Бончо Несторов
Повест за моето детство (26)

Премеждията продължават

Към обяд пред очите ни се провидя Лерин. Градът лежеше наравно, обкръжен с ниви и ливади. Минахме край няколко събрани накуп ниски широки сгради. В двора правеха „талим“ войници, които по униформата познахме какви са. Тета каза:

— Тук беше турска казарма.

— Сега е гръцка — додаде брат ми.

Навлязохме в тясна улица, постлана с груби камъни. От двете страни се редяха малки къщи с дворчета. Кучета прекосиха улицата, изкукуригаха петли. Същинско село ми се видя. Познах Костур и се разочаровах. Друга беше представата ми за този град, за който толкова се говореше у дома. Ала когато повървяхме още, улицата се разшири, показаха се големи къщи с дюкяни. Това беше чаршията. Хора се движеха насам-натам, говор, шум. Хората си приказваха български. Тук-таме се виждаше гръцки полицай или войник, запасан, въоръжен. Един-два пъти преминаха цели команди гръцки войници. Все ми се струваше, че ще се покаже нашият гръцки подофицер от село. Мислех, че всичко гръцко идва от Лерин…

— Търпо, при хана ли ще спрем първо?

— При гърците, сестро. Нека ни видят, че пристигаме.

Спряхме пред голяма сива къща без дюкян отдолу. Братовчедът Христо остана с мъската, а ние всички влязохме вътре. Отначало полицаят не искаше да ни пусне всички, а само мама. Но като видя, че настояваме, остави ни, като посочи де да влезем.

— Знам, знам — рече мама и ни поведе. Нали тя бе идвала вече?

Озовахме се в голяма стая. Около масите седяха военни хора. Щом влязохме, всички вдигнаха глава. Някой позна мама, защото извика:

— А, ти пак ли дойде?

Останах удивен. Беше в гръцки дрехи, а заговори на български. Брат ми пошушна:

— Този е гъркоманин.

Разбрах — българин, който се гърчее и е на гръцка служба. Той се извърна към другите военни и започна да им обяснява нещо. Като свърши, гъркоманинът пак погледна към нас. Най-много гледаше мама. И пак попита:

— Защо дойде?

— За тескере — отвърна мама, като дишаше тежко.

— Кои са тези другите с тебе?

— Чендата ми.

— А жената?

— Сестра ми.

— И тя ли ще бяга в България? — Гъркоманинът се подсмихна, бялнаха се зъбите му. — Дигнете цялото село!

— Дойде да ни изпрати с мъската — рече мама и пребледня. Почувствува мама, че и сега ще бъде трудно.

— Е, какво искаш?

— Тескере за България.

Гъркоманинът се понадвеси над масата, очите му засвяткаха:

— Не пускаме в България.

Тета, която досега мълчеше, излезе пред мама:

— Коя е причината да не пущате сестра ми да иде при мъжа си?

Гърците заговориха помежду си тихо, като поглеждаха ту мене, ту брат ми. Гъркоманинът нещо им говореше, ръкомахаше и единствен той повишаваше глас. Като че само той беше против нашето заминаване. Слушах, без да разбирам нещо. Огледах стените. Те бяха украсени с някакви картини. Виждаха се мъже във военни униформи, с накичени гърди, със завити мустаци.

Най-после гъркоманинът махна с ръка и рече:

— Елате другиден.

Мама искаше да му възрази, ала тета я дръпна за власеника:

— Не ги люти. Да излезем.

На улицата тета подзе като на себе си:

— Гъркоманинът ще иска рушвет.

— Няма да получи! — извика мама. — Ильо окото си извади за тези пари! — Гласът й затрепери.

Мама ни заведе в хана. Държеше го българин от околните села. Човек средна пора, в черни шаячни дрехи, препасан със синя престилка и с капа на глава. Позна мама:

— Е, невесто, ще тръгнете ли за България?

— Не ни пускат — отвърна мама унило, със стиснати устни. — Има ли де да нощуваме, па утре ще видим.

Въведе ни в широка стая с нарове, застлани само с рогозина. Току-що бяха влезли две жени и се настаняваха на единия нар. Щом дойдоха Христо и Дико, мама отвори дисагите и седнахме да хапнем. Царевичен хляб, захлупец с извара, лук… Докато ние, момчетата, ядяхме бързо и лакомо, мама и тета едва топяха залците ронлив хляб в изварата и с мъка преглъщаха.

Дико и Христо скочиха:

— Ще излезем.

— Да се не загинете? — рече тета. — Въртете се наблизо.

Стъмни се. Влезе ханджията и запали газената лампа на стената. Сенките ни се замятаха насам-натам. Мама и тета бяха се разприказвали с двете жени. И те бяха облечени в сукмани, извезани на гърдите с червени и тъмни шарки, като у мама и тета. Идвали от село Върбени. Я, Върбени! — си казах наум. Като нашето Върбник. Дошли да се жалят — взели им гърците овцете.

— Кой зачита за нещо българина? — каза мама, като поклащаше глава. — Вас ви взеха овцете гърците, нас пък — турците… От вси страни ни оголват. Тръгвам при мъжа с празни ръце.

Христо и Дико се втурнаха възбудени:

— Видяхме Яни Гагачо!

— Де бре?

— На чаршията.

— А той?

— Спря ни и ни попита какво търсим в Лерин.

— Ами вие? — попита мама и зачака с втренчени очи.

Братовчедите се спогледаха.

— Казахме, каквото си е — отговори брат ми. — За тескере…

— А той?

— Той помисли, па рече: нека ме намери майка ти.

