезнал. Едно голямо бяло огледало искреше на слънцето. Затворих очи, за да свикна с тая необикновена светлина. Когато ги отворих, гледката стана още по-чудна. По средата на блещукащата водна равнина се спущаше суша. Това бе хълмът, който бяхме видели отдалеч. Ето ги и къщите. Те бяха една над друга, сливаха се и приличаха на огромна многокатна къща.

Ние бяхме пред Костур, града, заграден от три страни с вода.

Забързахме. Заситни и магарето, което изведнъж се освежи от хладината на езерото. Доста вървяхме покрай брега. На места брегът беше висок, заварден от струпани скали, на места пък беше нисък и кротката вода плакнеше ситен пясък. Тук-там се виждаха рибарски чунове, досущ като тия, които бях виждал в Преспанското езеро. Едни от чуновете стояха застинали, други се плъзгаха по спокойната вода, управлявани от яки рибарски ръце.

Ето го и самия град. След Билища това бе вторият град, който виждах. Ала каква разлика между единия и другия! Чаршията беше дълга и широка. От двете й страни се редяха дюкяни. Зад витрините, запалени от захождащото слънце, се виждаха какви ли не стоки. Надолу-нагоре сновяха хора. Някои бяха на коне, други водеха натоварени мъски или магарета. Отвсякъде се носеше говор.

Езерото, което беше се скрило, отново на една пресечка блесна с огледалните си води.

— Езерото, езерото! — развиках се аз. — Ето го пак, ето го!

Нито мама, нито брат ми откликнаха на моя възглас. Мама вървеше нещо замислена пред магарето. Дико, не по-малко удивен от мен, въртеше очи и не знаеше къде по-напред да погледне. Ето къде щеше той да живее, да се учи. Може би всеки ден ще минава по тази хубава улица с толкова дюкяни и хора по нея.

Озовахме се на един площад. Две улици извеждаха встрани. Коя да хванем? Три момчета бяха наблизо. Едното се приближи до нас:

— Кого търсите?

— Де е тука училището? — попита мама.

— Ама кое училище?

— Класното — поясни мама.

— Кое класно?

— Че българското бре, дете! — извика мама нетърпеливо.

Отде ще знае мама, че има и друго училище в Костур, освен българско. Че има и гръцко.

— На онази улица е — посочи с ръка момчето. — Третото здание.

— Гръцко училище… — говореше си мама възбудено, докато пресичахме площада. — Че има някой грък търговец — има, че има и някои българи гъркомани — има, но пък и училище да им отворят?

Спряхме пред голяма двукатна къща с широка врата и много прозорци. Огледахме се, помаяхме се. Над вратата имаше потъмняла табела с надпис. Брат ми зачете на глас:

— Българско класно училище „Свети Кирил и Методий“.

— Тук е — рече мама и като подаде оглавника на Дико, заръча: — Ти подръж магарето, аз ще вида…

Един непознат човек приближи, накани се да влезе, но като ни видя, се спря. Беше облечен в тъмни дрехи, със сива мека шапка. Лицето му бе покрито с дълга червеникава брада. Очите му се усмихваха кротко:

— Деца, кого чакате?

— Мама — отвърна брат ми.

— Е, хубаво — рече той и си влезе.

Не чакахме дълго. Вратата се отвори, мама се подаде отвътре. Позачервена, усмихната. Зад нея надничаше гологлав старец с дълги провесени, мустаци. Мама взе оглавника от Дико и се обърна към стареца:

— Ето.

Старецът поведе магарето край училището и се скри.

Влязохме в малко салонче. Нагоре водеше извита стълба, а встрани се простираше дълъг коридор. Тихо, сякаш човек нямаше тук. Изкачихме се на горния етаж. Една врата се отвори току пред нас. Надзърна гологлав човек. Веднага го познахме и се спогледахме с Дико — беше човекът с дългата червеникава брада, който ни заговори пред вратата долу.

— Заповядайте!

Като се побутвахме един друг, ние предпазливо минахме напред. Мама успя да ни прошепне:

— Това е учителят… директорът…

Влязохме в голяма стая с два прозореца, които гледаха към други къщи. Стените бяха украсени с големи портрети и картини. От портретите ни посрещнаха мъже с бради, с бели корави яки. Директорът седна зад бюрото си, мама — насреща в плетен стол, а ние с брат ми останахме прави. Директорът ни гледаше със сините си очи и се усмихваше. Главата му беше почти гола, само около ушите се къдреха прошарени коси.

— Невесто — обърна се той към мама, — това ли са юнаците на Ильо?

Мама познавах като отворена и смела жена, а ето сега явно се смущаваше пред този възрастен човек с кротки очи. Може би защото той беше директорът на Българското класно училище. Директорът… Това звучеше някак непознато и силно.

