Бончо Несторов
Повест за моето детство (12)

С нож на кръста

На сутринта се събудих рано. Как може да се спи сред тая врява наоколо? Погледнах от прозорчето. Гумното — пълно с хора. С коматче изстинал качамак изскочих навън. Няколко четници разказваха какво се бе случило през последните два-три дни. Нямаше нищо друго за ядене, освен това сухо и постно коматче, останало от снощи. А какво първоляке правеше мама — с разтопени джумерки, със сирене!

Наострих уши. Комита един разправяше как коджабашията Димо спасил селото от изгаряне.

— Белки Димо беше в селото?

Хората се спогледаха смаяно. Като че едва сега си спомниха, че горе в лагера не бяха виждали кмета или както тук му казват, коджабашията. Но кой тогава да се сети за човека и да пита къде е? Та затуй и дядо Гюро бе станал негласен старейшина там, щом го няма коджабашията.

Четникът говореше:

— Първо във Върбник влязъл откъм Билища един конен разезд. Селото — празно. Повъртели се, повъртели се турските конници и началникът им заповядал да подпалят селото. Тозчас отнейде изскочил коджабашията. Изправил се той смело пред коня на началника и помолил да не закачат селото. Скоро хората ще се върнат — де ще се приберат? А ето зимата се задава. „Тъй и тъй — говорел стрико Димо, — тук няма да бъде турско. Българската войска напредва откъм Брезница, ще дойде, ще види запалените села, ще се разяри, това е войска и кой тогава ще пострада? Ще пострадат селата отвъд Лайца — Билища, Битинско, Трени, та и Корча…“

— Бре, бре, българска войска! — извика някой с възхищение.

— Замислил се началникът на разезда. А той бил арнаутин от съседните села. Види се, си спомнил за своето село, за дома си, усетил огън, мирис на изгоряло и отсякъл — добре. Обърнал се към наежените си хора и им заповядал да не пипат селото.

— А те хубаво са го послушали! Игла не ни оставиха башибозуците!

— Не, турските конници не посегнали — продължи да разправя четникът. — Началникът им все пак подозирал какво може да се случи, след като те се изтеглят. Затуй оставил един от войниците да пази селото да не го опожарят и плячкосат. Скоро довтасал башибозукът. Дошъл откъм Битинско. Напразно войникът и коджабашията се мъчели да го възпрат. Едва не ги убили двамата, ала те не дали да се запали селото. Башибозуците обрали къщите и офейкали.

— Ами сега ние, жени, няма ли да си възвърнем ограбеното?

Изведнъж гумното онемя. Много очи втренчено, ужасено се впиваха в жената, която изрече тези опасни думи. А тя, суха, висока, стърчеше над всички и с трескавия си поглед сякаш искаше да ги зашемети.

— Добре го рече — да си възвърнем ограбеното! — най-после извика друга жена. — Какво чакаме?

— Къде?

— В Битинско!

Жените се пръснаха. Напусто комитата искаше да ги задържи.

— Жени, чакайте! Не бива!

Нямаше кой да слуша него и неколцината мъже, които искаха да попречат на жените да не хващат тоя път…

Скоро върволица жени и деца се заточи към Барбура. Пътят завива към Лапища, а оттам колко е до Битинско… Ето челната колона излезе от селото. Някои се отбиваха до чешмата, наплискваха се и пак се вливаха в потока. И Димо коджабашията не беше в състояние да спре това настръхнало множество. Напразно вдигаше ръце пред жените и викаше с пресипнал вече глас:

— Люде, недейте! С битинчени сме живели години, пак ще живеем! Как ще се погледнем утре, като свърши войната?

— А те как ще ни гледат? Тях да ги е срам, че ни плячкосаха!

И те бързаха през Лапища за към Битинско… Всяка жена мислеше, че щом влезе в арнаутското село, и тозчас ще си намери ограбеното. То живееше в сърцето й — моминското прике, чергите, бакърът, волът, кравата, овцете… Упоени от тая надежда, жените бързаха, гълтаха прах, та час по-скоро да си възвърнат всичко.

Не останахме по-назад и ние от общото увлечение. Щом мама прибра Чернушко в обора и го завърза за яслата, извика:

— Хайде и ние бре!

Баба искаше да остане, но като се размисли, реши и тя да дойде. Нищо, че е стара, все ще донесе малко от онова, което ни ограбиха.

