Бончо Несторов
Повест за моето детство (8)

Война!

Беше навъсена есенна утрин. Забуленото слънце мъчително надничаше току над Дъмбо. Но селото беше вече разбудено. По улиците се носеше глъчка, чуваше се мучене на добитъка, който се отправяше на паша.

Тъкмо в тоя час наизлезлите хора видяха един човек да тича към долната чешма. Кой няма да го познае — това беше нашият поляк. Преметнал през рамо дългата пушка, без да поглежда някого, арнаутинът прекоси нашето гумно и запраши по пътя за Билища.

— Що ли му е на поляка?

Ние, подранилите деца, весело заподскачахме от радост. Емениите на арнаутина се белееха чак до кръста му, а пушката му мяташе ли се, мяташе на гърба. Разбирахме ние, че не току-тъй той бяга като луд. А че бягаше — личеше по всичко. Знаехме как изглежда, когато полякът подгони някого.

Той не беше се скрил от погледите ни, когато откъм изток се чуха гърмежи. Площадчето пред нашето гумно се изпълни с хора. От Горната махала се спущаха жени със запретнати ръкави, с повдигнати кърпи — тъй както бяха се заловили за сутрешните си работи.

— Кой гърми?…

Очите на всички бяха отправени към Дъмбо. Оттам дойдоха гърмежите.

И ето на пътя, който се сурва през все още зеления склон, изскочи въоръжена група.

— Комити! — завикаха наоколо.

По лицата на жените заиграха смесени чувства. Комитите бяха наши закрилници, ала това предполагаше бой, среща с поробители, проливане на кръв.

Ние, децата, не можахме да си намерим място. Въртяхме се, викахме. Комитите! Ето пред кои ние изпадахме във възторг. Та нали най-обичната ни игра беше на комити и турци? Та нали, подражавайки на комитите, се биехме с прашки с децата от Билища, та и горе по Лайца с онези от Битинско?

Комитите още не бяха дошли до долната чешма, и ето селската чета излезе да ги причака. Това бяха петима-шестима мъже, които се намираха в село. Щом чуха изстрелите, те изоставиха работата си, набързо се въоръжиха и бяха готови — ако трябва — за бой.

Неколцина се спуснаха към селския войвода.

— Сега ще разберем — отговори той сдържано.

Четата наближаваше. Майките не можаха вече да ни задържат. Ние се спуснахме към комитите. Ето ги десетината мъже с бради и дълги коси до раменете, в еднакви шаячни дрехи, с патрондаши, пушки, ремъци, кюстеци по гърдите. Истински комити! Всичко светеше по тях, звънеше. Ние тръгнахме редом с тия наши юнаци, стегнати в комитски дрехи, обути в яки опинци.

Двамата войводи тръгнаха един срещу друг, прегърнаха се.

— България ще се бие с Турция! Почва се!

Да, беше почнала Балканската война. 1912 г.

Това бяха първите думи, които дошлият войвода изрече. Война! Хората сякаш недоумяваха. Война! Споглеждаха се, въртяха се на място. Някои вече се спуснаха да разпознават сред комитите близки, познати. Ала объркването не трая дълго. Скоро се разнесоха радостни възгласи:

— Война на Турция! Война на Турция!

— Иде България!

Един старец си пробиваше път до войводата, питаше прегракнало:

— Де е българската войска, де е?…

— Ще дойде, дядо, ще дойде!

Двамата войводи се отстраниха, заговориха оживено. Всички ги гледаха. После войводата, млад мъж с капа и мека брада, извика:

— След мен!

Двете чети се съединиха и както бяха вкупом, бързо прекосиха нашето гумно и взеха пътя за Билища. Ние мълчаливо наблюдавахме как наближиха черквата. Там се спряха и вместо да продължат, разгънаха се и бързо запъплиха по височините на Лайца. Гледахме натам, докато те не станаха на точици и не се прехвърлиха оттатък.

