Бончо Несторов
Повест за моето детство (31)

Прощавай, селце!

И пак по ранина в един летен ден ние потеглихме на път. Макар че снощи у дома се извървя, кажи-речи, цялото село, до Дъмбо се проточи дълга върволица от изпращачи. И сега щяха да дойдат с мъската до Лерин тета Депа и Христо.

Дълго и мъчително беше изпращането. Мама беше сигурна, че няма да се върнем назад, заминаваме завинаги. И надали с тези хора, сред които се бе родила, расла и живяла, ще се види някога. Тя не плачеше, само тънките й побелели устни трептяха. Баба ни държеше с брат ми и не ни пускаше. Гушех се в сукмана и чувах как Дико я успокоява:

— Бабо, ти скоро ще дойдеш при нас, скоро ще дойдеш…

Още малко, и ще прехвърлим Дъмбо. И като се обърнем — Върбник се е скрил, изчезнал от погледа ни. И аз чак сега почувствувах, че за сетен път вървя по този мек прашен път. За последен път виждам равното било, зелената кория, селото, кротко разстлано в котловинката, синкавите пушеци, които тихо се вият към утринното небе… Неописуема мъка разтърси душата ми, ревнах с глас. Изтичах назад, свлякох се до един объл камък и през мрежата от сълзи ненаситно обгръщах с очи родното си село. И пак до мен Мурджо, който сякаш усещаше, че ще се разделим завинаги, гледаше ме с немигащи очи.

Прощавай, скъпо и мило селце! Прощавай, стара бащина къща! Прощавайте вие, криви улички, ти, училище, долна чешма, и ти, Барбура, ти, бърза рекичке, Лайца!… Прощавайте, хора, мили другарчета, разделям се навеки с вас!… Ала дето и да бъда, ще съм с вас! Каквото и да стане с бедното ми сърце, един кът ще бъде запазен в него за вас! За тебе, мое скъпо и единствено родно село Върбник!

Усетих въз себе си ръцете на брат ми. Изправих се. Отдадох сетен поглед към котловинката и тръгнах пред него. Някаква сила ме накара пътьом да извия глава назад. Напусто. Билото скриваше всичко. Бяхме се разделили завинаги… И пак последното, което чух, бе тъжният лай на вярното куче Мурджо.

На пътя в Смърдеш ни чакаше челядта на поп Дамо. И тук изпращачи, сълзи. Слънцето вече припичаше. Ала ние скоро се скрихме от лъчите му, като навлязохме в прохладния път за Брезница, засенчен от кичести брястове.

Три деца водеше баба попадия. Цана и Софа бяха приблизително на годините на брат ми. Методий пък беше моя възраст. Попадията беше възслаба мургава жена и се носеше като мама — с шаяк и власеник, — забрадена с черна кърпа. Вървяхме с копнеж за България, а на всички ни бе тъжно. Наоколо беше тихо. Ясно се чуваше пърхането на птичките по дърветата, високо се носеше песента им, отчетливо чувахме стъпките си, стъпките на двете мъски, натоварени с денкове, дисаги.

Спряхме нейде над Брезница. Помами ни затулено изворче с пърпорещо стубелче. Хапнахме, пийнахме студена водица и потеглихме по нанагорния път. Срещахме жени с натоварени мъски или магарета. Поздравявахме се, разменяхме по някоя и друга дума и се разминавахме. Слънцето потъна на запад, а Лерин още не се виждаше. Навред запълзяха сенки, стана прохладно, забързаха мъските, ние. Никой не мислеше за почивка. Двамата с Методий вървяхме направо с големите. Още след Смърдеш се сговорихме да си свалим свинските цървули — да си ги пазим — и така изкарахме боси целия път. Краката ни побеляха от прах, ала вървяхме и все вървяхме напред. Родните ни села останаха далеч, мислехме сега само за България. Тя беше нейде пред нас, в далечината, и за нея трябваше да мислим.

Отдавна беше се смрачило. Най-после в тъмнината се замержеляха светли точки. Чухме кучешки лай, долетя човешка реч. Бяхме пред Лерин. Навлязохме в пуста и със затворени дюкяни улица. Спряхме на малко кръстовище. Сега накъде? Баба попадия предложи да идем в техни познати и там да нощуваме.

— Много сме за гости — рече мама. — Ти иди с децата, пък ние ще тръгнем за нашия си хан.

Баба попадия не искаше да се делим и всички вкупом поехме за хана. Заварихме го още отворен. Тук всичко ми бе познато — и механата, и стаята, в която щяхме да нощуваме. Стаята се оказа празна и ние доволно се разположихме на наровете. Чак сега почувствувахме колко сме уморени — що път бяхме извървели за един ден! Хапнахме набързо и се натъркаляхме да спим. Заспивайки, аз чувах гласовете на мама, на тета, на баба попадия. Кукнали една до друга на единия нар, трите жени тихо си говореха за онова, което ни очаква на другия ден и по-другия.

На утринта се събудих от високи гласове. Брат ми, подкрепян от братовчеда, нещо се противеше на мама. Ослушах се. Дико обясняваше, че няма полза пак да се мъкнем при леринската полиция. Тя ни познава и няма да ни издаде тескере. Най-добре е да тръгнем направо за Солун.

— Нали и татко така писа?

