Р. Л. Стайн
Морското чудовище (2)

2

Партньорката ми набута главата ми обратно под водата. Отворих очи и взех да плюя вода.

— Осъзнай се, Били — каза тя. — Не можеш ли да се гмуркаш, без да се държиш като пълен кретен?

Въздъхнах. Биваше я да ти развали удоволствието.

Моята „партньорка по гмуркане“ всъщност беше просто вироглавата ми сестра Шийна. Аз само се преструвах, че съм Уилям Дийп-младши, подводен изследовател.

Но какво щеше да й стане на Шийна, ако поне веднъж се включеше в игрите ми?

Името ми действително е Уилям Дийп-младши, но всички ми викат Били. На дванадесет години съм — мисля, че това вече го споменах.

Шийна е на десет. Приличаме си. И двамата имаме прави черни коси, но моята е къса, а нейната стига до раменете. И двамата сме кльощави, с кокалести колене и лакти и с дълги тесни стъпала. И двамата имаме тъмносини очи и гъсти черни вежди.

Като изключим тези неща, сме много различни.

Шийна няма грам въображение. Като малка не се страхуваше от чудовища. Никога не е вярвала нито в Дядо Коледа, нито във Феята на зъбките. Любимата й фраза е: „Няма такова нещо“.

Гмурнах се под водата и ощипах Шийна по крака. Нападение на Гигантския Човек Рак!

— Престани! — изпищя тя и ме ритна в рамото. Подадох глава да си поема въздух.

— Хей, вие двамата — провикна се чичо ми. — Внимавайте!

Чичо стоеше на палубата на своя изследователски кораб „Касандра“. Той погледна към Шийна и мен, докато плувахме наоколо с шнорхелите си.

Чичо се казва Джордж Дийп, но всички го наричат доктор Д. Дори татко, който му е брат, му вика доктор Д. Може би защото изглежда точно както трябва да изглежда един учен.

Доктор Д. е нисък, слаб, с очила и много сериозно, замислено изражение. Той има къдрава кафява коса и плешиво петно на тила. Всеки, който го види, би казал: „Хващам се на бас, че си учен“.

С Шийна гостувахме на доктор Д. на „Касандра“. Всяка година родителите ни ни разрешаваха да прекараме лятната си ваканция с доктор Д. — което със сигурност бе по-забавно от висенето вкъщи. Това лято бяхме пуснали котва близо до малко островче, наречено Иландра, в Карибско море.

Доктор Д. е морски биолог, специалист по тропическия морски живот. Той изследва навиците на тропическите риби и търси нови видове океански растения и риби, които още не са открити.

„Касандра“ е голям и стабилен кораб. Дълъг е около петнадесет метра. Доктор Д. използва по-голямата част от него за лаборатории и помещения за научни изследвания. Горе, на палубата, има кабина, от която той управлява кораба. Към десния борд има прикрепена гумена лодка, а към левия — огромен стъклен аквариум.

Понякога доктор Д. хваща много големи риби и временно ги държи в стъкления аквариум — обикновено достатъчно дълго, за да проведе някои изследвания или да се погрижи за тях, ако са болни или ранени.

Останалата част от палубата представлява отворено пространство, идеално за игра на гоненица или за слънчеви бани.

Изследователската работа на доктор Д. го отвежда по целия свят. Той не е женен и няма деца. Казва, че е твърде зает да зяпа рибите.

Но обича децата. Затова ни кани двамата с Шийна на гости всяко лято.

— Стойте близо един до друг, деца — инструктира ни доктор Д. — И не плувайте надалеч. Особено ти, Били.

Той ме погледна с присвити очи. Този негов поглед означаваше: „Говоря сериозно!“ Шийна никога не я гледаше така.

— Има сведения, че в района е била засечена акула — продължи той.

— Акули! Еха! — извиках аз.

— Били — намръщи се чичо. — Това не е шега работа. Не се отдалечавайте от кораба. И не се доближавайте до рифа.

Знаех, че ще го каже.

„Кламшел“ е дълъг, червен коралов риф, намиращ се само на няколкостотин метра от мястото, където бяхме акостирали. Още откакто пристигнахме, горях от желание да го изследвам.