Върволицата вече се изкачваше нагоре. Превалим ли билото, оттатък се открива поляна, рядка букова гора и можем да кажем, че сме до Битинско. Арнаутското село е под тази кория. По пътя започнахме да срещаме гръцки войници. Едни слизаха, други продължаваха с нас. Големи дупки взеха да спъват вървежа ни.

— Я, я, де са биели гръцките гюлета!

Нейде отпред се понесе уплашен вик:

— Убит човек!

Той лежеше до едно дърво. Беше в синя униформа. Всички познаха, че това е турски войник. Беше се проснал по гърди, размахал ръце и крака. Над почернялото му грозно лице се виеше рояк мухи като малко облаче. Вървях онемял, като не откъсвах очи от това страшно зрелище.

— Хайде, не се спирайте! — викаха отдолу.

Ямите от гранатите все по-често взеха да се срещат. Тук-там просветваха на слънцето купчинки празни гилзи. Няколко деца се спуснахме към тях. Никой не забеляза, че започнахме да пълним джобовете си. И пак поехме нагоре, а гилзите подрънкваха в доламките ни.

Предните отново се спряха и пак стана задръстване. Но защо хората вървяха като поток, а не се пръскаха? По-силни ли се чувствуваха заедно, един до друг? Долетяха уплашени женски гласове:

— Какво има, какво има?

Когато и ние се изкачихме и пред нас се откри поляната, просто замряхме на местата си. Равното беше осеяно с десетки трупове в сини униформи. Паднали имаше и по-нататък, около буките. Тъмнееха дълбоки ями. Страшно беше да се гледа — там крак, там ръка… До убитите турски войници се виждаха и трупове на гърци в познатите ни вече жълтеникави дрехи. И навсякъде лъщеше разхвърляно оръжие — пушки, ножове, празни гилзи, снаряжение… Въздухът тегнеше от задушливата миризма на съсирена кръв, на барутен дим. Понесоха се възклицания, стонове. Една жена припадна. Едно момиче. Още една жена припадна…

— Вижте войната! — извика някой.

Сега човешкият поток беше се разлял наоколо и не помръдваше. Тихо, като на погребение. Спряло беше и слънцето над главите ни, не шумеше и буковата гора. Единствени мухите сновяха насам-натам и на рояци се носеха от труп на труп.

Отнейде изскочи гръцки конен патрул. Конете, и те настръхнали от ужасната гледка, цвилеха, подскачаха. Конниците се пръснаха около поляната, завикаха нещо към народа и се скриха в корията.

Едно от по-големите момчета се наведе и вдигна от земята дълъг войнишки нож. Същото направи и друго момче, което вървеше до мен. А такива ножове с две остриета наоколо колкото искаш. Свърнах очи наляво, надясно — дали ме гледат — и се наведох. И аз вдигнах един нож. Не беше лек. Провлачих го край себе си. Момчето, което вървеше напред, втикна ножа под ремъка, с който бе препасано. Опитах се да го последвам и аз. Бях препасан с въженце и ножът застърга по земята.

Изправих глава, огледах се. Ножът се удряше в бедрото ми, подрънкваше с острието по камъните. Чувствувах се голям, силен, въоръжен. Въртях очи и се чудех, че никой не ме вижда, че никой не ми обръща внимание. Мама и баба вървяха със стринка Гелка, с тета Сотира. Пред тях бяха тета Депа с Диманка и вуйна Кольовица. Напред сред купчина момчета зърнах брат ми с братовчеда Христо. Да, всички вървяха по наклона и никой не поглеждаше към мен. Дългият войнишки нож се удряше в краката ми, ха да ме препъне, ала аз крачех мъжки, като стисках с две ръце дръжката му.

Ето го и Битинско. Ето го селото, с което мама често ме плаши, когато не мирувам. „Ще те дам в Битинско!“ Щом чуех това име, притихвах и ставах от мирен по-мирен.

Първите къщи изскочиха пред нас. Като нашите — цели от камък, покрити с плочи. Не, не като нашите. В тези има нещо затворено, скрито. Малки прозорчета досам покрива и на прозорчетата като сключени ръце железни или дървени решетки. Къщите изглеждаха неми. По дворчетата не се мяркаше жива душа.

— Избягали са турците!

Тук и на арнаутите им казвахме турци, щом вярата им е турска, щом мъжете са в потури и чалми, а жените — забулени с дълги бели кърпи.