Мама упорствуваше:

— Нека да опитам още веднъж. Месеци минаха оттогава, може да им е дошъл друг ум.

— Да идем — рече баба попадия. — Може да е за добро.

Тия думи надделяха и пак тръгнахме по познатия път за полицията. Само че сега водехме и нови хора.

Посрещнаха ни тъй, сякаш са ни очаквали. Защото веднага отсякоха:

— Няма да видите България!

— И ние ли? — попита баба попадия.

— Та и вие! Защо твоят поп избяга в България? Няма да го видите!

Мама разбра, че наистина напразно сме дошли. Бързо се извърна и без да продума повече, ни изтика от стаята.

Върнахме се в хана, прибрахме багажа, натоварихме двете мъски и потеглихме за гарата. Никой от нас не знаеше де е гарата, та ханджията прати да ни води момчето.

Поехме за другия край на града. Нямах представа какво е това гара и как щяхме да пътуваме с влака до Солун. Спряхме пред една жълта къща и зърнахме зад нея да лъщят двете железопътни линии. Заварихме на сянка мнозина, които седяха до вързопите си. Намерихме място при тях и се разположихме направо на напечената земя. Дико и Христо влязоха с момчето на ханджията в жълтата къща. След малко се върнаха. Дико ни показа няколко червеникави картончета:

— Билетите. С това ще пътуваме.

Мама мълчеше, подпряла глава с ръка. Мълчаха и останалите. Щяхме да пътуваме за Солун, а ни се струваше, че ще вървим в неизвестност. Ами ако и там гръцката полиция ни посрещне като леринската? За това си говореха по целия път мама, тета и баба попадия. Сега мълчаха, изпълнени с тревога — какво ни очаква в Солун? Двете щерки на баба попадия — Цана и Софа — тихи, прибрани момичета, — не се отделяха от майка си. А ние с Методий или бяхме при Дико и Христо, или се навъртахме наоколо и си говорехме за това, което виждаме.

Чухме, че влакът ще се зададе ей от тая страна на линията, и с Методий непрестанно се взирахме натам. Искахме първи да съзрем влака и да обадим на нашите. Влакът щеше да дойде от Битоля и да продължи за Солун. Някои хора станаха, прибраха нещата си и се приближиха до линията. А ние чакахме и не знаехме какво ще видим.

— Методий, какво е това трен?

— Цц!

Пронизително изсвирване прониза въздуха. То дойде просто отгоре. Започнахме да се зверим наоколо. Нищо още не виждахме. По едно време иззад едни дървета пропълзя черен дим.

— Я, там гори! — извикахме ние с Методий!

— Къде, къде? — чухме уплашени гласове наблизо.

В същия миг долетя тътен. Сякаш се търкаляше нещо голямо и тежко и земята трепереше. Хората още повече се раздвижиха и се наредиха почти до самата линия. Тътенът се усилваше, растеше, заливаше гарата…

Изведнъж от онази страна, в която всички бяхме вперили погледи, се зададе нещо черно и мощно. Разнесоха се гласове:

— Тренът! Тренът!

Черното се уголемяваше и като някое чудовище с грохот се приближаваше насам. Ето какво било влакът! Гледахме и не можехме да откъснем очи от него. Кълба черен дим, които ние бяхме взели за пожар, бликаха от челото му и на дълги бразди се влачеха подир него. Стреснаха ни тревожни викове:

— Методий! Бони!

— О! О!

Мама и баба попадия с подплашени очи ни диреха. Дико и Христо се спуснаха към нас:

— Къде се делите?

Влакът, дълъг, черен, потен, страшен, тежко се задъха и спря на линията. Хората се спуснаха към него. Скоро на прозорците се показаха други хора, които въртяха очи на вси страни. Затичахме се и ние. Дико и Христо завчас се вмъкнаха в насрещната врата и докато ги усетим, ей се показаха горе на един прозорец:

— Тука! Тука!

Щом прехвърлихме багажа през прозореца, Христо и Дико отново слязоха при нас. Загледахме се едни други, не знаехме какво да правим. А наоколо перонът опустяваше. До нас с трясък се затръшкаха врати. Разнесе се кратко предупредително изсвирване.

— Тренът тръгва, качвайте се!

Втурнахме се към вратата. Брат ми едва я отвори и натири нагоре баба попадия, децата й, мама, мене. После сам скочи горе. Мама се развика:

— Де е прозорецът, прозорецът?

Залепи се на него и цяла се подаде навън. Всички се струпахме около нея. Долу стояха, потънали в сълзи, тета и Христо. Аз се развиках:

— Тето, тето!

Мама ме повдигна. Усетих студената трепереща ръка на тета, силната ръка на братовчеда. Влакът се разлюля, потегли. Започнахме бавно да се откъсваме от гарата, да се отдалечаваме. Милите лица останаха там. Продължавахме да висим на прозореца. Милите лица ставаха все по-малки. Мама вече не ронеше сълзи над главата ми. Усещах цялото й тяло извърнато натам, където все по-дребни се виждаха тета и Христо, които никога вече не ще видим. Зърнахме ги още веднъж и в следващия миг изчезнаха. Изчезнаха!

Стояхме с мама и Дико на прозореца. Вятърът ни брулеше. Ние все още впивахме очи назад. Нищо не можеше да се промени. Скъпите лица бяха изчезнали и нищо не можеше да ги изпречи отново пред погледа ни…