Бончо Несторов
Повест за моето детство (32)

Под стените на Едикуле

Безкрайно излезе това пътуване. Влакът спираше, бавеше се по гарите. Едни пътници слизаха, други се качваха. Хора като нас, всеки по своя път. Във вагона ставаше горещо, задушно, миришеше на пот. Често нахълтваха гръцки войници, диреха места за раниците си, за себе си. Говореха и спореха на своя език, ядяха хляб с маслини, с кашкавал, вдигаха манерките. Глъчката ту стихваше, ту пак се засилваше. Хората си приказваха за своите работи и като се уморяваха, оборваха глава и задрямваха. Издаваше ги облеклото и говорът отде са — дали са от битолските села или от костурските, дали са от солунските или идваха отгоре, откъм кавадарските или скопските… Хора мургави и руси, тъмнокоси и светли — тъй както е разнообразен и многолик нашият народ.

Някое време двамата с Методий стояхме смирено до майките си. Но като посвикнахме и се нагледахме на околните хора, взехме да ставаме, и да надничаме в съседните купета, че и по-нататък. Купетата бяха открити и като се повдигнеш, ще видиш какво става по целия вагон. Когато се отдалечавахме и не се връщахме, във вагона се разнасяха безпокойните гласове на нашите майки.

— О-о! — обаждахме се с Методий.

Здрачи се, падна нощ. Във вагона стана тъмно. Още по-силно се чуваше трясъкът на колелетата. Влакът летеше, ние се поклащахме, блъскахме се едни в други. Прозорците бяха тъмни, сякаш пътувахме в някаква безкрайна пещера. Само от време на време огнените искри на локомотива раздираха чернилката. И пак потъвахме в тъмнината.

Най-после влакът се укроти, забави се и спря. Хората се раздвижиха, наскачаха:

— Къде сме?

— Солун!

— Тесалоники!

Прозорецът се освети отвън. Отсреща се виждаше самата гара. Хора се блъскаха насам-натам, разнасяха се гласове. Вратите се отвориха и народът започна да се изсипва на перона. Мама не се стърпя да не каже:

— Пак нощя пристигаме! Де ще вървим сега?

Перонът гъмжеше от народ. Ала постепенно хората се изливаха встрани, хващаха своя път. Скоро под покрива на перона се замяркаха само такива като нас, които не знаеха де да отидат. Та де в тоя час, когато минаваше полунощ? Баба попадия имаше адреса на един хотел, който държеше човек от нашия край. Но как ще го търсим сега? Тя попита едни хора, който слизаха с нас.

— Далече е от гарата — беше отговорът.

Уж през всичкото време имахме място във вагона, а всички се чувствувахме уморени. На двамата с Методий ни се затваряха очите. Струваше ми се, че да склопя очи, и както съм прав, ще заспя. Чух Методий да мънка:

— Мамо, спи ми се…

— Като ти казвах да спиш в трена!…

Така ли ще висим? Ето, перонът почти опустя. Забелязвахме някакви жени и деца да се промъкват през една врата. Оттатък се провиждаше голяма стая. Хайде да последваме тези жени. Разбрахме — това беше чакалнята. Хора виждахме по пейките. Мама рече:

— Като тие люде ще останем тука. Да съмне, па ще видим що ще правим…

Взехме една празна пейка, струпахме багажа, седнахме. За ядене не мислехме. Вече унесени, чухме наоколо врява.

— Мамо!

— Стой.

Един гръцки полицай обикаляше и караше хората да напуснат пейките. С думи, с жестове обясняваше той на хората, че тук не е място за спане. Наближи и към нас. Мама и баба попадия не се помръднаха. Момичетата и брат ми скочиха. Цана и Софа срамежливо прикриваха с кърпа устата си. Мама под око посрещна полицая. Той завика да сме се измитали. Хората наоколо поставаха, въртяха глави, говореха, ала никой не събираше багажа си и не напусна чакалнята.

— Да сме станели! Де ще вървим в тая нощ?

— Жени, стойте! Какво ще ни направят?

Полицаят крещя, ръкомаха, докато се отчая и изчезна през една врата. Мина един човек в тъмни униформени дрехи и рече на нашия език:

— Стойте си. Ката вечер е така.

Свих се отново до мама. Доста време трябваше да мине, докато заспя. Все очаквах, че ей онази врата ще се отвори и полицаят ще влезе. Покрих се презглава с престилката на мама и заспах.

Сутринта напуснахме чакалнята.

— Попадийо, сега накъде? — попита мама.

Излязохме на площада пред гарата. Хора, шум… Трополяха колела, по калдъръма чаткаха товарни коне, под копитата изскачаха искри.

Баба попадия измъкна от пазвата си листче.

— В този хотел. Наш брезниченин го държи. Виж, Дико, тук пише.

Един одърпан човек, небръснат, с каскет и нещо като самар на гърба, се приближи до нас. Поусмихна се и попита:

— Жени, де ще отивате?

