Бончо Несторов
Повест за моето детство (18)

Писмо

У дома всички бяхме на крак. Брат ми извеждаше Чернушко от обора, за да го натири при другите говеда. Аз стоях до широко отворената порта и чаках, за да го закача по рогата. Чернушко бе сякаш свикнал с тая моя закачка и сутрин сам си подаваше рогата.

Тозчас отвън надзърна позната детска глава. Останах изумен. Поглеждаше не кое да е момче, а момчето на Яни Гагачо. Беше гологлаво, с панталони и преметната през рамо торбичка. Момчето бе тръгнало за училище. За миг му завидях. Можех и аз да бъда ученик. Ала училището беше гръцко. Но защо то идваше у нас? Стоеше до прага и не смееше да пристъпи. Очите ни се срещнаха. Тогава момчето бръкна в торбичката и извади един син плик.

— Дико! — извиках.

Брат ми изскочи от обора с вилата:

— Какво?…

Не довърши. Видя момчето на Гагачо и не по-малко от мен се изненада.

Момчето уплашено отстъпи крачка назад, като държеше плика в ръка.

— Какво искаш? — попита брат ми смръщено.

— Пии-ссмо — заекна момчето. — За вас…

Дико грабна плика от ръката му. Момчето се накани да бяга.

— Чакай! Кой ти даде това писмо?

Момчето се поизвърна и като се теглеше назад, отвърна:

— Тато.

Брат ми се втурна вкъщи. Подир него и аз.

— Мамо, бабо!

— Що бре? — извика мама отвътре.

— Писмо, мамо!

Мама сякаш онемя на прага. Писмо! Толкова рядко се получават писма в село, в нашата къща!

— От кого е бре? Защо мълчиш? Отвори го! Нали знаеш да четеш?

Дико вече разпечатваше синия плик. Малък изписан лист изшумоля в ръката му. Зачете отгоре, обърна листа, погледна долния край. Лицето му се обля с кръв, очите му се разшириха, блеснаха.

— От татко! — извика той, но тъй задъхано, като че ей сега ще се търкулне на земята.

Мама остана с полуотворена уста, без дъх в гърдите. После бавно пъхна запретнатите си ръкави под престилката и едва изрече:

— От татко ти… Какво пише…

Аз се хвърлих към брата, вкопчих се в ръката му и увиснах:

— От татко! От татко!

Баба изскочи от дома с развързана кърпа:

— Що викате бре?

— Бабо, писмо от татко!

Баба премигна с винаги леко зачервените си очи, огледа нас, двора:

— Защо мълчите бре?

В двора бе тихо. Чернушко беше излязъл, този път без моята закачка. Радостно мучене долетя от гумното. Колкото говеда имаше в село, събираха се на нашето гумно и тръгваха на паша по Лайца.

Белият изписан лист потръпваше в ръцете на брат ми. Дико четеше наум, като мърдаше засъхнали устни. Мама стоеше до него — ни жива, ни умряла, — с впити очи в лицето на Дико. Лицето й изглеждаше още по-бледо в рамката на тъмната забрадка.

— От България! — извика най-после Дико с премалял от радост глас. — Татко си е в България!

Мама сякаш не разбра, трепна с тъжните си светли очи и като надвиваше обзелото я вълнение, попита:

— Как — в България? Та татко ти е в Америка!

— Не ма, мамо! Върнал се е! Пише от България!

България! Та нали, откак се помня, все това име чувам? България! Нали лани, като почна войната, всички очакваха да дойде българска войска? Заподскачах около мама, около баба, около Дико…

— Е, няма ли да прочетеш това писмо? — рече мама с отпаднал глас, сякаш се бяха свършили силите й.

Дико поотдалечи листа от очите си и зачете бавно:

„Мамо, Търпено, и вие, синове…

Бързам да ви намеря в добро здраве и сила. Ако питате за мене, аз съм добре, от 15 дена съм в България. Напуснах Америка с други другари, за да участвуваме в Балканската война, като доброволци. Още щом научихме, че ще се воюва срещу турчина, не ни задържаше нищо в Америка и потеглихме за старото отечество. Всеки ден очакваме да ни облекат във войнишки дрехи и да потеглим за Македония. Ние всички искаме да ни пратят към Солун, та по-бързо да дойдем до нашия край. След шестгодишна раздяла ще даде бог да се видим. Колко ли са пораснали децата? Дико е станал цял мъж, а Бонето го оставих бебе, ще ме познае ли, като ме види?

Като свършвам писмото си, ви поздравявам.

Пиша ви Илия.“

Щом Дико свърши четенето, баба по обичая се развика:

— Ах, Ильо, ах, вредно чендо! Ах, Ильо на майка!

По бледото и работно лице на мама се лееха лъчисти сълзи. Протегна ръка, нежно пое писмото и като го гледаше, продължи тихо да плаче. Бедната мама мъченица! Бедната македонка! Тя не вярваше, че щастието може да бъде толкова близко!

Каква орисия има тукашната жена! При жив мъж години да бъде сама! Тя знае, че не може да бъде иначе. Такава е нейната съдба. И майка й, и баба й всички жени живеят сами и във вечно очакване. Нейната участ е да стои вкъщи, да гледа децата и да се грижи за малкото стопанство.

Мигар по-добра е участта на мъжа? Щом се задоми, оставя млада жена и тръгва по гурбет. Няма поминък на тази малка бедна земя. И ще го видиш този жилав строен мъж по турската държава, в България, по Мора — както наричаха Гърция, — а след въстанието и в Америка. Чак до Австралия стига той в своя път да припечели нещо. Пък и откак се помни, все е робско време. Мъжът се гледа накриво. За властта той винаги е комита, бунтовник. Стои ли мъжка челяд на село, тя е трън в очите на бея, на каймакамина. И поема този мъж пътя на емигранта, изпратен по тъмно от ридаеща майка и разплакана жена…