Р. Л. Стайн
Морското чудовище (5)

5

Александър Дуброу, асистентът на доктор Д., ни помогна да се качим на борда на кораба.

— Хей, чух викове — каза Александър. — Всичко наред ли е?

— Всичко е чудесно, Александър — отвърна чичо. — Били настъпи малко огнен корал, но е добре.

Докато се качвах по стълбата, Александър хвана ръцете ми и ме издърпа на борда.

— Леле, Били! — възкликна той. — Огнен корал. Случайно се натресох на огнения корал още през първия си ден тук. Видях звезди посред бял ден. Наистина, човече. Сигурен ли си, че си добре?

Кимнах и му показах стъпалото си.

— Вече е по-добре. Но това не е най-лошото, което се случи. Едва не бях изяден от морско чудовище!

— Няма такова нещо, няма такова нещо — взе да скандира Шийна.

— Наистина го видях — настоях. — Те не ми вярват. Но то беше там. В лагуната. Беше голямо и зелено, и…

— Щом казваш, Били — усмихна се Александър и намигна на Шийна.

Идеше ми и него да спукам от бой.

Какво разбираше това студентче?

Александър беше на двадесет и няколко, но, за разлика от доктор Д., не приличаше на учен.

Повече приличаше на футболист. Беше много висок — около метър и деветдесет — и мускулест. Имаше гъста, чуплива руса коса и сини очи. Широки рамене и големи, силни ръце. Понеже прекарваше много време на слънце, бе придобил равномерен, тъмен тен.

— Дано да сте гладни. Направил съм сандвичи с пилешка салата за обяд — обяви Александър.

— О, супер — подбели очи Шийна.

С готвенето се занимаваше най-вече Александър. Той смяташе, че е добър в тази дейност. Само че не беше.

Слязох в каютата си, за да сваля мокрия си бански и да се облека. Помещението представляваше съвсем тясно местенце за спане с едно шкафче за нещата ми. Шийна бе настанена в друга каюта, която много приличаше на моята. А доктор Д. и Александър имаха по-големи каюти, из които даже можеха да се разхождат.

Хранехме се в камбуза, както чичо наричаше корабната кухня. Тя се състоеше от вградена маса с вградени седалки и малко кътче за готвене.

Когато влязох в камбуза, Шийна вече бе седнала на масата. Пред нея имаше чиния с голям сандвич и още една, която бе приготвена за мен.

Никой от двамата не изгаряше от желание да опита пилешката салата на Александър. Предната вечер ни бе сготвил гювеч с брюкселско зеле. А за закуска сутринта ни сервира пълнозърнести палачинки, които потънаха в стомаха ми бавно и мъчително като „Титаник“!

— Първо ти — прошепнах на сестра ми.

— Ъ-ъ — поклати глава Шийна. — Ти го опитай. Ти си по-голям.

Стомахът ми изкъркори. Въздъхнах. Нямах друг избор, освен да го опитам.

Забих зъби в сандвича и задъвках.

Не е зле — помислих си отначало. Малко пилешко, малко майонеза. Всъщност имаше вкус на обикновен сандвич с пилешка салата.

После изведнъж на езика ми започна да пари. Цялата ми уста гореше!

Изкрещях и грабнах чашата със студен чай пред мен. Пресуших цялата чаша.

— Огнен корал! — изпищях. — Сложил си огнен корал в пилешката салата!

Александър се засмя.

— Само малко люта чушка. За вкус. Харесва ли ти?

— Мисля, че ще обядвам мюсли — реши Шийна, като остави сандвича си. — Ако не възразяваш.

— Не може мюсли на всяко ядене — намръщи се Александър. — Нищо чудно, че си толкова кльощава, Шийна. Само мюсли ядеш. Къде е приключенският ти дух?

— Май и аз искам мюсли — смотолевих. — Колкото да разнообразя.

Доктор Д. влезе в камбуза.

— Какво има за обяд? — попита той.

— Сандвичи с пилешка салата — отвърна Александър. — Направих ги пикантни.

— Много пикантни — предупредих го.

Доктор Д. ме погледна и повдигна вежди.

— О, така ли? — рече. — Знаеш ли, не съм чак толкова гладен. Мисля, че ще хапна мюсли.