Той не дочака отговора и като ни изгледа, продължи:

— С татко ви се знаем. Заедно бяхме във въстанието, че и после. Делили сме залъка, мъките, радостите и… покрусите.

Помълча, изтегли едно чекмедже от бюрото си и рече:

— Имам писмо от татко ви…

— А! — възкликна мама неусетно и постана от стола.

Той спря поглед на брат ми:

— За тебе пише татко ти. Иска да се учиш. Изпратил и таксата, но още не е получена в училището.

Гледах като омаян. Писмо от татко!… Не бях виждал татко, знаех, че е много надалеч, през планини и морета, в друг свят… И ето това писмо, което директорът държеше в ръка, бе написано от татко. То бе пътувало от Америка до Костур и бе дошло до Българското класно училище, влязло бе в тая стая и отворено от този добър човек с брада, който беше приятел и другар на татко.

Директорът свърна очи към мама. Мама стоеше пребледняла. И тя беше развълнувана. Мигар й беше леко! Слушаше да се говори за стопанина й, гледаше писмото, писано от неговата ръка. Горката мама-мъченица!

— Всичко е наред — каза директорът. — Момчето е записано в първи прогимназиален клас. Да нямате грижа за нищо. Вие сте нещо подранили… — Той се усмихна, слабото му лице се разхубави. — Но това не е беда. След няколко дни ще дойдат всички ученици. Андрей ще настаним в пансиона, той е в двора на нашата митрополия. Там има всичко — легло, храна…

Брат ми слушаше с наведена глава. Вратът му гореше от смущение, горяха и ушите му. Тъй червен не бях го виждал.

— От него не се иска нищо друго, освен да бъде послушен ученик, да се учи прилежно. При нас ще бъде три години. Като свърши нашето училище, от него ще зависи дали да учи по-нагоре. Татко ти пише, че ще те изпрати да учиш в Солунската гимназия. Може в Битоля, че и в Скопие.

Директорът се облегна на стола, притвори очи, помълча.

— Какви хора излязоха от тия гимназии! Едни паднаха в бой, други гниха по затворите, в заточение, които оживяха, поддържат в народа любовта към свободата, трети отидоха в България и участвуват в наредбата й…

Прокара дълги пръсти по лицето си, разтърси глава, сякаш да пропъди връхлетелите го спомени, стана.

— Свършихме си работата. Момчето остава тук. Аз ще се погрижа да го настанят веднага в пансиона. А ти, невесто, с малкото кога ще се връщате във Върбник? Тая нощ ще бъдете в Костур, и то на гости у дома.

Мама се изправи, преглътна, в очите й плуваха сълзи:

— Учителю, на тебе оставям сина… Ти ще му бъдеш и татко, и майка. А за другото… Сполайти за всичко. Няма да забравим добрината ти. Ние сме прости и неуки люде, ала искаме да се отворят очите на децата ни. Сполайти!

— Няма за какво — рече директорът с вълнение. — Докато в гърдите ни бият български сърца, това училище ще прави слепите окати и жива ще бъде българщината.

— Тогава да си вървим — каза мама и потърси ръката ми. — А за другото… сполай, дето ни покани у дома си. Няма да ви главоболим. Имаме нашенци в Костур, ще се видим, ще се разговорим. Така…

— Моята невеста много ще се израдва…

— Сполай, сполай — прекъсна го мама. — Има време за гости. Та нали чедото ще учи тук три години? Колко пъти има аз да идвам в Костур!

— Е, както речеш — примирително каза директорът.

Той погледна весело към брат ми и като тръгна към вратата, рече:

— Сбогувай се с майка си, с братчето си.

Останахме сами в голямата стая.

— Дико, Дико… виж в ръцете на какъв златен човек те оставям! — Мама преглътна сълзите си. — Да не посрамиш татко си и мене!

Брат ми стоеше с наведена глава. Раменете му потръпваха. По лицето му се стичаха мълчаливи сълзи. Той никога не бе се отделял от дома, от мама, от близки! Всичко около него щеше да бъде ново и непознато. Училище, учители, другари, град… Деня и нощя ще бъде сред чужди хора. И на улицата като излезе — пак чужди хора…

— Хайде, ние си отиваме с Бони — рече мама и крачна към вратата, като извърна глава — не искаше Дико да види сълзите й.

— Мамо! — извика Дико и я сграбчи около кръста, ридаейки.

Заплаках и аз, гълтайки обилните си сълзи.

Мама притисна и двамата ни, после разтърси силна снага, два-три пъти стисна очи и посъвзела се, каза:

— Недейте така. Може да влезе учителят… А ти да пишеш писма.

Излязохме. Отвън чакаше директорът.

— Сбогом, невесто Ильовице!

— Сбогом.