Бончо Несторов
Повест за моето детство (14)

Хайка за оръжие

В един от тези дни задумка войнишки барабан. Хората предпазливо се показаха от домовете си. Първо ние, децата, се втурнахме към средището. Един войник стоеше пред училището и биеше барабана.

Щом народът се насъбра, от училището излезе гръцкият офицер. Вече всички го познавахме. Той беше възрастен човек, макар и с малък чин. Стриковците, които разбираха от военните работи, казваха, че офицерът е запасен, че в живота си има друга професия. Ние не бягахме от него. Той имаше лице на добряк — пълно, добродушно, — гледаше ни усмихнато с малките си черни очи. Страх ни беше от подофицера със смръщеното лице, с навити като карлюци мустаци.

Иззад офицера се подаде Яни Гагачо. Докато гръцкият офицер стоеше свободно и меко оглеждаше насъбралите се хора, Яни се пъчеше и гледаше под око. Беше облякъл евзонската си униформа на капитан-андартин. Бялата му фустанела беше прясно опрана и светеше на слънцето. Червеният фес с дълъг до рамото пискюл заканително се надвесваше над дясната му вежда. Гагачо току приглаждаше диплите на фустанелата и пристягаше синьото елече на тесните си гърди.

Гръцкият офицер заговори. След всяко изречение той се пообръщаше към Гагачо. Яни превеждаше от гръцки на български. Личеше, че офицерът някак трудно намира думите, мъчно му е да говори. После за тая реч дядо Гюро ще каже:

— А бе има и добри гърци, то… кой народ е лош. Човекът знае, че каквото и да рече, ние няма да го одобрим. Той не е прост грък. Говорих вече с него. Той знае, че тукашният македонски народ е народ български, векове чакал свободата, и когато мислил, че ще има своя власт, идва нова, но пак чужда.

Какво искаше да каже на хората гръцкият офицер?

— Войната свърши… С общи усилия успяхме да изгоним нашия враг — турчина… Сега трябва да живеете в мир… Постегнете си къщите, заловете се за работа… В селото ви се установява нова власт… От Костур за кмет на селото назначават вашия съселянин Яни…

Всички разбраха защо той наблегна на думата Костур. С това той искаше да внуши на хората, че изборът не е негов. Офицерът подразбираше, че народът не може да обича един гъркоманин. И ето този презрян от всички гъркоманин им става кмет. Не, той, гръцкият офицер, тук няма вина. Той изпълнява само една заповед — да представи на селото новия кмет.

Още няколко думи каза гръцкият офицер и свърши. Постоя малко, като се надяваше, че някой ще заговори. Ала пред него и наоколо народът мълчеше. Офицерът се обърна и влезе в училището. След него се вмъкна и Гагачо, като нарочно разпери по бабаитски фустанелата си. Но гащите му се бялнаха чак догоре и ние, децата, го ударихме на смях.

Още веднъж зърнахме из селото гръцкия офицер. Поздравяваше, като вдигаше малката си пълна ръка до фуражката. После не се видя. Научихме, че си е отпътувал. Във Върбник оставаше подофицерът със завитите като карлючета мустаци.

Селото притихна в очакване на нещо недобро. Хората чувствуваха, че докато е тук този пълничък възрастен офицер, нищо лошо не ги заплашва. Но той си замина. Оставаше Гагачо с подофицера.

— Сега гъркоманите ще си покажат силата — заговориха по къщите.

— Няма кой да възпира Гагачо…

Наскоро след това се пръсна навред:

— Претърсват!

Това беше първата стъпка на новия гъркомански кмет. Взел подофицера и двама войници, Гагачо претърсваше къщите и търсеше укрито оръжие.

Тревога мина през селото. Та кога е било върбчени да си дадат оръжието? Пушката, и когато е скрита, вдъхва сила. Кой ще се раздели с нея? Един и два пъти ли турците бастисваха къщите и търсеха скрити пушки? Хората и тогава успяваха да ги спасят, та сега ли ще ги дадат?… Селото изглеждаше тихо, човек не се мяркаше по уличките, а каква скрита шетня имаше във всеки дом!

— Тичай към тета ти! — ми рече мама. — Виж какво има там…

Хукнах към Горната махала. Гагачо излизаше от една къща. И той, и подофицерът бяха намръщени. Един от войниците носеше на рамо две пушки. Двама старци поглеждаха към отминаващите и се подсмихваха в мустаците си. Чух единият да казва:

— Намерили… Това са стари, негодни пушки. Вече не струват. Затуй хората не ги скрили.

Гагачо спря пред къщата на тета. Погледна нагоре към прозорците и влезе. Гърците го последваха. Аз тихо се мушнах след тях.

