Бончо Несторов
Повест за моето детство (36)

Наистина — за България!

Същата вечер се озовахме на гарата. Дико извади билети. Влакът беше на линията. Пренесохме багажа, настанихме се в едно купе и облекчено въздъхнахме. Чакахме да потегли влакът.

Вагонът беше здрачен. Оскъдна светлина проникваше от перона. Пътниците се мержеляха като сенки. Чуваше се тих говор, проплакваше дете. Дико седеше до прозореца, а аз — между него и мама. Срещу нас заеха места баба попадия с двете момичета и Методий. Взирахме се едни в други, поглеждахме навън. А влакът все още не тръгваше.

— Да не се е развалил? — побоя се баба попадия.

— Дико, да не си сбъркал трена? — поуплаши се мама.

Но ето най-после ние се заклатихме и видяхме от прозореца, че перонът започна да се отмества назад. Влакът потегли. Във виделината светнаха очите ни. Тръгнахме… Скоро гарата вече не се виждаше. Изчезна и бледата светлина, която идваше оттам. Тъмно. Свих се до мама и застинах. Закъде пътуваме? За България. При татко. Мигар ще видя татко? Обля ме топлина, задъхах се, но продължавах да се гуша в мама. Тъмнината, която пречеше на хората да се виждат, пречеше им и да си говорят. Влакът летеше, вътре беше тихо, безмълвно, сякаш локомотивът теглеше празни вагони.

Ала тишината не тегна дълго. Посвикнали с тъмнината, пътниците първо започнаха да покашлюват, да шават на местата си, после се поотпуснаха и скоро вагонът забръмча от гласове.

Заговори и брат ми:

— Знаете ли през къде ще минем? Цяла Македония ще пресечем отдолу нагоре, докато стигнем България. Да има сега една карта, точно ще ви покажа през де хвърчи тренът.

— Каква карта? — попита отсреща Методий.

— Карта. На нея са отбелязани границите на държавите, пътищата, градовете… Ти не знаеш, не си ходил на училище.

— И Пловдив ли, Дико? — някак изумен се извърнах към брат си.

— То се знае.

„Пловдив… Трябва да е голям този град, щом го има на оная карта. Там е татко…“ — Гласът на баба попадия прекъсна мислите ми.

— Дико, ти ми кажи кога ще стигнем.

— Разпитах на гарата. Никой не можа да ми каже. Но тая нощ ще стигнем границата.

— Коя граница?

— Ами гръцката. Нали сега пътуваме все в Гръцко?

А влакът летеше, спираше по гарите, бавеше се, вагонът се разкриваше от външната светлина, разглеждахме се… И пак потегляше влакът, вагоните се тресяха, ние се поклащахме, бутахме се едни в други. Слизаха пътници, качваха се други, търсеха места в тъмното. Люлеенето, потракването на колелата унасяше. Заспах в скута на мама…

Щом отворих очи, погледнах уплашено. Къде се намирам? Не бях у дома. Иначе първо щях да зърна малкото прозорче на стената като светло кръгче. Ала ето мама, брат ми, насреща — баба попадия… Сетих се — пътуваме за България. Повдигнах глава към брата:

— А де е тая… граница?

— Минахме я. Ти спеше.

Изправих се на седалката. Огледах вагона. Беше пълен. Ала повечето от пътниците бяха облечени в еднакви сиви дрехи, препасани с патрондаши, с пушки между коленете. Та това са войници! Гръцки ли?

— Дико…

— Сръбски войници — рече брат ми.

— Сръбски. Сръбско ли е сега?

— Сръбско.

— А тия войници?

— Доста! — ми кресна мама.

Вдигнах очи. Лицето на мама беше бледо, жълто, навъсено. Какво й е на мама? Защо не е радостна? Та нали пътуваме за България? Мълчеше и баба попадия, момичетата, Методий още спеше, облегнал глава на рамото на Софа. Пак се извърнах към брата и го попитах с очи.

— Война има — рече Дико. — Тези войници отиват да се бият.

— С кого?

— С австро-унгарците.

— С австр… — не можах да произнеса мъчната дума.

Мама пак извика ядосано:

— Що знае това дете, та му разправяш?

Не, все пак бях разбрал. Почнала бе нова война. Война!… Може би като оная, която ние видяхме с очите си — Балканската?… Ето защо мама е ядосана, неразговорлива. Ето защо вагонът е пълен е войници, навярно — целият влак.

Докато се люлеехме, баба попадия на няколко пъти, тревожно питаше брата:

— Дали ще стигнем някога до България?

Питаше, защото при всяка гара, щом спре влакът, все идваше някой, който искаше да ни свали. Викаше на някакъв познат и все пак не български език. Но разбирахме, колкото трябваше — той искаше да слезем, да прекъснем пътуването си.

