Р. Л. Стайн
Морското чудовище (17)

17

Ръката ми потрепери, щом посегнах да отворя капака на аквариума, който бе по-висок от мен. Не бях много сигурен как щях да измъкна русалката отвътре. Но трябваше да намеря начин.

Щом взех да се мъча да отместя капака, русалката започна да писка:

— Ииии! ИИИИИИИ!

— Шшшт! Не вдигай шум! — предупредих я. Тогава усетих как някой ме сграбчи за рамото.

Стреснах се и изстенах. Един дълбок глас попита:

— Какво правиш?

Обърнах се и видях Александър, застанал зад мен. Отстъпих от резервоара и дръпнах ръката си.

— Били, какво искаше да направиш? — попита пак той.

— Щях да я пусна! — признах. — Александър, не можеш да я държиш тук! Погледни колко е нещастна!

И двамата се вторачихме в русалката, която отново се бе отпуснала на дъното на аквариума. Според мен тя разбираше, че съм се опитал да й помогна, но са ме спрели.

По лицето на Александър различих сянка на тъга. Личеше си, че му е мъчно за нея. Но трябваше да си върши работата.

Той се обърна към мен и постави ръката си около раменете ми.

— Били, трябва да разбереш колко важна е тази русалка за чичо ти — започна той. — Цял живот е работил за подобно откритие. Ако я пуснеш, ще разбиеш сърцето му.

Той бавно ме отдалечи от аквариума. Аз се обърнах, за да погледна отново русалката.

— А какво ще стане с нейното сърце? — попитах. — Мисля, че нейното сърце също се къса, докато стои затворена в този аквариум за риби.

Александър въздъхна.

— Знам, че положението не е идеално, но е само временно. Скоро ще има достатъчно място, в което да плува и да играе.

Да бе — помислих си горчиво. — Ще стане експонат на зоопарка и милиони хора ще я зяпат всеки ден.

Александър отмести ръка от раменете ми и потърка брадичката си.

— Чичо ти е много грижовен човек, Били — отбеляза младежът. — Той ще положи всевъзможни усилия русалката да има всичко, от което се нуждае. Но да я проучи е негов дълг. Нещата, които може да научи от нея, могат да помогнат на хората да разберат по-добре океаните — и да се грижат по-добре за тях. Това е важно, нали?

— Предполагам — съгласих се.

Разбирах, че Александър има право. Обичах доктор Д. и не исках да проваля голямото му откритие.

Но все пак русалката не биваше да страда в името на науката.

— Хайде, Били — поведе ме надолу под палубата Александър. — Нали ти обещах да ти покажа как работи хидролокаторът? Да слезем в лабораторията и ще ти направя една демонстрация.

Когато започнахме да слизаме надолу, погледнах още веднъж към русалката. Тя все още лежеше, свлечена нещастно на дъното на аквариума. Главата й бе отпусната, а русите й коси плаваха увиснали край нея като водорасли.

Хидролокаторът не беше толкова интересен, колкото очаквах. Основната му функция беше да пиука всеки път, когато „Касандра“ беше в опасност от засядане в плитчина.

Александър си даваше сметка, че умът ми не е в хидролокатора в момента.

— Искаш ли нещо за обяд? — попита ме той.

Охо. Обяд. Бях гладен. Но не и за лютива пилешка салата.

Поколебах се.

— Ами… закусих доста обилно…

— Ще забъркам нещо специално — предложи Александър. — Може да си направим пикник на палубата заедно с русалката. Хайде.

Какво можех да сторя? Последвах го в камбуза.

Той отвори малкия хладилник и извади една купа.

— Това тук се маринова от сутринта — заяви.

Погледнах в купата. Беше пълна с тънки лентички от нещо бяло и приличащо на гума. Те плуваха в мазна тъмносива течност.

Каквото и да беше това, знаех, че не мога да го ям.

— Това са мариновани калмари — разясни Александър. — Добавих малко сос за допълнителен аромат. Оттам е сивият цвят.

— Оха — подбелих очи. — Откога не съм ял сос от калмари!

— Не бъди саркастичен. Може да се изненадаш от вкуса — отвърна Александър и ми подаде купата. — Занеси това на палубата. Аз ще взема хляб и студен чай.

Занесох купата с калмари горе и я сложих близо до аквариума с русалката.

— Как си, русалке? — попитах я.

Тя леко помръдна опашката си. После отвори и затвори уста, все едно дъвчеше.

— Хей — възкликнах. — Гладна ли си?

Тя продължаваше да прави тези движения. Погледнах към купата с калмари.

Кой знае? — рекох си. — Може би обича тъкмо това.

Стъпих на парапета и отворих капака на аквариума. После пуснах вътре едно гумено парче.

Русалката скочи към него и го улови с уста.

Сдъвка го и се усмихна.

Хареса й!

Дадох й още малко и тя го изяде.

Потърках корема си.

— Харесва ли ти? — попитах я и кимнах за „да“.

Тя пак се усмихна. После кимна за „да“.

Беше ме разбрала!

— Какво правиш, Били? — попита Александър. Беше донесъл две чинии и един хляб.

— Александър, гледай! — извиках. — Ние успяхме да се разберем!

Пуснах още едно парче от калмарите във водата. Тя го изяде и кимна.

— Това означава, че й харесва! — заявих.

— Еха — измърмори Александър и остави чиниите. Взе тефтера си и си записа нещо.

— Не е ли супер яко? — попитах. — И аз съм учен — нали така, Александър?

Той кимна, но продължи да пише.

— Искам да кажа — аз съм първият човек в света, който е разговарял с русалка, нали? — настоявах.

— Ако остане с нас достатъчно дълго, може би ще успееш да разговаряш с нея със знаци — каза той. — Само си помисли колко неща бихме могли да научим!

Александър говореше на глас, докато пишеше: „Обича да яде калмари“. После остави молива си и добави:

— Хей, почакай! Това е обядът ни!

Опа — помислих си. — Дано не се е засегнал.

Той ме погледна. Погледна купата. Погледна русалката.

После започна да се смее.

— Най-накрая някой да хареса готвенето ми! — възкликна накрая.

След около час доктор Д. се върна с хранителните провизии. За щастие бе купил много морска храна от Санта Анита. С част от нея нахранихме русалката за вечеря. Докато тя ядеше, доктор Д. следеше показанията на измервателните уреди, които Александър бе инсталирал в аквариума.

— Интересно — отбеляза доктор Д. — Тя изпраща сонарни сигнали през водата. Също като китовете.

— Какво означава това? — попита Шийна.

— Това означава, че вероятно съществуват и други русалки като нея — отвърна доктор Д. — Сигурно се опитва да се свърже с тях чрез подводни сигнали.

Горкичката русалка — помислих си. — Явно вика приятелките си, за да я спасят.

След вечеря се прибрах в каютата си и се загледах през кръглия отвор.

Оранжевото слънце потъваше бавно зад пурпурния хоризонт. Широкият килим от златиста светлина проблясваше върху развълнуваните океански води. През отвора навътре подухваше хладен бриз.

Гледах, докато слънцето се спусна в океана. Небето веднага притъмня, сякаш някой бе изгасил лампа.

Русалката е горе съвсем сама — мислех си. — Сигурно е уплашена. Като затворник. Затворена в аквариум за риби в мрака.

Вратата на каютата ми се отвори с трясък. Шийна нахлу вътре запъхтяна и с ококорени очи.

— Шийна! — скарах й се сърдито. — Колко пъти да ти казвам първо да чукаш?

Тя не ми обърна внимание.

— Но, Били! — възкликна задъхана. — Избягала е! Русалката е избягала!