— Може днес двамата с Били да приготвим вечерята — предложи Шийна. Тя сипа мюсли в една купа и добави мляко. — Не е честно само Александър да готви през цялото време.

— Чудесна идея, Шийна — одобри доктор Д. — Какво умеете да готвите?

— Аз знам как да правя шоколадови кексчета от готова смес — предложих.

— А аз мога да правя шоколадов сладкиш — добави Шийна.

— Хмм — замисли се доктор Д. — Може пък аз да сготвя вечерята. Как ви звучи печена риба?

— Страхотно! — възкликнах.

След обяда доктор Д. отиде в кабинета си, за да прегледа записките си. Александър ни заведе с Шийна в главната лаборатория, за да ни я покаже.

Работната лаборатория бе впечатляваща. Покрай едната стена бяха монтирани три големи стъклени аквариума, пълни с всякакви чудновати, невероятни риби.

Най-малкият аквариум съдържаше две яркожълти морски кончета, както и една риба тромпет — дълга, червено-бяла с формата на тръба. При тях също така плуваха и много малки тропически рибки.

В друг аквариум имаше няколко бодлоперки, които бяха оранжево-червени като огън, и една лъчеперка с маскировъчни оранжеви и сини тигрови шарки.

Най-големият резервоар съдържаше едно дълго черно-жълто нещо, подобно на змия, с пълна със зъби уста.

— Ъгх! — направи отвратена физиономия Шийна, загледана в дългата риба. — Тази е мега противна!

— Това е черна плоска змиорка — съобщи Александър. — Хапе, но не е смъртоносна. Казва се Биф.

Озъбих се през стъклото на Биф, но той не се впечатли.

Зачудих се какво ли щеше да е да се срещнем лице в лице с Биф в океана. Зъбите му бяха гадни, но той бе далеч по-дребен от морското чудовище. Реших, че Уилям Дийп-младши, световно известният подводен изследовател, щеше да е в състояние да се оправи с една змиорка.

Извърнах се от аквариумите и застанах до контролното табло, разглеждайки всички копчета и измервателни уреди.

— Това за какво е? — попитах и натиснах едно копче. Изрева сирена и всички подскочихме от изненада.

— С това се пуска сирената — засмя се Александър.

— Доктор Д. каза на Били да не пипа нищо, преди първо да е питал — издаде ме Шийна. — Сигурно му го е казвал милион пъти, но той никога не слуша.

— Млъквай, Ши-Ра! — сопнах й се аз.

— Ти млъквай.

— Хей — няма проблем — вдигна ръце Александър, за да ни усмири. — Нищо лошо не е станало.

Обърнах се пак към таблото. Повечето измервателни уреди светеха и през тях се движеха малки червени индикатори. Забелязах само един уред, който бе тъмен, а червеният му индикатор — неподвижен.

— Това за какво е? — посочих. — Изглежда, си забравил да го включиш.

— О, този уред управлява бутилката на Нансен — отвърна Александър. — Не работи.

— Какво е бутилка на Нансен? — полюбопитства Шийна.

— С нея се събират проби с морска вода от големи дълбочини — обясни Александър.

— Защо не я поправите? — попитах.

— Нямаме финансовата възможност — отвърна студентът.

— Защо? Университетът не ви ли плаща? — поиска да узнае Шийна.

И двамата знаехме, че научното изследване на доктор Д. се финансира от университет в Охайо.

— Дадоха ни пари да извършим проучването — обясни Александър. — Но те почти свършиха. Сега изчакваме да видим дали ще ни дадат още. Междувременно нямаме пари за поправки.

— Ами ако „Касандра“ се развали или нещо такова? — попитах.

— Тогава, предполагам, че ще се наложи да я оставим в сухия док^[1] на някой кораборемонтен завод — каза Александър. — Или пък да намерим друг начин да получим още пари.

— Леле — възкликна Шийна. — Това би означавало край с летните ни посещения.

Ужасявах се от мисълта „Касандра“ да стои безполезна в някакъв сух док. Още по-неприятна бе мисълта доктор Д. да заседне на сушата без риби, които да изследва.