— Тренът е само за войници! — викаше непознатият.

Ние виждахме, че влакът е за войници. Пътници почти не се качваха вече. От всички гари се стичаха войници, само войници. Седалките бяха претъпкани, пътеките — препълнени с прави войници. Чувахме, че войниците се качвали и по покривите. Как ми се искаше да погледна? Някои войници седяха с наведени, клюмнали глави, с тежко превити рамене, мълчаха. Други говореха високо, пушеха, режеха сланина върху хляба си, надигаха като гръцките войници обвитите в кафяв шаяк манерки… Беше задушно, спарено… Да сме слезли… Ние не слизахме. Стискахме с ръце седалките и не се помръдвахме от купето.

— Не слизаме! — отвръщаше мама. — Пари сме дали!

Влакът ни носеше през Македония. Често спираше, понякога на съвсем голо и пусто място, и се бавеше с часове. От прозореца се откриваше напечена земя с малки ниви, със застинали дръвчета, някоя къщурка, жена с черна забрадка… Три дни пътувахме, а българската граница не се виждаше.

Свърши ни се хлябът, солената риба. Дико слизаше на всяка гара, пълнеше двете шишета с вода, търсеше нещо да купи. Връщаше се с празни ръце. Нищо не се продаваше. Войниците около нас разтваряха раници, режеха хляб и сланина… Двамата с Методий взехме по-често да се вглеждаме в ръцете, които така изкусно режеха тънки прозрачни парченца от сланината, и да преглъщаме.

И ето тези войници забелязаха, че ние не разтваряме торбички, нищо не ядем, а само вода пием… И ни протегнаха ръце с хляб и с това, което имат.

— Да сте живи, ченда! — отвръщаха насълзени мама и баба попадия.

Те не похапваха. Гледаха да има за нас. И най-много за мене и Методий. Двете майки си наквасваха с вода засъхналите устни и се взираха в прозореца. Понякога, тъй както се клатушкаха, прегладнели и уморени, затваряха очи и задрямваха. Това им беше цялото спане.

Беше непрогледна нощ, когато влакът спря на голяма гара. Горяха лампи и всичко наоколо лъщеше.

— Тук трябва да слезете — казаха ни няколко войници.

— Къде сме?

Бяхме стигнали до Ниш.

Перонът гъмжеше от народ. Най-много се виждаха войнишки шапки, дула на пушки, раници. Викове, говор, стъпки — всичко се сливаше в едно и като поток течеше край спрения влак.

— Какво ще правим? — проплакахме ние. — Как ще се оправим?

— Не е трудно — успокои ни един войник. — Този влак ще го оставите, той продължава за Белград. Ще вземете друг, който отива за София.

Огледахме се безпомощно.

— Хайде с мене — рече войникът и сам започна да сваля багажа ни.

Последвахме войника. Той с усилие си пробиваше път в навалицата, а ние гледахме да го не загубим, че всички войници си приличаха. След като попита веднъж-дваж, спря ни пред едни релси.

— Трена още го няма, но ще дойде. Оттука ще се качите. Сега сбогом.

— Нека да кердоса тая майка, що го е родила! — извика мама подир него.

— Да бяхме му взели името!

Дълго висяхме до линията. Двамата с Методий клюмахме на денковете. Мъчеше ни сънят. Стряскахме се от шума, скачахме, въртяхме сънени очи. Най-после се чу тътен. Влакът изскочи от тъмната нощ като огромно чудовище с двете си огнени очи. Спря на линията, обвит в дим и пара. Все пак този ли е влакът за София? Вагоните бяха тъмни, но празни, иначе по прозорците щяха да се трупат хора. Народът около нас започна да налита по вратите на влака. Какво да правим? Мина един железничар, който с чукче нещо почукваше под вагоните. Брат ми се спусна към него. Върна се със светнало лице:

— Това е тренът!

Грабнахме багажа и се насочихме към насрещния вагон. Имахме вече опит, та по-лесно се качихме и настанихме в първото още купе. Строполихме се на пейките и се отпуснахме. Дико смъкна стъклото на прозореца. Нахлу шумът от перона, но и пресен въздух облъхна лицата ни. С Методий скочихме и надвиснахме на прозореца. Сънят ни беше минал. А шумът и гълчавата продължаваха да изпълват нощта.

Най-сетне подът под нас се разтърси, ние се сбутахме. Влакът се отмести.

— Хайде за България! — високо рече мама.

— Чул те господ, Ильовице! — отвърна баба попадия, прекръсти се.