— Не бери грижа за мен, доктор Д. — уверих го аз. — Няма да попадна в беда.

— Да бе — измърмори под нос Шийна. Протегнах се, за да й причиня още едно рачешко ощипване, но тя се гмурна под вода.

— Добре — обади се доктор Д. — И не забравяйте — ако видите перка на акула, старайте се да не шляпате прекалено във водата. Движенията ви ще я привлекат. Просто бавно и равномерно доплувайте до кораба.

— Ще го запомним — обеща Шийна, която бе изникнала зад мен и шляпаше като луда.

Не можах да се сдържа да не се развълнувам мъничко. Винаги съм искал да видя истинска, жива акула.

Разбира се, виждал съм акули в аквариума. Но там те са затворени в стъклени резервоари, където просто си плуват безспир и са напълно безопасни.

И няма особена тръпка.

Искаше ми се да забележа на хоризонта перка на акула, която се носи по водата все по-близо и по-близо, насочвайки се право към нас…

С други думи, мечтаех за приключение.

„Касандра“ бе спуснал котва в океана, на няколкостотин метра от „Кламшел“. Рифът обграждаше острова, а между тях се простираше красива лагуна.

Нищо нямаше да ме спре да изследвам тази лагуна — въпреки наставленията на доктор Д.

— Хайде, Били — извика Шийна и намести маската си. — Ела да разгледаме този пасаж от риби.

Тя посочи към един участък с малки вълнички във водата близо до носа на кораба. Пъхна мундщука на шнорхела в устата си и потопи главата си под водата. Аз я последвах към вълничките.

Скоро Шийна и аз бяхме заобиколени от стотици мънички неоновосини рибки.

Под водата винаги се чувствах, сякаш се намирам в далечен свят. Така, както си дишам през шнорхела, мога да си живея тук, долу, срибите и делфините — мислех си. — Не след дълго сигурно ще ми пораснат плавници и перка.

Дребните сини рибки започнаха да отплуват и аз тръгнах след тях. Изглеждаха великолепно! Не исках да се разделям с тях. Изведнъж всички рибки се изгубиха от погледа ми. Опитах се да ги последвам, но те плуваха прекалено бързо.

Бяха изчезнали сякаш чрез магия!

Дали нещо ги бе изплашило?

Огледах се. Близо до повърхността плаваха туфи от водорасли. Тогава забелязах червени проблясъци.

Приближих се, надничайки през маската. На няколко метра пред мен видях неравни червени образувания. Червен корал.

О, не — стреснах се. — Рифът „Кламшел“. Доктор Д. ми каза да не плувам толкова надалеч.

Обърнах се в обратна посока. Знаех, че трябва да се върна до кораба.

Но се изкуших да остана и да поизследвам района. В края на краищата бях стигнал чак дотук.

Рифът приличаше на червен пясъчен замък, изпълнен с подводни пещери и тунели. Малки рибки се стрелкаха навътре и навън. Рибките бяха яркожълти и сини.

Сигурно ще мога да се доближа и да разгледам някой от тези тунели — хрумна ми. — Колко опасно може да е?

Изведнъж усетих как нещо се допря в крака ми. То ме погъделичка и причини сърбеж в целия ми крак.

Риба ли беше?

Огледах се, но не видях нищо.

После пак го почувствах.

Сърбеж по крака ми.

И тогава то ме хвана.

Отново се обърнах да видя какво е и пак не видях нищо.

Пулсът ми се ускори. Знаех, че вероятно не е опасно. Но ми се щеше да мога да го видя.

Обърнах се и заплувах към кораба, като ритах силно във водата.

Но нещото бе сграбчило десния ми крак — и не ме пускаше.

Застинах от страх. После рязко ритнах с крак с всички сили.

Пусни! Пусни ме!

Не го виждах — и не можех да се освободя!

Водата се запени, докато ритах с всички сили.

Обзет от ужас, успях да надигна глава над водата и едва-едва изхриптях: „Помощ!“

Но беше безполезно.

Каквото и да бе това, то продължи да ме дърпа надолу. Все по-надолу.

Надолу към морското дъно.