Бончо Несторов
Повест за моето детство (2)

Самотният човек

Той е пред очите ми. Широк в раменете, набит, силен. Мустаците му… Те веднага правеха впечатление. Кестеняви, буйни, достигащи до ушите. Носеше шаячни дрехи, шити по градски, червен пояс. Плосък черен калпак едва се държеше на едната му страна.

— Ела!

Не чаках втора покана. Рипвах и тутакси се озовавах в силните му прегръдки. Вуйчо Кольо знаеше какво най-много обичам. Ще се изтегне на миндера, ще ме поеме с крака и ще ме подхвърля нагоре. Цялото му мургаво лице сияе от радост, а аз крещя, та изпълвам с виковете си цялата къща.

Когато се насищаме и двамата на играта, аз ще кажа:

— Вуйчо, кога ще излезем с тебе навънка?

— Е, някой ден и това ще стане.

Ала тоя ден не идваше. Вуйчо Кольо стоеше усамотен и затворен в бащината си къща. А е бил веселяк, песнопоец и хороводец. И той като всички мъже в селото, пък и от целия костурски край, ходел по гурбет за печалба. От малък заскитал по чужбина с чук и мистрия в торбата.

Бил буен младеж, непокорен, обичал пушката. Та кой тукашен мъж с юнашко сърце не е бил комита? Комитствувал и вуйчо, като захвърлял торбата с дюлгерските „алати“ и хващал оръжието. „Веднъж да го видиш, и ти стига — казваха за него хората. — В тъмни комитски дрехи, с каскет, цял опасан с ремъци и патрондаши, с дълга тъмна брада и завити мустаци над ушите. В селото — турски аскер. Той ще се промъкне, ще се види с хората и преди да изчезне, ще изпразни на Дъмбо пушката си.“

Една нощ някой тихо почука на нашето прозорче.

— Кой е?

— Аз съм…

Влиза вуйчо. Лицето му е мрачно, очите тежки. Обръснал е брадата си, без патрондаши, без оръжие. Мама, баба, брат ми не свалят поглед от него. Всички мълчат сред стаята. Мама разбира, че Никола не е вече комита. Хем се радва, хем нещо й стиска душата. Но нали трябва нещо да каже? Сестрата чувствува, че не е било лесно за нейното братче да се раздели с другари, с пушката, с корията…

— Е добре си направил… Стига ти толкова… Време е вече да си погледнеш жената, къщата…

Вуйчо стои прав, пуши и не говори. Мама разгаря огъня в огнището, слага тигана, счупва няколко яйца. Баба изважда от ямата буца есенско сирене. Вуйчо мълчаливо отхапва няколко залъка и спира. Вижда се — залъците запират на гърлото.

— Е, сполай ви — казва и излиза.

Два дни вуйчо стои затворен вкъщи. На третия ден при него идва Яни. Вуйчо снове по цялата къща, място не може да си намери. Яни пак идва. Двамата стоят затворени в стаята, говорят. Гласовете им се издигат, изпълват цялата къща.

Вуйна тича у дома:

— Яни…

— Тоя Гагач! — вика мама, спуща ръкавите, оправя кърпата си и хуква към бащината си къща.

Мама е разтревожена. Братчето й да се среща с Яни, когото прекоросват Гагачо?

Яни с брат си Лаки са единствените гъркомани в село. Цялото село презира тяхната къща — къща на изменници, предатели. Яни е андартин, гръцки капитан. И с тези хора да се сдружава нейният брат? Та нали гръцките андарти станаха за народа по-големи врагове от турците? Нали нашите чети еднакво воюват и с турци, и с андарти?

Мама е наглед дребна жена, ала е силна, упорита, волева. На един дъх взима високата стълба и влиза при вуйчо. Той се е излегнал на миндера и пуши. Мама е по-голямата сестра и започва направо.

— Е, идва. Да го изгоня ли? — мъчи се да се оправдае вуйчо. — Какво лошо има?

— Има! — крещи мама. — Да не е стъпил повече в нашата къща!

След една седмица вуйчо излиза и не се прибира. Скоро подир това селската чета улавя нейде отвъд Лапища дирите на гръцките андарти. Водил ги сам Яни Гагачо. Сред андартите нашите забелязали вуйчо Кольо. Двете чети не се удрят, защото андартите се отскубват към арнаутското село Битинско.

Събитието във Върбник не е откриването на андартите. Те отдавна шетат по нашия край. От времето, когато гръцката пропаганда нахълта в Македония. Андартите ту се покажат, ту изчезнат. Те са по-опасни, тъй като уж се борят против турците, за християнска вяра. Всъщност те са агенти на гръцките шовинисти в Атина, които искат да разпространят своето влияние по цяла Македония. И нейде успяват. Намират лековерни българи, и то главно в градовете. За пари и слава те забравят своя род и стават гъркомани. Ето кои са презрените люде — по-презрени от турците и техните наемници — арнаутите.

Една ранна утрин на нашата порта се показа възрастен човек. Беше селският войвода. Небръснат, без оръжие. Огледа се наоколо, помая се. Светлите му очи гледаха мрачно, загрижено:

— Ильовице, де е брат ти?

— Тебе трябва да питам аз — отвърна мама.

— Ще ти кажа — при андартите!

Мама изпусна оглавника на магарето.

Отвътре изскочи баба:

— Що има бре?

— Кой го видя? — премаляла попита мама.

— Четата.

Селският войвода си тръгна.

— Та да знаете — рече той и се изгуби.

Мама стоеше вцепенена сред двора. Думите на селския войвода значеха, че андартите ще бъдат преследвани. И тогава всичко можеше да се случи. Ще паднат хора. Всичко се завъртя пред очите на мама. Забрави за какво бе тръгнала, завайка се.

Баба взе да чумосва Яни Гагачо:

— В трапо да изгниеш!

— Ах, що ни стори, що ни стори! — завика мама по двора. — Как ще излезем пред людите?

— Та да не е откраднал? — прекъсна я баба. — Да не е убил?

— По-лошо, по-лошо…

Мама се втурна към портата:

— Ще бегам при Депа!

Аз припнах подир нея с плач.

Тета Депа живее в Горната махала, почти на края на селото. Насреща шуртят водите на Барбура. Къщата е двукатна, отвън измазана, белее се отдалеч.

— Депо! — вика мама.

Тета има хубаво спокойно лице. И тя е възниска като мама, снажна, силна. Много си приличат с вуйчо. Тъмните й очи трепнаха и тя рече:

— Сам си е виновен. Ако си изпати, ще си изпати от главата си…

Ала и нейният глас пресипна, задави се от вълнение. И тя не по-малко обичаше брата си.

— Сестро, как ще се покажем в село? — пак писна мама.

— Ще се покажем — отвърна тета, като задържаше вълнението си. — Та цялото село знае, че татковата къща не е гъркоманска!

Мама искаше да каже нещо, но тета продължи:

— Гъркоманска ли е твоята къща? Моята? Не са. Селото знае. Всички села знаят. И твоят Ильо, и моят Митре са носили пушка. И пак може да носят…

Тета вдигна очи към прозореца. Погледът й се зарея навън, нейде над Дъмбо, корията… Беше спокойна, но навярно след като си излезем, ще даде воля на сълзите си.

После тръгна към нощвите и като загреба от брашното, тихо прибави:

— Ще се опомни, ще видиш.

Откъм ъгъла се понесе хълцане. Плачеше Диманка, братовчедката. Ревнах и аз. Какво ще стане с вуйчо Кольо?