Р. Л. Стайн
Морското чудовище (16)

16

Шийна се бе преместила от другата страна на аквариума.

— Били, виж…! — извика ме тя.

Заобиколих бързо и отидох при нея.

— Русалката не е мъртва — посочи Шийна. — Гледай. Тя… плаче или нещо подобно.

Сестра ми бе права. Русалката се бе отпуснала на дъното, заровила лице в ръцете си.

— Какво да правим сега? — попитах.

Никой не отговори.

— Трябва да намерим начин да я нахраним — потърка брадичката си чичо, без да отмества поглед от аквариума.

— Дали се храни като човек, или като риба? — попитах.

— Де да можеше да ни каже — въздъхна Александър. — Тя не може да говори, нали, Били?

— Май не — отвърнах. — Само издава звуци. Свирукания, потраквания и тананикане.

— Ще сляза до лабораторията и ще подготвя няколко уреда — заяви Александър. — Може да успеем да разберем нещо за нея чрез хидролокатора.

— Добра идея — отбеляза доктор Д. замислено.

Александър забърза надолу.

— Май няма да е лошо да отида до Санта Анита за провизии — каза доктор Д. Санта Анита беше най-близкият населен остров. — Ще купя много разнообразни храни. Ще й ги предлагаме, докато разберем какво харесва. Вие двамата искате ли да ви взема нещо?

— Може ли фъстъчено масло? — попита веднага Шийна. — Няма начин Александър да развали един обикновен сандвич с фъстъчено масло!

Доктор Д. кимна и се качи в гумената лодка.

— Значи, фъстъчено масло. Нещо друго? Били?

Поклатих глава.

— Добре — рече чичо. — Ще се върна след няколко часа.

Той запали мотора и лодката отпраши към Санта Анита.

— Толкова е горещо — оплака се Шийна. — Ще сляза в каютата си за малко.

— Добре — отвърнах, загледан в русалката.

Наистина бе горещо горе на палубата. Нямаше никакъв ветрец и жежкото обедно слънце прежуряше в лицето ми.

Но не можех да се махна от палубата. Не можех да изоставя русалката.

Тя се размърда зад стъклото с увиснала опашка. Щом ме видя, притисна ръцете и лицето си към стъклената стена и загука тъжно.

Помахах й от другата страна.

Тя гукаше и тананикаше с тихото си гласче, явно се опитваше да комуникира с мен. Заслушах се, мъчейки се да я разбера.

— Гладна ли си? — попитах.

Тя ме гледаше безизразно.

— Гладна ли си? — повторих и потърках корема си. — Направи така… — кимнах с глава. — … ако искаш да кажеш „да“. Направи така за „не“. — Поклатих глава наляво-надясно.

Спрях и изчаках да видя какво ще направи.

Тя кимна за „да“.

— Да? — рекох. — Значи си гладна?

Тя поклати глава за „не“.

— Не? Значи не си гладна?

Тя кимна за „да“. После пак поклати глава за „не“.

Просто ми подражава — сетих се аз. — Всъщност не разбира.

Отстъпих назад и я загледах.

Тя е млада — прецених. — Сигурно е колкото мен. Това означава, че трябва да е гладна. И вероятно обича да яде същото, каквото и аз обичам. Нали така?

Може би. Струваше си да опитам.

Изтърчах към камбуза. Отворих един шкаф и извадих пакет бисквити с шоколадови парченца.

Добре, може и да не е точно морска храна, но кой би отказал бисквитка с шоколад?

Грабнах няколко бисквити и натъпках пакета обратно в шкафа. Александър влезе на път за палубата. В ръцете си носеше някаква апаратура.

— Закуска ли взимаш? — попита ме той.

— За русалката — уточних. — Мислиш ли, че ще ги хареса?

Той повдигна широките си рамене.

— Кой знае?

Последва ме до палубата, понесъл апаратурата.

— Какво е това? — попитах го.

— Мислех да направим някои тестове, за да разберем какво може да узнаем за русалката — каза Александър. — Но първо се опитай да я нахраниш.

— Добре — рекох. — Ще пробвам.

Хванах една бисквитка и я вдигнах пред стъклото. Русалката я загледа. Личеше си, че не знае какво й показвам.

— Ммммм — изхъмках и потупах корема си. — Вкусно.

Русалката също се потупа по корема, имитирайки ме. Тя ме гледаше безизразно с тези нейни морскозелени очи.

Александър се протегна и отключи капака. Подадох му бисквитата и той я пусна във водата.

Русалката я наблюдаваше как пада към нея, но не направи опит да я хване.

Докато стигне до нея, бисквитката омекна и се разпадна.

— Гадост — отбелязах. — Такава и аз не бих я ял.

Русалката бутна мокрите парченца настрана.

— Може би доктор Д. ще донесе нещо, което да й хареса — успокои ме Александър.

— Надявам се — въздъхнах.

Александър започна да наглася апаратурата си. Той постави термометър в аквариума, както и няколко дълги бели пластмасови тръби.

— О, човече — измърмори Александър, като поклати глава. — Забравих си тетрадката.

Той се засили обратно към лабораторията.

Гледах как русалката плава тъжно в аквариума, от който излизаха всички тръбички. Напомняше ми за рибите долу, в лабораторията.

Не — помислих си. — Тя не е риба. Не бива да се отнасят с нея по този начин.

Спомних си как бе отблъснала акулата.

Можеше да загине — казах си. — И то много лесно. Но тя се би с акулата, въпреки това, само за да ми помогне.

Русалката изгука. После я видях да бърше сълзите си, които бяха започнали да се стичат по лицето й.

Пак заплака — помислих, чувствайки се виновен и нещастен. — Тя ми се моли.

Допрях лице в стъклото, колкото може по-близо до нейното.

Трябва да й помогна — реших. Сложих пръст на устните си.

— Шшшт — прошепнах. — Тихо. Трябва да действам бързо!

Разбирах, че съм на път да направя нещо, което щеше много да ядоса доктор Д.

Чичо вероятно никога нямаше да ми прости.

Но не давах пет пари.

Щях да постъпя така, както смятах за правилно.

Щях да пусна русалката на свобода.