— Ти кой си? Да не си от нашите села? — зарадвано попита мама.

— Не съм. Вие сте костурчани, нали? Познах ви по дрехите. Аз съм кукушанин. Тук работя, на гарата.

— Що работиш?

— Хамалин съм.

— Що е това?

— Нося товар, помагам на такива като вас.

— Ти ни трябваш. Де е този хотел? Ние отиваме в България.

Хамалинът изгледа мама, баба попадия, нас, поклати глава и каза:

— Да вървим. България… Имам син в България…

— Да не е в Пловдив? — прекъсна го мама с блеснали очи. — Там е моят Ильо. Може да се познават.

— Не, в София е моят син.

Той метна денка на попадията на самара си и продължи да говори:

— Лани гърците изгориха целия Кукуш. Пръснахме се… Жената умря, а синът със стрико си замина за България.

— А ти защо остана?

— А де! Да ме пита човек! — извика хамалинът. — Останах да видя какво ще стане. Е, какво излезе? — Той се позавъртя с денка, огледа се наоколо.

— Станах това, що гледате, хамалин…

Хора ни блъскаха, подминаваха ни. Долавяхме не само нашия език.

— На какъв език говорят тия люди?

— Всякакъв народ има в Солун — поизвърна се хамалинът към баба попадия. — Турци ли не щеш, гърци ли, цигани ли, евреи ли… По морето идват и французи, и англичани, и италианци. Всякакви… Голямо пристанище е Солун.

Той спря пред двукатна къща. Няколко чифта прозорци блестяха на слънцето. Улицата бе тиха, наблизо се счупваше и изчезваше.

— Ето вашия хотел.

Тозчас на отворената врата се показа висок слаб човек по жилетка, гологлав, с малки руси мустаци:

— Добре дошли, добре дошли!

— Ти ли си? — попита мама. — Брезниченинът…

— Аз съм, аз съм — усмихваше се хотелиерът.

— Да знаеш ние сме за България!

— Аа, така ли? Дордето тръгнете, при мене ще бъдете, де другаде, нали сме костурчани?

Почудих се. И хамалинът, сега и този човек ни познаха, че сме костурчани. По говора ли, по дрехите ли на мама и баба попадия? По-късно щях да разбера, че това става и по едното, и по другото. Дето и да е, македонецът се познава дали е костурчанин, охридчанин, скопянин, кукушанин… Ето, кукушанинът хамалин говореше български, ама не като нас, по-другояче звучаха думите му. А хотелиерът, нали беше от Брезница, изговаряше думите като нас.

Мама и баба попадия дадоха на хамалина по една пара и всички влязохме в хотела. Минахме през кръчмата. Около две-три маси седяха хора. Изгледаха ни любопитно. Изкачихме се по вита стълба. Хотелиерът ни отвори широка стая с пет-шест легла.

— Ако искате две стаи? — рече той все така усмихнат. — За всяка фамилия по стая?

Мама и баба попадия се спогледаха.

— Ами, ами — рече баба попадия. — Защо да се делим. Заедно да сме си, както в Лерин.

След като се разположихме, приказливият хотелиер попита:

— За България, казахте, че отивате, нали? Имате ли тескере, пашапорт?

— За България. Но да знаеш мъките ни — изстена мама.

И тя побърза да му разправи за теглата ни в Лерин, за гърците, за Гагачо, за гъркоманите…

— Решихме от Солун да извадиме тескере — завърши мама разказа.

— Как да го не знаем Гагачо от Върбник? Беше тука.

— Тука? — извикаха в един глас мама и баба попадия, като пребледняха.

— Беше, сега не знам. Не съм го виждал скоро.

— Има да патим и тука тогава…

Хотелиерът ни упъти де да отидем. Но за да не се лутаме в големия непознат град, повика от кръчмата един старичък човек. И без да се бавим, всички вкупом тръгнахме подир него.

И той беше като нас македонец, от град Воден. Не разбрахме работеше ли нейде този човек и какво. Беше по градски облечен, но бедно — вехто сетренце, смачкан каскет. Мама се опита да го заговори по пътя. Човекът отговаряше накъсо с „да“ или „не“. Все пак мама откопчи нещо. Човекът, който ни водеше, беше сам-самин в света, от дълги години живял в Солун, правел-струвал и някак поминувал…

Спря ни пред една висока ограда с преплетени железа. Напред-назад се разхождаше гръцки стражар. Даде ни едно картонче и ни пропусна да влезем в двора. Минахме по тесен плочник един зад друг като войници. Пред вратата — друг стражар. Нашият човек, изглежда, знаеше какво да каже, защото ни пуснаха веднага. Озовахме се в дълъг коридор, врати… Спомнихме си за Лерин, спогледахме се, побиха ни тръпки. Работата като че се повтаряше… Отвори се една врата. В голяма стая седеше сам човек. Не беше военен. Вдигна глава, запита ни по гръцки.

