Бончо Несторов
Повест за моето детство (38)

Татко!

Слязохме унило, с подкосени крака на пловдивската гара. Лошото си настроение бяхме предали и на баба попадия и децата й. Ето го Пловдив — края на нашето пътуване, нашата осъществена мечта. А бяхме тъжни и мрачни. Как ще се явим пред татко без брат ми?

Отвред ни блъскаха хора, пречеха ни да вървим и с мъка минахме оттатък високата жълта сграда на гарата. Слънцето жулеше, ветрец не полъхваше, лицата ни се обливаха в пот. Палтото ме стягаше, панталоните, обущата — всичко ме стягаше, задушаваше. Прищя ми се да бъда по вееща се доламка, с открита шия, бос… А мама, баба попадия, Цана и Софа в тия шаяци и власеници, тъмни, напечени от слънцето… Въртяхме се под това безмилостно южно слънце и се чудехме кой път да хванем. Кой да ни подучи да телеграфираме! Ако бяхме телеграфирали, ей сега щяхме да сме пред татко, пред поп Дамо…

Площадът пред гарата се изпразваше. Хората заминаваха по своя път пешком или на файтон. Ние стояхме накуп до струпания багаж и се обливахме в пот. Сякаш не бяхме в Пловдив, а в непознатия Солун. Два файтона бавно се търкулнаха до нас. Конете бяха с черен косъм, силни, но кротки.

— Качвайте се! Закъде? — попита първият файтонджия, като се наведе от капрата.

Беше старец с бели рунтави мустаци и плосък калпак.

Мама се хвана за него като за спасител:

— Ние с детето сме за Пловдив. А това е баба попадия с щерките си, те отиват за Куклен, там е поп Дамо…

— А къде за Пловдив? Имаш ли адрес?

— Имам — поободрена отвърна мама и бръкна в пазвата си. — Цано, я прочети адреса!

— Качвайте се — рече файтонджията, — право там ще ви откарам. А вие — обърна се той към баба попадия и децата й — на втория файтон. Той ще ви откара до село Куклен, не е далече, час, час и половина.

Простихме се с баба попадия, с Цана, със Софа и Методий. Двете майки се прегърнаха и заплакаха. Пътят и неволите ги бяха сближили като сестри.

— Да ни дойдете на гости в Пловдив! — заръчваше мама и бършеше сълзите си.

— И вие да ни дойдете в Куклен! Да не ни забравите там, че сме си сами-самички!

Нашият файтон шумно се търкулна по едрия пловдивски калдъръм.

Най-после бяхме в Пловдив. Гъсти ширококлони дървета хвърляха дебела сянка по широката улица, която навлизаше в града. По плочниците се движеха хора. Мъже с черни шапки, с бастуни, жени в дълги до глезените рокли, с големи като тепсии шапки, деца тичаха… Големи къщи с балкони и железни огради очертаваха улицата. Мълчахме с мама на задното седалище. Файтонът се тресеше, подскачаше и ни отнасяше към татко… Мълчахме с мама. Мама ту бледнееше, ту розовееше от мислите и чувствата, които я изпълваха. Аз мислех за татко, бях вече забравил, че Дико не е между нас. Кога ще видя татко? Файтонът се търкаляше много бавно, като че все е на едно място. Къде е влакът да полети…

Файтонът забави хода. Започнахме да се изкачваме по нагорна улица. Файтонджията леко се извърна назад.

— Това е вашата улица — „Съборна“ се казва. Сега, като свием — и одма ще се види къщата, която търсите.

Стояхме и се поклащахме на седалката премалели. Сърцето ми тупаше ли, тупаше. Вече не виждах нищо наоколо. Мъчех се да си представя срещата с татко. Как ли изглежда татко? Ще ме познае ли?…

— Дойдохме — рече файтонджията и затегли поводите на силните си коне.

Каменна ограда с дървени перила, малко дворче, двукатна жълта къща зад него. Стърчахме на плочника занемели — без глас, без дихание. Файтонджията бързо сваляше багажа ни и го внасяше в дворчето. Млада жена и едно момче изскочиха от къщата. Жената, види се, разбра кои сме, та се спусна към мама, хвана двете й ръце.

— Аз съм хазайката! Влезте, влезте!

Мама се остави да я поведат и провлачи изтръпнали нозе.

— Ето стаята. Тук живее вашият мъж. Сега ще пратя да му съобщят. Че той не знае! Ах, боже, как ще се израдва човекът! А откога ви чака!

Стаята беше широчка с нисък дървен таван. Голямо легло, още едно, маса, долап в стената, два-три стола. Това се виждаше от пръв поглед. Два прозореца с железни пръчки гледаха към дворчето.

Мама мълчаливо се разшъта, намести багажа, подреди това-онова и застана права сред стаята. С мама бяхме в татковата стая. Тук щяхме да живеем. Ето го Пловдив. Стаята, двата прозореца, дворчето, улицата оттатък… Нямаше го Върбник, нашата родна къща, милите хора. Далеч остана и пътят, който с такава мъка изминахме, дордето дойдем дотук.

Гледахме от прозорците. Дворната врата се отвори. Един висок мъж с мека сива шапка и очила стремително се втурна вътре. Мама потрепери, улови ме за ръка и промълви задъхано:

— Татко ти!

И да не бях чул нейния задавен вик, аз пак щях да позная, че това е татко. Такъв си представях татко — висок, силен, светъл, с хубави руси мустаци.

Без да искаме, с мама се затулихме зад вратата.

Бързи стъпки оттатък и вратата се отвори. Влязъл бе татко. Нито ние го виждахме, нито той нас. Пречеше ни отворената врата. А ние защо се таяхме?

— Илице! — извика татко с разтреперан гърлен глас.

Мама излезе иззад вратата, силите я напуснаха и с рев се отпусна в ръцете на татко.

— А, защо със сълзи, защо?

Татко леко отстрани мама, огледа се:

— Това е Бонето! Боне на татко!

Изведнъж се намерих на гърдите на татко и едва-що не се чукнах в тавана. Татко ме притискаше, лудо ме целуваше, галеше ме с мустаците си и сълзите му мокреха страните ми.

— Татко, татко — мълвях аз и плачех от радост.

Тъй се закри една страница от моя живот и започна нова…