— Та само ние ли ще бягаме?

— Защо ни са турците? Нали къщите им са тук?…

Мама ме дръпна за ръка и викна на брат ми. Спряхме да почакаме тета Депа с Диманка. Тета ни изгледа всички, беше мълчалива, угрижена. Мама, види се, я разбра по очите, та наведе глава и рече:

— Ами… каквото правят всички, това и ние…

Мама искаше да каже, че и ние, като всички върбчени, трябва да влезем в някоя от тия къщи. Нали трябва да си потърсим ограбената покъщнина? А тъкмо това тета не одобряваше. Тогава се обади стринка Гелка:

— Пожалиха ли твоята къща? Плячкосаха ли я битенчени?

— Не е така, Цильовице — кротко й отвърна тета. — Ако ние сега влезем в техните къщи, нали утре пък те ще влязат в нашите?

Стринка Гелка не намери какво да отговори и каквато беше дребничка, се сгуши между мама и баба. Мълчахме и се чудехме какво да правим. Една жена, която досега мълчеше, отвърза кърпата, нагласи я и се извърна към тета:

— Митровице, няма да разберат турците нашата добрина!

От близките къщи започнаха да излизат жени. Всяка носеше по нещо.

— Намерихме си прикята! — говореше една баба. — Виж ти късмет! Както я плячкосали от нас, тъй я намерихме в къщата. И знаете ли чия е тая къща? На тоя Мюсмюля, дето съм го посрещала като гост с бурек и кокошки. Той да ни обере! — Гласът на бабата прегракна.

— Той зер — рече един старец, като се приближи. — Щом сте го тъй гощавали, сте имотни и у вас ще дойде, белки ще дойде в моята къща!

Докато продължавахме да мълчим, до един разкривен плет видях как Дико и Христо си смигнаха и на часа се мушнаха в една близка къща. Аз припнах подир тях, като не усещах ножа, който се преплиташе в краката ми.

— Бони! — викна мама подире ми.

Кой ще я чуе!…

Престраших се и влязох по-навътре в къщата. Очите ми започнаха да свикват на мрачината. От високо прозорче падаше снопче светлина и под нея открих брат ми и братовчеда. Имаше и един възрастен човек, който изглежда, бе се вмъкнал преди тях.

Изведнъж в стаята се разнесе слаб, немощен глас. Взрях се по-добре и на постелята в ъгъла видях стара баба. Човекът беше се надвесил над нея и нещо я питаше. Бабата мънкаше, повдигаше ръце, сякаш искаше да каже — няма, нямам. Човекът извика високо:

— Пари, пари имаш ли?

Бабата продължи да бъбри неразбрано. Човекът мина край нас. В ръката си държеше дълъг войнишки нож като моя.

— Тук няма нищо — рече той и си излезе.

Излязохме и ние. Ала на дворчето се спрях и като се проврях между Дико и Христо, отново се шмугнах в къщата.

— Къде? — извика брат ми.

Той ме завари, когато, повдигнал с две ръце тежкия нож, питах бабата:

— Пари, пари имаш ли?

Нали така питаше и онзи човек, който беше тук преди малко?

Трябва да съм бил смешен, защото брат ми прихна да се смее. Хвана ме за тънкото вратле и тъй ме поведе навън. Захванах да пищя. Брат ми продължаваше да се смее. Христо ни изгледа недоумяващо. Аз пищя, Дико се смее:

— Знаеш ли, братовчед?… Тоз комита, нашият, дигнал нож над бабичката и… — Смехът го задави. — Знаеш, вика й: „Пари, пари имаш ли?“

— А бе малките гледат от големите — каза Христо, като се подсмихваше. — Не чу ли как се дереше на бабата стрико Насо? Какво разбират децата.

— Ти да беше го видял… нашия комита… Виж защо е помъкнал тоя войнишки нож…

Дико не спря дотук. Щом излязохме на уличката, той се похвали с моето „геройство“.

— Ай, куче такова, ай!… — викна мама по мен.

Търтих да бягам. Ножът се преплете в краката ми, паднах, от носа ми потече кръв. А зад себе си чувам брат ми, който разправя на някого:

— Вика й: „Пари, пари имаш ли?“

Тъй завърши нашето пътуване до Битинско. Тъй и не намерихме онова, което ни бяха обрали. Останаха думите, които бях изрекъл над бабичката, усърдно разпространявани от брат ми…