Мама се извърна към нашия водач:

— Кажи му, че искаме да заминем за България. Кажи му, че ние сме две фамилии. Там ни са мъжете. Кажи му…

Старецът не дочака мама да продължи и преведе думите й на гръцки. Гъркът пак каза нещо. Старецът преведе:

— Защо искате да идете в България?

Мама не беше от плахите жени, пък и след опита в Лерин нямаше какво да се колебае.

— Нали ти казах! — викна мама срещу гръцкия служител.

Той озадачено премигна, погледна към преводача.

А мама, без да остави старецът да преведе, започна разпалено:

— Отиваме в България, там са мъжете ни! Ние сме две фамилии… Отиваме в Пловдив…

Гъркът ни изгледа всички поред. Той беше млад човек, с черна, пригладена назад коса, с малък гърбав нос, без мустаци. Най-много в него ни направи впечатление яката му — бяла, висока и корава, — която подпираше долната му челюст и като че му пречеше свободно да движи шията си. Черна връзка като голям бръмбар бе закачена на яката. Сиви градски дрехи стояха прилепени на тънкото му тяло.

— Не е лесно да отидете в България — изрече най-после той.

Мама и баба попадия си прехапаха устни и издадоха едно „ах!“.

— Защо? — тихо попита баба попадия.

— Затворени са пътищата.

— Ти ни дай тескере, пашапорт — ние ще си намерим пътища! — извика мама.

Гъркът помисли, после каза:

— Не е лесно, но ще видим, не може изведнъж. Елате за отговор след два дена.

— Ах! — плесна мама с ръце. — Досущ като в Лерин!

Още в коридора мама занарежда:

— И този няма да ни пусне. Гаче са си плюли в устата с леринските гъркомани. Изпуснаха ни в Лерин, сега този иска да ни оскубе… Ама как, как да си дадем парите? Та, попадийо, Ильо окьоре за тези пари!

Още два пъти вкупом минахме по пътя за гръцката полиция. Казаха ни открито — не можем да заминем. Защо? Защо? Полицейският началник все това отговаряше — няма път. Поглеждах милата мама. От вълнение гласът й бе паднал, вече шъпнеше. Баба попадия се взираше със зачервени, изплакани очи.

— Пак ли ще се връщаме във Върбник? — хриптеше мама. — Не, не се връщаме! Ако ни е писано в Солун, в Солун ще мрем!

Вървяхме по улиците без душа. А наоколо — гъмжи от народ. И какви ли не езици клокочеха навред. Ала и нашите жадни детски очи трябваше да бъдат смирени. Та може ли ние да бъдем други, когато нашите майки едва се тътреха, когато лицата им издаваха безкрайна мъка? Влачехме се по солунските улици, влизахме в чаршии, минавахме покрай дюкяни, и като че нищо не виждахме. Само веднъж извиках, като посочих в дъното на една улица, дето се зеленееше:

— Я, какво е това?

— Морето — отвърна брат ми равнодушно.

Повече не попитах. Гледах натам, дето голямото петно се разширяваше синьо-зелено и се губеше към хоризонта. И в моята глава витаеше един-единствен въпрос — сега накъде? Какво ще правим сами в този голям, непознат град? Мигар няма да идем при татко в България?

Всяка нощ насън пътувах за България. Беше същият, този влак, с който дойдохме в Солун. И същите хора бяха около нас. Нямаше я само мама, брат ми, баба попадия… Все сам пътувах за България. Ала влакът не вървеше. Уж се поклаща, а като погледнеш от прозореца, виждаш, че стои на едно място. Насреща седеше Гагачо, полицаите от Лерин, полицаите от Солун, тези, които не ни пускат за България. Те ме дебнеха с погледите си. Накъдето и да се обърна — все техните присвити, страшни очи. Когато най-после влакът потегли, те се спуснаха към мене, грабнаха ме и ме хвърлиха от прозореца. Извиках.

Мама скочи от постелята. Баба попадия вдигна глава. Цялата стая се разбуди. Запалиха газената ламба. Мама се надвеси над мен. Аз треперех. Мамината ръка се обля от потта ми.

— Що ти е, чендо?

Завъртях очи. Исках да видя, като ме изхвърлиха от прозореца на влака, де съм паднал. Чудно… Ето мама, Дико, насреща — баба попадия, Методий, Цана, Софа… Стаята на хотела… Въртя очи, мигам… Не, няма го Гагачо, полицаите…

— Сънувал е — рече от мястото си баба попадия.

— Мамо — промълвих, — видях Гагачо, другите…

— Къде?

— В трена.

Мама се усмихна, за да ме успокои. Ала вместо усмивка горчива гримаса се изписа по измъченото мамино лице.

— Няма нищо. При нас си. Ето, нали виждаш кои сме. Няма ги лошите хора…