Когато се качих горе, те вече тършуваха по цялата къща. Обръщаха постели, отваряха долапи, нощви, бъркаха с прът в хамбара, катериха се по тавана, отпаряха дъски, вдигаха прахоляк…

Братовчедът Христо ги следваше стъпка по стъпка. Облото му загоряло лице бе бледо, свъсено. Когато онези нищо не намериха и най-после свършиха с претърсването и си тръгнаха, той облекчено въздъхна и облиза пресъхналите си устни. Погледна от прозореца. Щом видя, че онези влизат в съседите, ми махна с ръка. Сега цялото му лице сияеше. Разбрах, че иска да ми довери нещо.

Дръпна ме към огнището. Над загасналия огън висеше бакър, пълен догоре с царевица. Запретна ръкав и бръкна. Едри златисти зърна преляха отвън. Но той не обърна внимание на това. Възкликна едно радостно „и-и-и“ и измъкна ръка. Стискаше нещо продълговато, тежко, увито в кърпа. Като се усмихваше широко, със святкащи очи, той разтвори пакета. Револвер!

— На̀, ще го намерите! — извика той и завъртя в ръка тъмния барабанлия револвер.

Влезе тета мълчалива, угрижена. Христо тутакси метна ръце отзад.

— Какво правите? — попита тета.

Христо показа револвера с нескрита гордост.

— Къде беше?

Братовчедът посочи с очи бакъра с царевица:

— Там, мамо.

Тъмните очи на тета се развеселиха.

— Хайде да оправим къщата — рече тя. — Я на какво прилича! — Но като помисли, додаде: — Бягайте у вас да видите какво става там!

Двамата с Христо веднага се смъкнахме долу. На улицата пак видях Гагачо с гърците. Освен двете стари пушки войниците друго не носеха.

— Много има да търсите! — извика братовчедът след тях. — Трябва да обърнете целите къщи, плоча по плоча, да прекопаете дворищата, земята да изорете… И пак няма да намерите нищо!

Влязохме в нашия двор. Мама, баба, стринка Гелка — куп жени. Сред тях брат ми беше единственият мъж. Спусна се да ни посрещне, но гласът на мама го изпревари:

— Е, Христо?

— Нищо, тето. Дойдоха и си отидоха.

— Той, Гагачо, ги курдисва тия работи — рече мама. — Има сега да ни вади душата!

Настрана двамата братовчеди тихо си шушукаха. Дочух, като Христо разправяше къде бе скрил револвера на стрико Митре. После той шепнешком запита брат ми за оръжието на татко. Цялото село знаеше с какво оръжие дойде татко от Гърция за въстанието — къса маузерова пушка, патрони, револвер, яйцевидни бомби… То патроните и бомбите вече не съществуваха, но пушката, револверът…

Дико, като погледна към жените, към мене, тихо промълви, че аз едва го чух:

— В зелето.

— Ами как?

— Още щом дойдоха гърците, с мама решихме да спастрим оръжието на още по-сигурно място. Сковах едно сандъче… — Той още повече сниши глас: — И вуйчовото е тук.

— А! — извика Христо, без да ще.

— Така е — някак гордо продължи брат ми. — Да не мислиш, че вуйчо Кольо така ще си остави оръжието?… Една вечер изкопах дълбок трап в градината, почти в темела на зида. И там зарих сандъчето, обковано с тенеке. Иди да видиш — над него си расте зелето.

Христо възбудено затъпка на място. Искаше да каже нещо. Лицето му взе да пламенее. Най-после се реши.

— Дико — започна той, като поглеждаше настрана, — слушай… аз имам само един револвер, и то без патрони. Ти знаеш, татко не беше много по тези работи… Виж какво, братовчеде — той замънка, — виж… не може ли, вуйчовото…

Брат ми, досетил се какво иска Христо, го прекъсна:

— Братовчеде, иска ли питане!

Замургавялото лице на Христо пламна. Идеше му да се разскача. Той вече се виждаше с пушката на вуйчо Кольо. А каква пушка имаше вуйчо Кольо! Желязото свети по нея, на приклада блещукат седефени рисунки. А щом има пушка, ще има и такъмите и — паласки, нож… Той се долепи до Дико, немирен и нетърпелив:

— Дико, кога, кога?

Те си говореха, а аз? Бяха ме забравили. Мушнах се между тях, поразбутах ги, вдигах глава:

— А на мене?

Двамата удивено ме изгледаха. Като че сега ме виждат. Брат ми попита:

— Какво иска това пърле?

Христо се досети, засмя се, смигна на брат ми:

— Ами това, което аз…

Брат ми стисна главата ми в ръце, повдигна ме от земята, завъртя ме. Вратлето ми се опъна, облещих очи, ала не охнах. Дико ме подържа, па ме пусна.