Влакът тракаше, пореше нощта, летеше… Към България. Към София. Към татко. Кога ще стигнем?…

На мястото на жаждата се яви гладът. Да има едно коматче хляб! Погледнах към мама. Нощната виделина очертаваше присвитите й очи, стиснати устни. Мама усети погледа ми, може би разбра какво мисля, протегна ръка и нежно ме притисна.

— Я децата да полегнат — каза тя и се размърда. — Вижте колко място има?

Затворих очи. Мислите пропъждаха съня и дълго не можах да заспя. Та влакът летеше към България! Спираше, в прозорците нахлуваше бедна светлина, дочуваше се говор. И пак ни разтърсваше и поемаше своя луд бяг…

Слънцето биеше в лицето ми. Не бях на седалката. Мама ме държеше в скута като малко дете. Скочих засрамен. Всички бяха будни и гледаха в прозореца. Ниски хълмове, още неожънати нивици, хора по къра, които бавно пълзяха заедно със земята.

— Дойдохме ли в България?

— Още не — отвърна брат ми, без да ме погледне.

Чак когато слънцето се завъртя над влака и блесна в насрещния прозорец, наближихме границата. Познахме по сръбските стражари, които минаха през вагона.

— Паспортите!

Мама подаде нашия, баба попадия — техния. Онези прибраха паспортите и отминаха. Мама скочи подир тях уплашено.

— Ами пашапортите?

Единият от стражарите се извърна, махна с ръка, усмихна се — да сме спокойни, ще ни ги върнат.

Двамата с Методий вече не се откъснахме от прозорците. Летяхме от единия на другия. Отде ли ще се покаже тая граница, от коя страна на влака? Не знаех какво е това граница, но все трябва да е нещо, което да се вижда. Нали разделя две държави една от друга?… И пак от двете страни на влака — познатата наша земя — нивици, мълчаливи дръвчета, рекичка с два реда редки върби, хълмче, купчина ниски къщурки, селяни с капи, селянки, забрадени с бели или черни кърпи.

И мама не се стърпя да не каже:

— Като да минаваме с трена от Лерин за Солун.

Пак се показа сръбският стражар и ни върна паспортите.

Навън земята започна да пълзи и спря. В прозореца се очерта гара, навес, жълта потъмняла сграда… Брат ми извика с пълен глас:

— Цариброд! Цариброд! — Сочеше на един надпис. — Та ние сме вече в България!

Подскачаше на прозореца от радост и не можеше да се задържи на едно място.

— Ние сме в България!

България!… Но де е границата? Мятахме се с Методий от прозорец на прозорец. Нищо особено не виждаме. Гара като много други гари, които срещнахме по нашия път дотук. Поне да имаше някаква голяма порта, през която да се провре влакът? Поискахме да слезем. Ала в същия миг пред нас се препречи едно цивилно лице и зад него се изправи стражар в сини дрехи. Стражарят вдигна ръка до фуражката си.

— Закъде пътувате?

Попитаха ни на български! Замряхме. Та това бяха наши, българи, не можеше да бъде иначе! Ние бяхме в България! Гледахме се в очите. Онези ни се усмихнаха, а ние треперехме от вълнение. Най-после се обади брат ми:

— За София.

— Близо е — рече цивилният.

Млад, светъл, с мека шапка. Зад него внушително стоеше едро стражарско лице с дебели тъмни мустаци.

— Откъде идвате? Да видим паспортите ви.

— Ох, чендо! — рече мама с насълзени очи. — Отдалеко. Знаеш ли де е Костурско, Върбник?

Младият мъж рязко вдигна глава, очите му се разшириха:

— От Костурско?… И аз съм костурчанин.

— Отде бре, чендо? — Мама го сграбчи като син.

— От Загоричани, майко.

— Ой, вреден!

— Ами да… ето носията ви. Като на майка ми. При кого отивате в София?

— В Пловдив ми е човекът.

— В София ще вземете влака за Пловдив.

Чиновникът прелисти паспортите:

— Ще им ударя печата и ще ви ги върна.

— Чендо — извика мама с пресъхнали побелели устни, — дечките ни са гладни. Има ли да купим нещо тука?

— Ще се намери — погледна към брат ми. — Я този юнак да дойде с мене!

Дико не се бави. Върна се с цял хляб и голямо парче сирене. И от вратата заговори възбудено:

— Той ми ги купи от дюкяна. Не даде да платя нищо.

— Сполайти, господи, — рече баба попадия и се прекръсти по навик, — все добри люди ни пращаш. Да са живи на майките им!

Влакът потегли от Цариброд. Младият човек стоеше на перона. Махна ни с ръка, изпрати ни с усмивка.

— И на това добро момче не знаем името му, та да го споменуваме…