Площадчето, заградено от нашата къща и от къщите на Кирковци и Жуковци, отново зашумя. Хората знаеха какво е размирица. Мине ли такава чета, ще има сражения, палежи на къщи, убити… Живо беше Илинденското въстание, живи бяха и годините след него. Е, сега беше по-друго — ще дойде българска войска. Но кога?…

Българска войска! Въртяхме се на всички страни. Отде ще дойде тая българска войска? Откъм Дъмбо ли, откъм Крестна ли?… И как ли изглежда? Турски войници бяхме виждали не един път. Веднага си представяме сини шалвари и фесове. Всичко се изпокрива, когато нахлуят в село. Тършуват по къщите и питат за комити, карат нашите майки да им месят буреци, да им колят кокошки… Мразехме ги. Те бяха нашите потисници. Мразехме и андартите с белите гащи и белите фустанели, които искаха да ни погърчат.

Изведнъж площадчето занемя. Откъм Билища долетяха гърмежи.

— Удариха се! — завикаха наоколо.

Никой не попита — кои? Ударили се бяха комитите, които минаха през село, с турците, с башибозука. Друг път, щом екнат изстрели, жените се изпокриват, прибират децата, а мъжете грабват кой каквото оръжие има и завардват селото. Сега никой не се пръскаше. Площадчето шумеше тревожно. Какво ни очаква?

— Ето ги!

По склона на Лайца се изсипваха хора.

— Комитите!

Народът се втурна да ги посрещне към черквата. Нищо хубаво не носеше това тяхно бързо завръщане. Комитите, който преди час-два минаха оттук, бяха разгърдени, сгорещени. Бяха помирисали барут и очите им шареха на вси страни.

Цялата тълпа се струпа около селския войвода. И работата веднага се разбра. Четата, която мина, е само малка част от голямата чета на Васил Чекаларов. Войводата събира хората си нейде в корията над Брезница. Изпроводил малката чета, за да разбере движението на турците по река Девол, в арнаутските села, пъпленето на башибозука. Четата нямала за задача да се опре и влезе в сражение. Пък и това било безполезно. Какво ще направят петнайсетина пушки? И четата, щом огледала местата оттатък Лайца, изпразнила пушките. Сега бързаше да се присъедини към силите на войводата Чекаларов.

А какво ще стане с Върбник? Пак ли ще бягаме? Пак ли ще гори селото, пак ли ще бъдем грабени?

— Няма да е, както по-рано, че сега е захваната голяма война — рече селският войвода. — Българска войска се бие. — Той помисли и продължи: — Няма да е добре, ако се остане в село. Току грабвайте, каквото можете и към Брезница. Как и да е, тук ще се развие бой — ако не между двете войски, то засега между турците и нашите чети.

Площадчето на часа опустя. Хората се пръснаха по домовете си. Трябваше да постегнат това-онова и го понесат на гръб, да натоварят мъска или магаре.

Скоро два денка с постели и дрехи бяха свързани у дома. Мама откри ямата и започна да нахвърля всичко, което не можеше да вземе. Мяташе и сама си говореше:

— Чунким пак няма да я намерят! Ама на̀…

— Чакай, невесто — рече баба и се спусна по тясната стълбичка.

След малко баба се показа с каченце в ръце. Не можеше баба да остави есенското сиренце на грабителите.

— Та как ще го носим ма, мамо?

— Ще го носим — отвърна баба.

— Дико! — извика мама от прозорчето.

— О! — обади се брат ми отвън.

— Де беше бре? — Мама изскочи на двора, спусна се да го удари, но ръката й този път тъй остана във въздуха. — Дръж да натоварим магарето!

Стринка Гелка беше метнала на гръб един товар й беше готова за път. А селото шумеше. Ревяха магарета, мучаха крави, проплакваха малки деца. От Горната махала вече течеше жив керван за към Дъмбо. Ето я и вуйна Кольовица — бледа и без огън в очите. Повече от година как живее самотна в голямата къща. Показаха се и Шемковци. От навалицата излезе запъхтяна тета Депа.

— Готови ли сте? Христо и Димана ще ни чакат при долната чешма.

Тръгнахме. Мама се извърна и чак сега заплака. За къщата ли, за покъщнината ли, за онова, което ни очаква ли? Плачеше не само тя. Много жени бършеха сълзите си.

— Ами воловете… кравите?