— Ах, кучето! — извика мама. — Той ще ни изяде пътя! Пари ще иска!

Легнахме да спим. Дълго се въртяхме на нарите. Под нас рогозините съскаха. Жените продължаваха да говорят помежду си. Едни на други си даваха съвет, окуражаваха се. Всяка пресмяташе парите си, всеки грош им бе скъп. И едните, и другите разбираха, че тук трябва пари да пръскат. Мама държеше на своето — никому нищо няма да даде. Още повече сега, като знаеше какво бе станало с татко. Затуй цяла трепереше в постелята, като казваше:

— На Ильо окото му извадиха тия пари! И аз да им ги дам?…

Мама нямаше търпение да чака да мине един ден, та тогава да идем в полицията. Щом станахме, извика:

— Да вървим!

Пак трябваше да убеждаваме стражаря да ни пусне. Озовахме се в същата стая и заварихме познатите вече хора. Гъркоманинът сърдито ни посрещна:

— Казах ви да дойдете утре!

Мама не помръдна. Само потъмнелите й очи се свиха:

— Какво ще правим цял ден в тоя град?

— Каквото искате! — И ни посочи вратата.

Прибрахме се в хана мълчаливи, натежнели.

— Един човек ви търсеше — съобщи ни ханджията. — Щом излязохте, и той дойде.

— Кой беше?

— Бил от вашето село, Яни се казвал.

— Ето кой бил! — ахна мама. — Не е за добро!

Още не бяхме свършили с обяда, когато ханджията влезе в стаята:

— Търси ви вашият човек от Върбник. Чака в механата.

Мама надяна власеника, завърза кърпата и излезе. Дико и Христо се измъкнаха подир нея.

Не се мина много време, и те се върнаха. Маминото лице гореше, очите й изпускаха огън:

— Гагачо му с Гагачо!… Нали ти рекох — искаше пари! Уж не били за него. Искал ги този, що давал тескере — полицаят!

Мама се отпусна на нара, замълча.

— А ти? — тихо попита тета.

Мама на часа избухна:

— Аз да му дам пари? Ильовите пари? Пари не давам — рекох!

Христо развеселен, се обади:

— Помислих, че тета ще го цапардоса.

— Заплаши ме, че няма да ме пусне. А аз му викам — все един ден ще заминем за България!

Мълчахме. В стаята стана тихо и здрачено. В единственото прозорче се стичаха водни браздулици. Навън валеше. Почувствувах студ, умора и се присламчих до мама. Налегна ме сън…

Когато отворих очи, газената лампа светеше на стената. Прозорчето не барабанеше — дъждът бе спрял. Мама и тета си говореха досам главата ми. Вратата се отвори — влязоха Христо и Дико.

— Да вечеряме — каза мама.

Брат ми разви пакета. Купил беше сушена риба. Солена, жилава. Но след изварата, която ядохме два дена, тя ми се видя от сладка по-сладка.

На другия ден отново се озовахме в познатата стая на полицията. Не щеш ли, на вратата се сблъскахме със самия Яни Гагачо. Изгледа ни свирепо и отмина в притъмнения коридор. Знаехме си отговора, който щяхме да получим след малко.

Този път гъркоманинът беше сам в стаята. Сякаш ни очакваше, защото ни посрещна очи в очи. Аз се притиснах между мама и тета. Дико и Христо минаха по-напред, свъсени, наежени. Гъркоманинът долови напрежението им, измери ги, па извика:

— Какво се ежите бре, паликарета?

— Деца — рече тета, поуплашена да не се случи нещо лошо на двамата.

— Да не ставате комити, а?

— Ако така ни мъчите! — изпусна се мама.

— Кой ви мъчи? Сами се мъчите!

— Защо не ни пускате в България? — извика мама.

— Ще ви пуснем… Но трябва да платите!

Мама се спусна към бюрото му. Беше отново кипнала:

— Гагачо ли те подучи така?

— Кой е този — Гагачо?

— Тоя, що излезе оттука!

— А, кир Яни ли? — Гъркоманинът се облегна назад на стола. — И на него трябва да дадете, че той най-много настоява да ви пуснем.

— Вие… вие сте обирджии! — извика мама. — Вие…

Гъркоманинът скочи:

— Вън! Вън!

Поскитахме мълчаливи. Не ни се поглеждаше ни в дюкяни, ни в хора. По-шумен беше Лерин от Костур. И сега, дето се обърнеш — войници, войници…

— Преди турски войници, сега гръцки — рече тета.

Още три дни се въртяхме в Лерин. През тези дни тета на два пъти сама ходи в полицията. Втория път в стаята завари и Гагачо. Противно на мама тета искаше да действува тихо, примирително. Ала и на нея направо й казаха — пари. Пари на двамата — на гъркоманина и на Яни. Иначе — няма тескере, няма България.

— Защо ни е това тескере, като няма да има с що да пътуваме? — викаше мама в ханджийската стая.

— Мамо, с пари ли се ходи до татко?

— Какво знаеш ти бе, пърле? — ядосано ми подхвърли брат ми.

— Зная! — отвърнах и брадичката ми потрепери от обида.

Знаех, че ни пречеха да заминем за България. Знаех, че няма да идем при татко. Та малко ли е това? Какво друго трябваше да зная през тези дни, когато лежахме по нарите в стаята на хана, когато уморено се тътрехме по калдъръмените улици на Лерин, когато тревожно стъпвахме от крак на крак в полицейската стая? Нямаше да заминем за България! Нямаше да видим татко! Мислех, че няма друго момче като мене, което още да не е виждало татко си…

Стресна ме гласът на мама:

— Утре рано се връщаме!