Р. Л. Стайн
Морското чудовище (15)

15

— Били… не мога да повярвам!

Вгледах се нагоре през дупките в мрежата и разпознах доктор Д. и Шийна, които се мъчеха да ни изтеглят в гумената спасителна лодка.

Шийна бе зяпнала от удивление. Доктор Д. също ни гледаше с ококорени очи и отворена уста.

— Ти си я открил, Били! — възкликна той. — Наистина си открил русалката!

— Просто ме измъкни от тази мрежа! — извиках. Някак си вече не се чувствах толкова страхотно при мисълта за залавянето на русалката.

— Хората от зоопарка бяха прави — измърмори чичо на себе си. — Невероятно. Удивително. Какъв исторически момент…

Стоварихме се на пода на лодката. Русалката се гърчеше до мен в мрежата, издавайки остри, ядосани, потракващи звуци.

Доктор Д. я наблюдаваше внимателно. Той докосна опашката й. Русалката я шляпна силно по дъното на лодката.

— Има ли някакъв начин това да е измама? — зачуди се той на глас.

— Били, това да не е някой от тъпите ти номера? — запита с подозрение Шийна.

— Не е номер — заявих. — Сега ще ме измъкнете ли от тази мрежа? Въжетата се врязват в кожата ми.

Те не ми обърнаха внимание.

Шийна лекичко провря пръст през една дупка в мрежата и докосна люспите на опашката на русалката.

— Не мога да повярвам — измърмори тя. — Тя е истинска!

— Разбира се, че е истинска! — ядосах се. — И двамата сме истински и също така и на двамата ни е много некомфортно!

— Е, на теб е трудно да повярва човек — сопна се Шийна. — Все пак тъкмо ти дърдориш за морски чудовища още откакто пристигнахме тук.

— Наистина видях морско чудовище! — изкрещях.

— Тихо, деца — намеси се доктор Д. — Да занесем откритието си в морската ни лаборатория.

Той запали мотора на лодката и подкарахме с ръмжене към големия кораб.

Александър ни очакваше на палубата.

— Значи е истина! — развълнува се той. — Наистина е русалка!

Шийна завърза лодката до страничната част на „Касандра“, а чичо и Александър ни вдигнаха на борда.

Доктор Д. разтвори мрежата и ми помогна да изляза. Русалката запляска с опашката си и се оплете още повече във въжетата.

Александър разтърси ръката ми.

— Гордея се с теб, Били. Как го направи? Направо не е за вярване. — Той ме потупа бурно по гърба. — Осъзнаваш ли, че това е най-великата океанска находка на века? Може би на всички времена?

— Благодаря — рекох. — Но не съм направил нищо. Не съм я намерил — тя ме намери.

Русалката се мяташе буйно на палубата. Писъците й станаха по-пронизителни, по-неистови.

Александър се разтревожи.

— Трябва да направим нещо — побърза да предложи той.

— Доктор Д., трябва да я пуснеш — настоях аз. — Тя има нужда да е във водата.

— Ще напълня големия аквариум с морска вода, доктор Д. — обади се Александър и се втурна да пълни резервоара.

— Още не можем да я пуснем, Били — отвърна ми доктор Д. — Не и преди първо да сме я изследвали.

— Очите му искряха от вълнение. Но той видя разочарованието ми. — Няма да я нараним, Били. Тя ще бъде добре.

Като забеляза крака ми, той се намръщи и коленичи, за да огледа мястото.

— Ти кървиш, Били — рече той. — Добре ли си?

— Добре съм — потвърдих. — Но русалката не е.

Той не ми обърна внимание.

— Как се случи това? — попита доктор Д.

— Една акула ме захапа — обясних. — Точно да стисне челюстите си, и дойде русалката. Тя ми спаси живота. Трябваше да я видите как се би с акулата.

Доктор Д. се обърна към русалката, сякаш я виждаше за пръв път.

— Леле — учуди се Шийна. — Отблъснала е цяла акула? Съвсем сама?

Дългата зелена опашка на русалката се блъскаше яростно в палубата на кораба.

— ИИИИИ! ИИИИИИИ! — зави пронизително тя, а звуците й приличаха на писъци.

— Забрави за крака ми — изкрещях. — Трябва да пуснеш русалката!

Доктор Д. се изправи, поклати глава.

— Били, аз съм учен. Тази русалка е изключително важно откритие. Ако я пусна, ще разочаровам цялата научна общност. Ще предам доверието на целия свят!

— Просто искаш единия милион — измърморих.

Знаех, че обвинението ми е жестоко, но не успях да се спра. Ужасно бе да виждам русалката толкова нещастна.

Доктор Д., изглежда, се засегна.

— Не е честно, Били — каза той. — Мисля, че ме познаваш по-добре.

Избегнах погледа му. Наведох глава и се престорих, че оглеждам раната на крака си. Не беше много дълбока. Александър ми бе дал марля и аз я притиснах към раната.

— Парите ми трябват единствено за да продължа изследователската си работа — продължи доктор Д. — Никога не бих използвал русалката, за да забогатея.

Това беше вярно. Знаех, че доктор Д. не иска парите за себе си. Той просто искаше да продължи да изучава рибите.

— Само си помисли, Били. Намерил си русалка! Същество, което досега всички смятахме, че не съществува! Не можем просто да я пуснем. Ще трябва да научим нещо повече за нея — рече развълнувано.

Не казах нищо.

— Няма да я нараним, Били. Обещавам.

Александър се върна.

— Резервоарът е готов, доктор Д.

— Благодаря. — Доктор Д. го последва до другата страна на кораба.

Погледнах към Шийна, за да разбера на чия страна е. Искаше ли тя да задържим русалката? Или да я пуснем?

Но Шийна просто стоеше и наблюдаваше. Лицето й бе напрегнато. Личеше си, че не е сигурна кой от нас има право.

Но щом погледнах русалката, разбрах, че аз съм прав.

Тя най-накрая бе спряла да се гърчи и да мята опашката си. Сега лежеше неподвижна на палубата, а мрежата бе разстлана отгоре й. Тя дишаше тежко и гледаше към океана с влажни, тъжни очи.

Щеше ми се никога да не се бях опитвал да я откривам. Сега всичко, което исках, бе да намеря начин да й помогна да се върне у дома си.

Доктор Д. и Александър се върнаха и подхванаха русалката в мрежата. Александър повдигна опашката й, а доктор Д. поддържаше главата й.

— Не шавай, малка русалке — прошепна чичо с утешителен глас. — Стой мирна.

Русалката, изглежда, го разбра и не се мяташе наляво-надясно, но дивашки въртеше очи и надаваше тихи стонове.

Доктор Д. и Александър я отнесоха до огромния стъклен аквариум. Сега той бе сложен на палубата и бе пълен с прясна морска вода. Те нежно я пуснаха вътре и издърпаха мрежата, щом русалката се плъзна във водата. После покриха отвора на аквариума с капак от стоманена мрежа и щракнаха ключалките.

Русалката разпени водата с опашката си. След това постепенно престана да я движи и притихна.

Тялото й се свлече безжизнено на дъното на аквариума.

Тя не шаваше и не дишаше.

— Неееее! — изплъзна се ядосан вик от устните ми. — Тя е мъртва! Тя е мъртва! Убихме я!