Още по ранина селският говедар бе ги отвел на паша. Колко бяха останали в селото…

— Ами овцете?

И те бяха рано-рано изкарани. Хората бягаха с празни ръце. Какво ще правят без добитък, без овце? Още се помнеше Илинденското въстание. Няма десетина години оттогава. Нали пак така се юрнали към Дъмбо и оставили всичко на башибозука? И когато след няколко месеца се показали над малката кория, какво да видят… От Върбник били останали само почернели стени, пепелища. Ни вол, ни крава, ни кокошка, ни куче… Пак ли ги очаква сега същото? Ще се върнат — в това те не се съмняват. Но какво ще заварят, като се върнат?

С такава тревога народът пълзеше нагоре и все нагоре. Минаха Въмбел, настигнаха хората му, които като тях мъкнеха каквото можеха да носят. Срещаха се роднини, близки, вайкаха се за онова, което бяха оставили в селата си.

Ала всички казваха — не, не беше, както по време на Илинденското въстание. Тогава те бягали към Какасул, след като четите били разбити от многобройния аскер, когато надеждата за освобождение била рухнала. Башибозукът стрелял, пред очите им отсичал глави. Сега те се изтегляха назад, докато дойде българската войска.

— Кога ще се покаже нашата войска?

— Ще горят, ще грабят, но има да си патят после! Веднъж да се освободим!

Нейде над Смърдеш бежанците зърнаха по пътя за Корча дълга колона. Тя вървеше с усилен марш.

— Четите! Четите!

Четите се движеха по големия път. Там надолу щяха да пресрещнат турските войски, които настъпваха откъм Янина, Корча. А те може вече да са наблизо, да са стигнали река Девол, Билища.

Един конник се отдели от колоната и запраши насам по стърнищата. После хлътна в една падина, но пак се показа, вече по-близо, зачервен, гологлав, с веещ се чер перчем.

— Чекаларов! Чекаларов!

Та кой не познаваше войводата? Човешкият поток се позабави, спря. Конникът, излязъл наравно, галопираше право към нас. Ние се отскубнахме от майките и припнахме срещу него. Конят, потънал в пяна, се хвърляше напред. Войводата приближи, конят се завъртя на място. Войводата не слезе, огледа народа и тутакси острите черти на слабото му лице се смекчиха, тъмните му очи засвяткаха, сякаш беше открил в тая върволица нещо мило и радостно. Той замаха с ръка за поздрав. И не на този или онзи, а на всички тези хора, мнозина от които той лично познаваше.

— Братя, не бойте се! — звучно проехтя силният му глас.

— Василе, на кого ни оставяте? — извика един старец, като посочи с ръка четите, които продължаваха нататък марша си.

Войводата улови тоя жест на стареца и отвърна:

— Оттам идват турците, дядо Гюро. Трябва да ги посрещнем и ударим. Първо ние трябва да ги бием, да не оставим на нашите приятели да дадат кръв.

— Василе, кога ще дочакаме българската войска?

Чекаларов на часа пребледня. Помълча, огледа с орлов поглед народа и се поколеба. Да им каже ли истината?… Той вече знаеше, че българската войска тук няма да дойде. Българската войска сега настъпваше в Тракия, навярно в тоя ден биеше турците при Лозенград, Люлебургас и напредваше неудържимо към Булаир, Чаталджа… Войската бяха те, комитите, съединените чети, всички въоръжени костурчани, които той водеше с другите войводи — Христо Силянов и Иван Попов. По пътя откъм Лерин настъпваше войска, наистина съюзническа, но тя беше гръцката войска. На нея четите помагаха сега да се справи с турската съпротива.

Има ли право войводата да каже горчивата истина? Той смуши коня, конят заигра, залиса се с него, та хората наблизо да не видят мъката в очите му. Повече от десет години води той дружина юнаци. За какво? Да се освободи народът, да зацари по тази вековна земя българското име…

— Със здраве! — извика войводата и се понесе на белия си кон към отминаващите части.

О, Чекаларов се досещаше! Битката ще продължи… Ала сега беше безпомощен. Не трябва да изстудява сърцето си. Нека да е горещо, защото му предстои да влезе в тежък бой…