— Като пораснеш още малко — рече той.

— Добре — важно се съгласих аз.

В това време отвън долетя глъчка и в двора влезе Гагачо със своите гърци. Спря се по средата, никого не поздрави и като задържа погледа си на мама, извика:

— Донеси оръжието на Илия! — И след малко: — И на брат си!

Мама го изгледа от долу нагоре, сякаш да го претегли колко струва. Какво да отговори? Мама беше силна жена с хубаво открито лице, около което тъмнееше венец от гъсти коси, усмирени под пъстра кърпа. Беше без власеник, само по сукман, със запретнати ръкави над мургави работни ръце. Навярно в тоя миг мама размисляше как да се държи с Гагачо. Да вдигне ли глас и да го почне, как тя си знае, или пък да бъде този път тиха, примирителна? Знаеше, че бяхме в ръцете му. Той беше властта. Мама размисляше… След като вуйчо забягна в Америка, най-омразната му къща в село беше нашата. Гагачо не можеше да се помири, че изпусна вуйчо. Да, мама размисляше… Татко бе писал от Америка, че може да ни повика там. Щеше ли да ни пусне Гагачо да заминем?

И мама като направи усилие над себе си, рече:

— Защо ни е това пусто оръжие? Няма мъж вкъщи.

— Мъже нямате, но имате пушки! — извика Гагачо. — Ильо да не е заминал с пушката в Америка? Казах и на брат ти!

— Знам за мъжа си — отвърна мама все така спокойно. — Откога се е простил той с пушката! А за Никола — не знам. Той си има жена, къща.

— Знаеш, знаеш! — наежи се Гагачо. — Ти всичко знаеш! Нали тук командориш ти?

— Е, Яни, ти много ме хвалиш…

— Стига приказки! — Гагачо се извърна към гърците и на гръцки им заповяда да търсят.

Първо влязоха у стринка Гелка. Нищо. Минаха в обора. Нищо. Гагачо свирепо изгледа мама, баба, нас с брат ми и се втурна у дома. С него и гърците. Чухме шум от падащи съдини. Баба го чумоса от двора с разперени пръсти:

— Бял ден да не видиш!

Не се стърпяхме и всички влязохме вкъщи. Вътре беше дрезгаво от сивата светлина на облачното небе. Гагачо ровеше в хамбара, подофицерът — в нощвите… Гагачо се надвеси над позагасналото огнище, погледна нагоре в оджака, изчерни се. Аз прихнах в шепичката си. Захвърчаха постели, перници… И тук — нищо.

Гагачо се хвърли към малката вратичка, която води за градината ни. Върна се, изгледа ни кръвнишки, прекоси двора, гумното и нахълта в плевнята. Подир него — и гърците. Подир тях — и ние. Затулихме светлината.

— Махайте се! — изкряска Гагачо.

Преобърнаха дърва за горене, слама, стари рала, ръждясали сърпове, вили… Вдигна се прахоляк. Гагачо се разкашля до посиняване, изскочи навън. Гърците това и чакаха — напуснаха плевнята. Скоро всички се изгубиха от очите ни.

— Хайде, ченда, най-първо да понаредим плевнята — рече тихо мама — че тук луд вол върша…

До мръкнало бесня Гагачо из селото. Към двете пушки той можа да прибави един ръждясал турски ятаган, един счупен револвер и една торбичка с празни гилзи. Това намери в селото.

Вечерта повика в училището стрико Димо и няколко по-стари мъже. После дядо Гюро разправяше у дома на баба и мама какво станало там. Гагачо викал, че не е могъл да открие никакво оръжие. Знаел, че имаме.

— У всяка къща — рекъл — има я пушка, я револвер! Къде е оръжието на местната чета?

Изброявал къщите, в които, като „две и две“, бил сигурен, че има оръжие. Казал и за нашата къща.

— Къде е — рекъл — оръжието на Илия Несторов, що го донесе от Мора и с което беше във въстанието? Ами на Никола Панайотов? Та нали беше с мене андартин?

Като чу тия думи, мама не изтрая и извика:

— Ах, тоя душманин! Той пропъди нашия брат!

— Да знаеш, невесто — продължи дядо Гюро, — как се заканваше! Нали — вика — един от двамата все ще се завърне? Има да види той, като се завърне! Един го запита — ама тука все гръцко ли ще бъде?

Гагачо се залял от смях. Та ние сме останали без ум, ако мислим, че гърците ще напуснат Върбник, костурския край, Македония.

— Че защо се бихме! — викал Гагачо. — Тук оставаме!

Той беше се отказал напълно от род и чест, смяташе се за грък. Затуй викал — оставаме!