Чичо ни винаги се чувстваше нещастен на брега. Не се чувстваше комфортно, ако не бе на кораб. Знам го, защото веднъж на една Коледа ни бе дошъл на гости.

Обикновено е много забавно да си в компанията на доктор Д., но онова коледно посещение бе кошмарно.

През цялото време чичо само крачеше нагоре-надолу из къщата и непрекъснато издаваше команди като морски капитан.

— Били, стой изправен! — крещеше ми той. — Шийна, излъскай пода!

Просто не беше на себе си.

Най-накрая в коледната нощ баща ми не издържа и каза на доктор Д. или да се стегне, или да напусне кораба.

Впоследствие се наложи доктор Д. да прекара голяма част от коледния ден във ваната, играейки си със старите ми корабчета. Единствено във водата той успяваше да се върне към нормалното си състояние.

Повече никога не исках да виждам чичо, заседнал на сушата.

— Не се безпокойте, деца — увери ни Александър. — Доктор Д. винаги е намирал начин да се оправи.

Надявах се студентът да е прав.

Разгледах един друг странен уред, на който пишеше: СОНАРНИ ПРОБИ.

— Хей, Александър — обадих се аз. — Ще ми покажеш ли как работят сонарните проби?

— Разбира се — съгласи се Александър. — Само да свърша няколко задачки.

Той отиде до първия аквариум и изгреба няколко тропически рибки с малка мрежичка.

— Кой иска да нахрани Биф днес?

— Аз не — отказа Шийна. — Гадост!

— За нищо на света! — отсякох. Пристъпих към стъклото на един страничен отвор и надникнах навън.

Чу ми се някакъв шум от двигател. Досега бяхме видели едва няколко други кораба. Нямаше голямо движение край Иландра.

Един бял кораб се приближи с ръмжене до „Касандра“. Беше по-малък, но по-нов от нашия. На логото му отстрани пишеше ЗООПАРК „МАРИНА“.

На палубата стояха мъж и жена. И двамата бяха спретнати, със спортни зеленикави панталони и ризи с копчета. Мъжът бе късо подстриган, а кафявата коса на жената бе вързана на опашка. Дамата държеше черно куфарче.

Мъжът помаха на някого на палубата на „Касандра“. Реших, че сигурно поздравява доктор Д.

Шийна и Александър вече бяха до мен и наблюдаваха през отвора.

— Кои са тези? — попита сестра ми.

Александър се прокашля.

— По-добре да отида да видя за какво става въпрос — каза той и подаде на Шийна мрежата с рибките.

— Ето. Нахрани Биф. След малко се връщам.

Той бързо излезе от лабораторията.

Шийна погледна гърчещите се рибки в мрежата и направи физиономия.

— Няма да стоя тук и да гледам как Биф изяжда горките рибки. — Тя набута мрежата в ръката ми и изтърча от каютата.

И аз не исках да гледам как Биф изяжда горките рибки. Но не знаех какво друго да ги правя.

Бързо изсипах рибките в аквариума на Биф. Главата на змиорката се стрелна напред. Зъбите му се затвориха около една рибка и тя изчезна. Биф се насочи към друга.

Голям бързак беше.

Оставих мрежата на една маса и излязох от лабораторията.

Минах през тесния коридор с мисълта да се кача на палубата за глътка свеж въздух.

Зачудих се дали доктор Д. щеше да ми позволи да с е погмуркам още малко този следобед.

Ако разрешеше, може би щях да доплувам до лагуната да видя дали ще открия някакви следи от морското чудовище.

Страхувах ли се? Да.

Но също така бях решен да докажа на сестра ми и чичо ми, че не съм луд. Че не си измислям.

Минавайки покрай кабинета на доктор Д., дочух гласове. Предположих, че чичо и Александър сигурно са вътре с двамата от новодошлия кораб.

Спрях се за секунда. Не съм имал намерение да подслушвам, кълна се. Но мъжът от зоопарка бе толкова гръмогласен, че нямаше как да не го чуя.

И това, което той каза, бе най-удивителното нещо, което бях чувал през целия си живот.

— Не ме интересува как ще го направите, доктор Дийп — изрева мъжът. — Но искам от вас да намерите тази русалка!